Решение № 1010 от 09.08.2019, Окръжен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е № 1010 гр.Пловдив, 09.08.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИЯТ

ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, Х-ти състав, в публично заседание на пети август две хиляди и деветнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИМИР ВАСИЛЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА

СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ при секретаря Елена

Димова, като разгледа докладваното от съдия Василев гр.дело № 1490/2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на А.И.К., чрез пълномощника адв.В.И. срещу решение № 2150/31.05.2019г. по гр.д. № 20443/2016г. по описа на РС Пловдив ХІ граждански състав, с което са отхвърлени предявените от А.И.К., ЕГН **********, срещу „Обединена млечна компания“ ЕАД с ЕИК **** искове за заплащане на следните суми:

1. сумата от 4 200 лева, дължима за периода 01.01.2016г.- 01.01.2017г.- допълнително трудово възнаграждение за съвместяване на длъжността „****“ с длъжността „****“, изчислен на база 4 часа на ден в размер на 50 % от основната месечна заплата на длъжността „****“ за 2015 г.; 2.

2. сумата от 4 200 лева, дължима за периода 01.01.2017 г.- 01.01.2018 г.- допълнително трудово възнаграждение за съвместяване на длъжността „****“ с длъжността „****“, изчислен на база 4 часа на ден в размер на 50 % от основната месечна заплата на длъжността „****“ за 2015 г.;

3. сумата от 4 200 лева, дължима за периода 01.01.2018 г.- 01.01.2019 г.- допълнително трудово възнаграждение за съвместяване на длъжността „****“ с длъжността „****“, изчислен на база 4 часа на ден в размер на 50 % от основната месечна заплата на длъжността „****“ за 2015 г. , ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата молба – 27.12.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, като неоснователни.

Решението се обжалва изцяло.

Жалбоподателят А.И.К. навежда доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Сочи се, че съдът следва да приема налично вътрешно съвместителство на работника при същия работодател от обективни данни – първични документи за изработена продукция, отчети за свършена работа и други, а така също и от събраните по делото устни доказателства /свидетелски показания/, както е и в настоящия казус, в които такова вътрешно съвместителство е доказано със свидетелските показания на разпитаните свидетели. Освен това в казуса работодателят не е връчил длъжностна характеристика на работника, което е довело до съвместяване на две работни места от ищеца. Иска се отмяна обжалваното решение и уважаване на предявените три иска в цялост. Претендират се разноските по делото.

Подаден е в срок отговор на въззивната жалба от въззиваемото «Обединена млечна компаниня» ЕАД ****, чрез адв.Г., в който жалбата се оспорва. Иска се потвърждаване на решението и присъждане на разноските по делото.

Пловдивският окръжен съд, Х-ти граждански състав, след като прецени данните по делото въз основа на доводите на страните и при дължимата служебна проверка, намира следното:

Въззивната жалба е допустима, като подадена в законния срок от легитимирани страни, не се дължи държавна такса за въззивно обжалване по чл.83 ал.1 т.1 от ГПК и е изпълнена процедурата за отговор. Жалбата отговаря на изискванията на закона по форма, съдържание и приложения.

Обжалваното решение не е недопустимо или нищожно при постановяването му не е нарушена императивна материалноправна норма.

Предявени са обективно съединени искове от жалбоподателят А.И.К. с правна квалификация чл.128 и чл.259 от КТ.

С обжалваното решение е прието за доказано, че през процесния период жалбоподателят К. фактически е изпълнявал трудовите функции и за двете длъжности, за които твърди в исковата си молба както ****, така и ****, но не в резултат на съгласуваната воля на двете страни, а по заповед на неговия работодател, което обаче не създава трудовоправна връзка, почиваща на вътрешно съвместителство, тъй като за това следва да е налице воля и на двете страни за обвързването им в такъв договор. РС Пловдив приема, че в трудовото право съществува забрана за едностранно изменение на ТПО, като КТ въвежда изключение от това правило в хипотезите на производствена необходимост, престой и непреодолими причини /член 120 от КТ/, като при липсата на тези предпоставки работникът има право да откаже изпълнението. РС Пловдив приема, че в казуса няма сключен писмено трудов договор за вътрешно съвместителство, а доколкото трудовият договор се сключва в писмена форма - чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК установяването му не подлежи на доказване със свидетели. Сочи се, че изрично предвиденото с чл. 259, ал. 1, изр. 2 КТ изискване за договаряне на плащането на възнаграждение за вътрешното съвместителство изключва възможността съдът при условията на чл. 162 ГПК да определя неговия размер /решение № 238 от

6.03.2006 г. на ВКС по гр. д. № 2021/2003 г., III г. о./. Така направените правни изводи на съда са правилни и законосъобразни.

Неоснователно е възражението на жалбоподателят К., че съдът следва да приема налично вътрешно съвместителство на работника при същия работодател от обективни данни – първични документи за изработена продукция, отчети за свършена работа и други, а така също и от събраните по делото устни доказателства /свидетелски показания/, както е и в настоящия казус, в които такова вътрешно съвместителство е доказано със свидетелските показания на разпитаните свидетели. За плащане на трудово възнаграждение при вътрешно съвместяване на две длъжности при един работодател чл.259 ал.3 от КТ изисква писмена форма на споразумението и предвиденото възнаграждение. Практиката на ВКС е категорична, че се изисква писмено споразумение за това - решение № 263 от 17.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1124/2015 г., IV г. О., са решения № 23/08.02.1990 г. по гр. д. № 839/1989 г. на III гр. отд. на ВКС, № 238/06.03.2006 г. по гр. д. № 2021/2003 г. на III гр. отд. на ВКС, решение № 2126/15.01.2002 г. по гр. д. № 349/2001 г. на III гр. отд. на ВКС, решение № 2160/30.12.2004 г. по гр. д. № 3211/2002 г. на III гр. отд. на ВКС. Въззивният съд споделя тази практика и по причина на това, че дори да се докаже с устни доказателства или както сочи жалбоподателя с писмени документи, че е налице вътрешно съвместителство, то остава въпроса как да се оцени дължимото трудово възнаграждение на работника. КТ в чл.259 ал.1 от КТ изрично сочи, че това възнаграждение следва да е уговорено между работник и работодател. Нито в КТ, нито в Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, не е предвидено как да се изчислява това допълнително трудово възнаграждение, за разлика от другите допълнителни възнагражения по КТ. Ето защо това е още едно потвърждение, че законодателят е искал това допълнително трудово възнаграждение във всеки случай да е уговорено с писмен акт с точно определено по размер възнаграждение. Невръчването на длъжностна характеристика от работодателя на работника е нарушение на КТ, което обаче само по себе си с нищо не може да промени горните правни изводи за недължимост на претендираното допълнително трудово възнаграждение при липса на неговата писмена уговореност между страните по това правоотношение. Ето защо първоинстанционното решение е правилно и законосъобразо и следва да се потвърди.

Предвид изхода на делото право на разноски се поражда в полза на страната взела участие в него, съразмерно на уважената, респективно отхвърлената част от предявената претенция. Ето защо в полза на въззиваемото дружество следва да се присъдят разноски на основание чл.78 ал.4 от ГПК за направените разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивния съд в размер на 720 лева.

Неоснователно е възражението за прекомерност на адвокатския хонорар, направено от жалбоподателят К.. В казуса общата сума на исковите претенции е 12 600 лева, като видно от пълномощното при неразграничаване на защита по предявените три иска минималния размер на адвокатското възнаграждение се определя от техния сбор. За трудови дела с определен материален интерес съобразно чл.7 ал.1 т.1 от Наредба №1 от 9.07.2004г. на ВАС на РБ се прилага методиката на чл.7 ал.2 т.4 от Наредба №1 от 9.07.2004г., като там минималното възнаграждение е 908 лева, което по-малко от платеното 720 лв. по делото.

Мотивиран така съдът

Р

Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение

№ 2150/31.05.2019г. по гр.д. № 20443/2016г. по описа на РС Пловдив ХІ граждански състав.

ОСЪЖДА А.И.К., ЕГН ********** *** да плати на „Обединена млечна компания“ ЕАД с ЕИК ****, със седалище гр.**** разноските пред въззивната инстанция в размер на 720 лева за платено адвокатско възнаграждение.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.