Решение № 563 от 04.05.2022, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 563 гр. Пловдив, 04.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Борис Д. Илиев

Мирела Г. Чипова при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело № 20225300500431 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на БЛ. П. К., ЕГН: **********, против Решение № 262171 от 05.08.2021 г., постановено по гр. д. № 16312 по описа на съда за 2019 г., в частта, с която е признато за установено, че жалбоподателят дължи на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК:

****, сумата от 8027,74 лева – главница за периода 15.06.2010 г. – 17.07.2014 г. по договор за банков кредит № 06 КР-АА-* от 20.07.2007 г., ведно със законната лихва от постъпване на заявлението в съда – 18.07.2019 г. до окончателното погасяване, за което вземане е издадена Заповед по чл. 417 ГПК № 6593/19.07.2019 г. по ч.гр.д. № 11921/2019 г. на РС – Пловдив, както и е осъден да заплати на насрещната страна сумата от 257,22 лева – разноски по съразмерност за първоинстанционното производство.

Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на решението в обжалваната му част. Поддържа се, че жалбоподателят се е задължил да внася анюитетни вноски за погасяване на вземането по договора за кредит, поради което погасителната давност тече отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо. Искането към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново, с което да се отхвърли предявената искова претенция.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от 1

„ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, в който се взема становище за нейната неоснователност и се настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната му част.

Предмет на разглеждане в настоящото производство е и частна жалба от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД против постановеното от първоинстанционния съд в производство по чл. 248 ГПК Определение № 263941 от 25.11.2021 г., с което е оставено без уважение искането на банката за изменение на решението в частта за разноските. В жалбата се излагат съображения за неправилност на определението, като се отправя искане за неговата отмяна и постановяване на ново, с което на банката да се присъдят сторените от нея в заповедното производство разноски.

По делото не е постъпил отговор на частната жалба.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Частната жалба също е подадена от легитимирано лице в законен срок и против подлежащ на обжалване съдебен акт – определение по чл. 248 ГПК, поради което се явява процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Производството пред първата инстанция е образувано по искова молба на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД против БЛ. П. К., с която по реда на чл. 422 ГПК са предявени искове за установяване дължимостта на следните суми, дължими по договор за банков кредит № 06 КР-АА-*** от 20.07.2007 г.: 8308,83 лева – главница за периода 15.06.2010 г. – 17.07.2014 г., 2227,56 лева – договорна лихва за периода 15.10.2012 г. – 17.07.2016 г., 10225,72 лева – наказателна лихва за периода 15.06.2010 г. – 17.07.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда – 18.07.2019 г., до окончателното погасяване, за които е издадена Заповед по чл. 417 ГПК № 6593/19.07.2019 г. по ч.гр.д. № 11921/2019 г. на РС – Пловдив.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените претенции и е отправя молба за отхвърлянето им като неоснователни. Въвежда възражение за изтекла погасителна давност.

Излага доводи за недействителност на целия договор за кредит, както и на отделни негови клаузи.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел за установено по делото, че между страните е сключен договор за банков кредит № 06 КР-АА-3901 от 20.07.2007 г., по силата на който на ответника е предоставена сумата от 20000 лв. Въз основа на заключението по приетата съдебносчетоводна експертиза е приел, че неплатената от ответника главница за периода 15.06.2010 г. – 17.07.2014 г. е в размер на 8027,74 лева, до който размер е уважил ищцовата претенция. За неоснователно е счел възражението за погасяване на посоченото вземане по давност, като е изложил 2 съображения, че приложим за него е петгодишният давностен срок, който към датата на заявлението не е изтекъл. Първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователни претенциите на ищеца за сумата от 2227,56 лева – договорна лихва за периода 15.10.2012 г. – 17.07.2016 г. и за сумата от 10225,72 лева – наказателна лихва за периода 15.06.2010 г. – 17.07.2019 г., като е приел, че вземането за договорна лихва и за наказателна лихва за периода 15.06.2010 г. – 17.07.2016 г. са погасени по давност, като е изложил и доводи за недължимост на вземането за наказателна лихва в цялост поради недействителност на клаузата от договора, на която се основава същото.

При извършената служебна проверка на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва да бъде проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата, като се следи служебно и за спазването на императивните материалноправни норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК, ВКС.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки доводите на страните, както и пределите на въззивната проверка, съдът намира следното:

От фактическа страна по делото не се спори, а и се установява от събраните писмени доказателства, че между страните е сключен договор за банков кредит № 06 КР-АА-** от 20.07.2007 г., по силата на който на ответника е предоставена сумата от 20000 лв., платима от последния разсрочено на равни месечни погасителни вноски, всяка в размер и с падеж, определени в приложения към договора погасителен план. В раздел VII, т. 15 от договора е уговорен краен срок за погасяване на кредита – 15.07.2017 г.

Спорът пред въззивната инстанция се концентрира върху въпроса погасено ли е по давност претендираното от ищеца вземане за главница по договора за кредит в размер на 8027,74 лева. Съгласно разпоредбата чл. 110 ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, а съгласно тази на чл. 114 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Правилно според настоящия съдебен състав районният съд е приел, че доколкото задължението за връщане на кредита не е периодично, приложима е общата петгодишна погасителна давност, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита – 15.07.2017 г. Неоснователни са доводите на ответника, че погасителната давност следва да се изчислява от датата на падежа на всяка анюитетна вноска. Трайно в практиката се приема, че при разсрочването на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно – например плащане на цена, връщане на заем, съответно при уговорката плащането да се извършва на вноски с различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД. Приема се, по аргумент от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД, че в този случай задължението се погасява на части в интерес на длъжника и въз основа на изрично дадено 3 съгласие от страна на кредитора. При наличието на съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. В този смисъл са разясненията относно естеството на паричния дълг като единно и цялостно задължение, дадени с ТР № 5/2019 от 21.01.2022 г. по т.д. № 5/2019 г. на ВКС. Предвид горното и доколкото процесното задължение за връщане на главницата по кредита има характеристиките на еднократно такова, макар и между страните да е уговорено плащането му да се извърши на погасителни вноски с падежи на определени дати, то началният момент на погасителната давност следва да се съобрази с датата на предвидения в договора краен срок за погасяване на кредита - 15.07.2017 г. От това следва, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 18.07.2019 г., давностният срок не е изтекъл.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира въззивната жалба за неоснователна, поради което първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно следва да се потвърди в обжалваната му част.

По частната жалба:

С обжалваното определение първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД за допълване на постановеното по делото решение в частта за разноските и присъждане на такива за заповедното производство, като е приел, че искане за присъждане на тези разноски не е направено своевременно, както и че същите не фигурират в представения от страната списък по чл. 80 ГПК.

Според настоящия състав на съда така постановеното определение е неправилно. В ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, представляващо задължителна съдебна практика, е прието, че присъдените със заповедта за изпълнение разноски за заповедното производство не се включват в предмета на установителния иск по чл. 422 ГПК, а представляват законна последица от уважаването, респ. отхвърлянето на иска, което предпоставя правомощието на съда в исковото производство, да разпредели отговорността за разноските по издаване на заповедта за изпълнение. С решението си по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство - относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. В мотивите на т.12 от тълкувателното решение е посочено още, че е недопустимо ищецът в исковото производство да поиска за първи път присъждане на разноски за заповедното производство, ако не е направил такова искане със заявлението.

Така, ако заявителят е поискал присъждане на направените разноски в 4 заповедното производство, то съдът в последващото го исково производство дължи произнасяне по направеното в заявлението искане и е без значение дали ищецът отново е заявил това искане в исковата молба. В настоящия случай такова искане ищецът е направил както в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, така и в исковата си молба. Непосочването на разноските за заповедното производство в представения от ищеца пред първата инстанция списък по чл. 80 ГПК не означава, че същият не е имал намерение да поиска присъждането им.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира частната жалба за основателна. Горното налага отмяна на обжалваното определение и постановяване вместо него на ново, с което да се допълни първоинстанционното решение в частта за разноските, като на банката с оглед уважената част от исковете следва да се присъди сумата от 239,98 лв. – разноски по съразмерност за заповедното производство за заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

При този изход на спора на жалбоподателя не се следват разноски.

Същият следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК да заплати на въззиваемото дружество юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер, което с оглед фактическата и правна сложност на делото, съдът определя на 100 лв.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 262171 от 05.08.2021 г., постановено по гр. д. № 16312 по описа на съда за 2019 г., в частта, с която е признато за установено, че БЛ. П. К., ЕГН: **********, дължи на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК: ***, сумата от 8027,74 лева – главница за периода 15.06.2010 г. – 17.07.2014 г. по договор за банков кредит № 06 КР-АА-*** от 20.07.2007 г., ведно със законната лихва от постъпване на заявлението в съда – 18.07.2019 г. до окончателното погасяване, за което вземане е издадена Заповед по чл. 417 ГПК № 6593/19.07.2019 г. по ч.гр.д. № 11921/2019 г. на РС – Пловдив, както и е осъден да заплати на насрещната страна сумата от 257,22 лева – разноски по съразмерност за първоинстанционното производство.