Решение № 905 от 03.02.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И

Е

В

И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

№…………. Гр.София,03.02.2020 г.

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, 4-ти ” в” състав, в открито съдебно заседание, проведено на единадесети април, две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Елена Иванова

ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева

Мл. съдия Андрей

Георгиев при участието на секретаря Вяра Баева, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело № 7307 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Обжалва се решение № 331568 от

06.02.2018г., постановено по гр.дело № 69999/ 2016г. на СРС, 70 състав, с което „АТМ Ц.“ АД е осъдено да заплати на основание чл.200, ал.1 от КТ на Д.П. Т., на К.Р.А. и А.Р.А.- на всеки поотделно сумата от по 20 000,00лв. като обезщетение за претърпяни неимуществени вреди-страдания от смъртта на Р.А.Т., настъпила на 16.09.2015г. в резултат на трудова злополука, ведно със законната лихва от 16.09.2015г.- до окончателното заплащане . Решението се обжалва и в частта за разноските.

Решението се обжалва от ответника

„АТМ Ц.“ АД.

Въззивникът – ответник заявява възражение за постановяване на обжалваното решение в нарушение на принципа за диспозитивното начало в гражданския процес с приетите за дължими на ищците размери на обезщетенията за неимуществените вреди, които не се претендират от тях. Поддържа постановяване на обжалваното решение в нарушение на нормата на чл.52 от ЗЗД. Счита, че определените от съда равни по размер обезщетения на ищците противоречи на принципа за справедливост, като не е отчетена различната степен на житейска и емоционална близост между тях и починалия работник, обуславяща разликите в търпяните от тях неимуществени вреди. Възразява, че при определяне размера на обезщетението по отношение на ищците К.А. и А.А., първоинстанционният съд не е отчел факта, че въпреки че те са страдали от смъртта на своя баща , са били пълнолетни, а ищецът А.А. е живеел и в отделно домакинство. Що се отнася до ищцата, счита, че неправилно от първата инстанция не е съобразен релевантния факт, установен с гласните доказателства, че тя от дълги години е живяла и работила в друго населено място-гр.Павел баня. Счита, че при определяне размера на присъдените обезщетения от СРС не е съобразен икономическият растеж и стандартът на живот в страната по средностатистическите показатели за доходи и покупателни възможности към релевантния момент, като показатели, приети от съдебната практика като относими при определяне размера на обезщетенията. На последно място поддържа, че приетия от първоинстанционния съд размер на съпричиняването от 20% не съответства на действителния принос на починалия работник за настъпване на злополуката, като счита, че той е в много по-голяма степен – от 80%. Поддържа доказана по делото проявена от починалия работник груба небрежност за настъпване на злополуката, като моли в тази връзка настоящата инстанция да отчете продължителността на трудовия му стаж от 11 години, предполагаща запознаване с изискванията за безопасност на труда и формиране на трудови навици за съблюдаването на тези изисквания.

Възразява, че починалият работник е бил предупруждаван да не ползва процесната платформа, както и че са били налични стълби, а от доказателствата по делото се установява, че в процесния ден на злополуката платформата е била ползвана за „удобство“. Счита, че с това неправомерно ползване на платформата от починалия работник и последващия скок от нея, същият е допринесъл в значителна степен за настъпване на злополуката. Възразява, че с приетия от съда процент на съпричиняване следва да бъде намалено претендираното от ищците обезщетение, а не размера, приет за дължим от съда. С изложените доводи, подробно развити в жалбата въззивникът-ответник мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение и вместо него- постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Заявява искане за присъждане на направените по делото разноски. При условия на евентуалност- в случай, че жалбата му бъде отхвърлена като неоснователна, въззивникът-ответник поддържа възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от въззиваемите страни.

Въззиваемите страни, Д.П. Т., К.Р.А. и А.Р.А., оспорват жалбата като неоснователна и заявяват искане за потвърждаване на атакуваното решение на първата инстанция като законосъобарзно и правилно по съображенияq подробно развити в депозирания по делото писмен отговор в срока по чл.263,ал.1 от ГПК.

Твърдят, че приетите от първата инстанция за дължими размери на обеззщетенията за претърпяните от тях неимуществени вреди, съответстват на принципа за справедливост, установен с чл.52 от ЗЗД. Считат, че приетият от СРС процент на съпричиняване е правилно определен, като поддържат, че степента на съпричиняване от страна на ответника-работодател е по-голяма, с оглед доказания по делото факт, че строежа е бил спрян и по него не е следвало да се извършват дейности; поради неизвършеният на наследодателя им първоначален инструктаж за безопасност, както и поради доказаната липса на технически ръководител на спрения строеж. Претендират присъждане на направените по делото разноски във въззивното производство.

Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните по делото по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадени в срок и от легитимирано лице, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

При извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно. Обжалваното решение е допустимо.

Неоснователно е възражението на ответника за произнасяне на първоинстанционния съд в нарушение на нормата на чл.6,ал.2 от ГПК, с определяне на размер на обезщетенията , непретендиран от ищците. Определеният от първоинстанционния съд в мотивите на обжалваното решение размер на обезщетенията , дължими на ищците за претърпените от тях неимуществени вреди, действително надвишава претендирания от тях размер, но приетия от съда като дължим размер е проявление на вътрешното убеждение на съда, изградено на база на събраните по делото доказателства и приложения от съда принцип за справедливост по чл.52 от ЗЗД, с оглед на които е прието, че този размер по-висок размер е адекватният и би репарирал справедливо приетите от съда за доказани вреди на ищците. Преценката на съда относно дължимия размер е не е обвързана от посочения от ищците размер, а единствено от установения с нормата на чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост и доказателствата по делото. Размерът на обезщетенията, претендиран от ищците има правно значение за крайното произнасяне на съда, доколкото този размер е максимално допустимия , който съдът може да присъди с решението, съгласно нормата на чл.6,ал.2 от ГПК. В конкретния случай от ищците се претендират обезщетения в по-малък размер, от приетия за дължим от първата инстанция, поради което именно при зачитане на диспозитивното начало в гражданския процес, установено с нормата на чл.6,ал.2 от ГПК, с обжалваното решение изрично е прието, че обезщетенията следва да бъдат присъдени в рамките на заявения размер и до този размер претенциите съответно са уважени. Ето защо, не е налице твърдяното от ответника произнасяне на първата инстанция „свръхпутитум“.

В този смисъл е и константната съдебна практика- постановеното по реда на чл.290 от ГПК – Решение № 63 /08.07.2019г. по т.дело № 2013/2018г. на І ТО на ВКС. При така установената валидност и допустимост на обжалваното решение, настоящият съдебен състав дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите , заявени с въззивната жалба, от които е ограничен , съгласно нормата на чл.269,предл.2 от ГПК.

Съдът е сезиран с обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 200, ал.1 от КТ , с които от ищците се претендират обезщетения за претърпяни неимуществени вреди от смъртта на общия им наследодател, настъпила в резултат на трудова злополука.

С обжалваното решение исковите претенции са уважени в пълните им предявени размери.

С оглед заявените доводи от въззивника-ответник с въззивната жалба и съображенията, развити в писмения отговор на въззиваемите-ищци, правният спор между страните в рамките на настоящото производство е по два въпроса: 1/ относно дължимия размер на обезщетенията на ищците за претърпяните от тях неимуществени вреди от смъртта на общия им наследодател в резултат на процесната трудова злополука при спазване на принципа за справедливост, установен с нормата на чл.52 от ЗЗД и 2/ относно размера на приноса на наследодателя на ищците за настъпване на процесната трудова злополука.

Между страните по делото няма спор, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че наследодателят на ищците Р.А.Т. е работил по трудов договор с ищеца, сключен на 01.09.2015г., в рамките на което наследодателят на ищците е заемал длъжността - работник поддръжка на сгради. Видно от доказателствата по трудовото досие на наследодателя той е заемал същата длъжност при ответника по силата на трудово правоотношение, възникнало от трудов договор от 30.09.2013г., който е бил прекратен със заповед № 59 от 23.08.2014г.

На дата 01.09.2015г. наследодателят на ищците е претърпял злополука, призната за трудова с влязло в сила разпореждане на НОИ под № 18460/ 11.11.2015г. В резултат на трудовата злополука е настъпила смъртта на наследодателя. Ищците А.А. и К.А. се явяват наследници по закон на починалия наследодател от първа степен по права линия-като негови синове, а ищцата Д. Т.- като негова съпруга- удостоверение за наследници № 1467/ 23.09.2015г.

По спорния въпрос относно наличието на съпричиняването на вредоностния резултат от страна на наследодателя на ищците и размера на това съпричиняване:

Настоящият съдебен състав намира за правилен и обоснован извода на първата инстанция, с който е прието, че наследодателят на ищците е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат – пряка последица от трудовата злополука, който резултат е бил с фатален край – настъпила смърт на наследодателя на ищците, но намира, че определеният от първата инстанция процент на съпричиняване от 20% е занижен. Настоящият съдебен състав след преценка на събраните по делото доказателства приема, че този принос е в по-голям размер - от 30%, като счита, че за останалите 70% - приносът за настъпване на трудовата злополука е на работодателя – ответник, по следните съображения:

Между страните по делото няма спор, а и от представения и неоспорен протокол № 71 от 05.11.2015г. на Комисията при НОИ и събраните гласни доказателства- показанията на св.М., /които съдът кредитира като почиващи на негови преки и непосредствени впечатления/ се установява следният механизъм на настъпване на трудовата злополука: На датата 01.09.2015г. наследодателят на ищците, заедно с третото за процеса лице Б.В.М. /горепосоченият свидетел/ са били натоварени от ответника-работодател да заваряват на осмия етаж на носещата конструкция на изграден надземен паркинг на бул.“*****, гр.София,, метални планки с определен профил за монтаж на предпазна мрежа. Около 13,30 часа наследодателят на ищците и св.М. , след приключване на възложената им работа, заедно с използваните от тях материали , инструменти и работно оборудване /заваръчен апарат, ъглошлайф, временно електрическо табло и др./

, са се качили на изградената в този гараж товарна платформа, като са били на долното й ниво /пода/, откъдето с кнопката за управление се командва движението на платформата. При започналото движение на платформата надолу - към ниво + 0.00, платформата е минала в „свободно падане“, в резултат на което от страна на наследодателя на ищците е било предприет скок между шестия и петия етаж от пода на платформата - към етажа, покрай който платформата е преминавала. Свидетелят М. уточнява, че е видял след падането на платформата наследодателят на ищците да лежи на капака на платформата, като предполага , че след отскачането от платформата, тя е завихрила наследодателя на ищците или повлякла и по този начин го е прехвърлила на капака си.