Решение № 411 от 25.07.2025, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 411 гр. Благоевград, 25.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надя Узунова

Членове:

Гюлфие Яхова

Д. К. Ангелова при участието на секретаря Анастасия Фотева като разгледа докладваното от Д. К. Ангелова Въззивно гражданско дело № 20251200500153 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по депозирана въззивна жалба с вх.№7176/12.11.2024 г., подадена от С. К.

К., ЕГН **********, адрес: ********* против Решение № 263/27.10.2024 година, постановено по гр.дело № 183/2024 година по описа на Районен съд – Гоце Делчев, с което е отхвърлен изцяло предявеният иск.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Изтъкват се доводи, че решението противоречи на материалния закон и необосновано. Иска се от съда да отмени първоинстанционното решение и присъди разноски на въззивника.

С отговора на въззивната жалба се оспорва заявеното от въззивника. Твърди се, че решението на първоинстанционния съд е мотивирано и правилно съдът е отхвърлил предявените искови претенции. Поддържат се заявените оспорвания с отговора на исковата молба по същество на спора и се твърди, че исковите претенции са недопустими от една страна, а от друга са и неоснователни.

Въззиваемият искат от съда да потвърди обжалваното решение и му присъди разноски за пред настоящето инстанция.

Съдът след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, приема за установено и обосновава следните фактически констатации и правни изводи:

1

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е недопустимо, като постановено по непредявен иск.

С Решение № 263/27.10.2024 година, постановено по гр.дело № 183/2024 година по описа на Районен съд – Гоце Делчев е отхвърлен като неоснователен предявения иск с правно основание по чл. 143, ал. 1 ЗЗП от страна на С. К. К., ЕГН: **********, с адрес в *********, срещу “Йеттел България” ЕАД, ЕИК: 130460283, със седалище и адрес на управление в *********, за установяване неравноправност на следните клаузи, а именно чл. 1 от договор за лизинг от 17.04.2019 г. с предмет *********, чл. 1 от договор за лизинг от 17.04.2019 г. с предмет *********, както и чл. 8 от общи условия на “Теленор България” ЕАД към тези договори, като първоинстанционният съд е оставил без разглеждане исковете по отношение на останалите договорни клаузи, съдържащи се в посочените договори за лизинг и общи условия към тях.

С така постановеното решение, районният съд се е произнесъл по незаявена и нетърсена от него защита по спора.

С исковата молба, депозирана пред съда от С. К. са били заявени два обективно съединени отрицателни установителни иска за прогласяване на нищожност на правни сделки, обективирани в двата процесни договора - Договор за лизинг от 17.04.2019 г. с предмет ********* и Договор за лизинг от 17.04.2019 г. с предмет *********.

По смисъла на чл.127, ал.1, т.4 и т.5 от ГПК в исковата молба ищцата е изложила и описала фактите и обстоятелствата, на които основава претенциите си, като съответно на това е заявила следното искане: „…на основание чл.143, ал.2, т.5, т.6, т.10, т.18, и т.19 и чл.146 от Закона за защита на потребителите/но и при установяване по служебен почин на други възможни квалифициращи хипотези/ Договорът за лизинг, сключен на 17.4.2019 година, сключен между страните, в който се уреждат условията за ползване и евентуално придобиване на собствеността върху мобилен телефон марка APLLE, модел *********, на стойност 2497,57 лева и Договорът за лизинг, сключен също на 17.4.2019 година, между страните, в който се уреждат условията за ползване и евентуално придобиване на собствеността върху мобилен телефон марка ********* на стойност 1807,57 лева да бъдат обявени за неравноправни и нищожни в цялост, поради множеството несъответствия със закона.

В обстоятелствената част на исковата молба ищцата е описала като обстоятелства, на които основава исковите си претенции за нищожност на двата договора в цялост – описвайки отделни клаузи от договорите, като е твърдяла, че всяка от тези клаузи е 2 нищожна, поради и което и договорите са нищожни, като противоречащи на правни норми от Закона за защита на потребителите.

Районният съд в решението си е посочил, че пред него са предявени два обективно кумулативно съединени установителни иска с правна квалификация по чл. 143, ал. 1 във вр. с чл. 145, ал. 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), а именно - да бъдат обявени за неравноправни и като такива за нищожни сключени между страните договор за лизинг от 17.04.2019 г. с предмет мобилен телефон марка “APPLE” модел “iPhone XS” 265GB Silver, с номер на устройството 357215094106971, както и договор за лизинг на мобилен телефон марка “APPLE”, модел iPhone 8 64GB Grey, с номер на устройството 358709090786389.

Изложил е фактически констатации по твърденията в исковата молба и е сторил правни изводи, като е приел, че процесните договори за лизинг на мобилни телефони са такива потребителски договори. В следващите си мотиви, районният съд е разсъждавал относно разликата между договора за лизинг и договор за продажба на изплащане. Районният съд е разгледал от правна страна и е приел липсата на неравноправност на клаузите на чл. 1 от процесните договори във връзка с чл. 8 от ОУ, приложими към процесните договори, като и в този смисъл е отхвърлил иск относно тези клаузи от процесните договори, който всъщност не е бил предявен за разглеждане.

Вярно е, че с исковата молба, като обстоятелства, на които се основават исковите претенции, ищцата е сторила описание на клаузите на чл.1, ал.2 и ал.3 от договорите, чл.6, ал.6 от общите условия, чл.8, ал.1 и ал.2 от общите условия, чл.13 от общите условия, чл.14, ал.1 от общите условия, чл.7, ал.2 от общите условия. В същото време е видно, че изтъквайки тези клаузи пред съда, ищцата е твърдяла през цялото време, че поради множеството клаузи в договорите и общите условия, която противоречат на Закона за защита на потребителите – в частност на чл.143, ал.1 т.5, т.6, т.10, т.18, т.19 и чл.146 от Закона за защита на потребителите е налице противоречие на договорите и техните общи условия на закона /ЗЗП/ и е искала при тези си твърдения от съда да се обяви нищожността на договорите в цялост.

С исковата молба и в хода на процеса до приключване на съдебното дирене не са били заявени обективно съединени в условията на евентуалност искови претенции за нищожност на отделни клаузи от процесните договори /каквото съединяване съдебната практика познава/, по каквито искови претенции всъщност се е произнесъл районният съд.

При горното се следва производството по делото да се върне за нова разглеждане от районният съд – така по аргумент на императива на чл. 270, ал.3, изр.трето от ГПК.

Решението на районният съд е недопустимо и следва да бъде обезсилено, като произнесено по непредявен иск и без надлежно допуснато изменение на първоначалния. В настоящия случай при постановяването на обжалваното съдебно решение, първоинстанционният съд не се е произнесъл по предмета на делото, очертан от обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Заявеният петитум на исковата молба определят пределите на търсената съдебна защита от ищеца срещу ответника. В конкретния 3 случай с оглед наведените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства и заявения петитум на предявения иск се налага категоричен извод, че ищецът е предявил срещу ответника обективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.26, ал.1 предложение първо от Закона за задълженията и договорите във връзка с чл.3, ал.3 от Закона за потребителския кредит във връзка с чл.143, ал.2, ал.1 т.5, т.6, т.10, т.18, т.19 и чл.146 от Закона за защита на потребителите.

Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т.9 от ППВС № 1/10.11.1985г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Разрешението е възпроизведено и в ТР № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС, според което въззивната инстанция, като съд по съществото на възникналия правен спор, който без да повтаря дейността на първата инстанция я продължава, е длъжен да определи предмета на делото само въз основа на въведените с исковата молба обстоятелства и заявен петитум. Когато в нарушение на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала решението му, като произнесено по иск на непредявено основание е недопустимо и подлежи на обезсилване.

Следва да се посочи, че при действието на чл.290 ГПК в редакцията, предхождаща изменението от ДВ бр.86/2017 г., е постановено и Решение № 20.01.2017 г. по т. д. № 2927/2015 г. на ВКС, І т. о., в което е прието, че потребителят, който се позовава на неравноправен характер на клауза от договора, не следва да конкретизира твърденията си чрез посочване на определена хипотеза по чл.143 ЗЗП; Потребителят може да не сочи конкретна хипотеза от предвидените в чл.143 ЗЗП или да посочи описателно атакуваната като неравноправна клауза, като от значение за произнасянето на съда относно неравноправния характер на атакуваната клауза са въведените твърдения. В този смисъл и съдебната практика, и последващите изменения на ГПК задължават съда да провери и се произнесе по наличието или липсата на неравноправни клаузи в процесните договори при преценка за нищожността на целите договори относно основателността на исковите претенции – така и по аргумент от чл.7, ал.3 от ГПК, която предвижда изключение от принципа на диспозитивното начало с цел защита на потребителите, като следва с проекта за доклад по чл.140 от ГПК или с окончателния доклад по чл.146 от ГПК да обяви на страните, че ще извърши такава проверка. В този смисъл и съдът е длъжен да обяви на страните, че 4 разполага с възможността да се произнесе по основания за нищожност, които не са заявени от ищцата, като се има предвид постоянната съдебна практика – така Решение от 27.06.2000 г. по съединени дела С-240/98 до С-244/98,Осеаnо Grupo Editorial SA срещу Rocio Murciano Quintero (С-240/98) u Salvat Editores SA срещу Jose M. Sanchez Alcon Prades и други (С241/98 до С-244/98), като в този смисъл националния съдия, като съдия по правото на ЕС е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата – така –решения по: дело С-240/98- С-244/98, т. 27- т. 28; дело С-168/05; дело С-40/08; дело С-137/08, дело С-243/08, т. 31, дело С-618/10, т. 41-42; дело С-472/11, т. 21-24, дело С-397/11, т. 26, дело С-415/11, т. 44-т. 46/, доколкото описаното в исковата молба облигационно правоотношение очертава ищцата като краен клиент, който има качеството на потребител и съответно в казуса е приложим Закона за защита на потребителите.