Решение № 4695 от 16.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4695 гр. София, 16.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ивета Антонова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Добромир Ст. Стефанов при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Добромир Ст. Стефанов Въззивно гражданско дело № 20241100508525 по описа за 2024 година

Производството е по реда на Глава двадесета от ГПК.

О б р а з у в а н о е по въззивна жалба от М. И. Г., ищец в първоинстанционното производство, чрез адв. Н., срещу решение № 8695 от 13.05.2024 г. по гр. дело № 61799/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 82-ри състав, с което е отхвърлен предявеният от М. И. Г., ЕГН **********, срещу „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено на недължимостта на сумата 2558,79 лева, представляваща главница за доставена и незаплатена топлинна енергия, 2216,31 лева – законна лихва, сумата от 1164,08 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 31.10.2004 г. до 08.08.2011 г. и сумата от 332,54 лева, представляваща съдебни разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 17.11.2011 г. по частно гр. дело № 12072/2011 г. на СРС, 89-тисъстав, въз основа на който е образувано изп. дело № 20118440404342 на ЧСИ С.Я..

В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението.

Неправилно СРС бил приел, че перемпцията на изпълнителното дело нямала значение за прекъсването на давността. От 26.06.2015 г. до 26.06.2018 г. по делото не били извършвани изпълнителни действия, които прекъсват погасителната давност, която била със срок от три години. При условията на евентуалност, ако съдът приемел, че давността не била изтекла, то следвало да се приложи чл. 235, ал. 3 ГПК и съдът да съобрази давността към датата на 1 приключване на устните състезания пред въззивния съд. Искането към СГС е обжалваното решение да бъде отменено като предявеният иск бъде уважен.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД, ответник в първоинстанционното производство, чрез юрк.

Гаврюшенко е подала отговор на въззивната жалба. В него се заявява, че жалбата била неоснователна. Позовава се чл. 117, ал. 2 ЗЗД и на Тълкувателно решение № 2 от 4.07.2024 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 2/2023 г.

Давността на вземанията по влязла в сила заповед за изпълнение била със срок от 5 години, считано от влизането й в сила. Искането към СГС е обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, на основание чл. 12 ГПК, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение, и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, както и възраженията на насрещната страна, достигна до следните фактически и правни изводи:

При извършената служебна проверка по чл. 269 ГПК настоящият състав намери, че обжалваното решение е валидно, но е частично недопустимо поради следните съображения:

С исковата молба се иска от съда да признае за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата 2558,79 лева, представляваща главница за доставена и незаплатена топлинна енергия, сумата от 1164,08 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 31.10.2004 г. до 08.08.2011 г. и сумата от 332,54 лева, представляваща съдебни разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 17.11.2011 г. по частно гр. дело № 12072/2011 г. на СРС, 89-ти състав, въз основа на който е образувано изд. д. № 20118440404342 на ЧСИ С.Я..

В обжалвания акт СРС се произнесъл за дължимостта на сумата от 2216,31 лева, описана в решението като законна лихва, каквато претенция не е предявявана. По този начин съдът е разгледал непредявен иск и на основание чл. 270, ал. 3, изр. второ ГПК решението следва да бъде обезсилено като недопустимо в тази му част.

По въпроса за правилността на решението в допустимата му част въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна правна норма и когато е длъжен да следи служебно за интереса на някоя от страните (така Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

По същество жалбата е неоснователна.

Предявен е отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК.

Неговият предмет е установяването на недължимост на изпълняемото материално право, основаван на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

2

Страните не спорят и по делото се установява, че на 29.12.2011 г. е образувано изпълнително дело № 20118440404342 по описа на ЧСИ С.Я. по молба на взискателя „Топлофикация София“ ЕАД по изпълнителен лист, с който И. М.Г. и М.З. Г. са осъдени да заплатят разделно на дружеството, при квоти от 1/4 за И. М.Г. и 3/4 за М.З. Г., сумата от 2558,79 лева, представляваща главница за доставена и незаплатена топлинна енергия, сумата от 1164,08 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 31.10.2004 г. до 08.08.2011 г. и сумата от 332,54 лева, представляваща съдебни разноски.

Изпълнителният лист е издаден на 17.11.2011 г. на основание влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, която от своя страна е издадена на 07.09.2011 г. по частно гр. дело № 12072/2011 г. по описа на СРС, 89-и състав.

По делото е приложено частно гр. дело № 12072/2011 г. по описа на СРС, 89-и състав, от което се установява, че процесната заповед за изпълнение е влязла в сила на 07.11.2011 г., на която дата е изтекъл срокът за подаване на възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК (в редакцията му преди ЗИД, ДВ, бр. 100 от 2019 г.) и от двамата длъжници.

По изпълнителното дело е приложена справка от НБД „Население“ от 07.06.2019 г., от която се установява, че длъжникът М.З. Г. е починала, като е оставила като законни наследници дъщеря си Е.Й.Г. и сина си И. М.Г..

От удостоверение от 24.04.2019 г., издадено от Софийски районен съд по гр. дело 23390/2019 г., 89 състав, се установява, че М.З. Г. е починала на 23.12.2017 г. и че на 24.04.2019 г. Е.Й.Г. е направила отказ от нейното наследство. След този отказ, то единствен наследник на М.З. Г. остава другия длъжник по делото, И. М.Г..

От удостоверение за наследници, издадено от Столична община, Район Люлин, се установява, че длъжникът И. М.Г. е починал на 28.11.2022 г. като е оставил за законни наследници М. И. Г. и К.-М.И.Б..

От удостоверение изх. № 83238 от 20.12.2022 г., издадено от Софийски районен съд, се установява, че на 20.12.2022 г. К.-М.И.Б. е направила отказ от наследството на И. М.Г..

На основание тези доказателства, СГС прие, че ищецът се явява единствен наследник на И. М.Г., който от своя страна е приел наследството на другия длъжник по процесната заповед за изпълнение, М.З. Г.. Това обуславя правния интерес от предявяване на разглеждания иск, защото по силата на наследственото правоприемство, М. И. Г. отговаря за задълженията и на двамата длъжници по процесната заповед за изпълнение.

Спорните въпроси между страните в настоящия спор са фокусирани върху това с каква давност се погасява вземане, установено с влязла в сила заповед за изпълнение, както и дали по изпълнителното дело са предприети действия по изпълнението, които я прекъсват. Настоящият съд прие следното:

Трайната съдебна практика на ВКС приема, че заповедта за изпълнение има идентични правни последици със съдебното решение по смисъла на чл.

117, ал. 2 ЗЗД – давностният срок е петгодишен и започва да тече от влизане в 3 сила на заповедта. Влязлата в сила заповед за изпълнение установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението.

(така Решение № 50009 от 17.06.2025 г. на ВКС по гр. дело № 3865/2021 г., III г. о, и цитираните в него решения на ВКС). Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е императивна, а с употребата на обобщителното наречие „всякога“, законодателят е елиминирал възможността за двузначно тълкуване. Тази норма е генерална и има изричен приоритет над уредената в чл. 111 ЗЗД специална кратка тригодишна давност, на която се позовава жалбоподателят.

Ето защо, периодичността на вземането е без значение, когато то е установено със съдебно решение. По тези съображения, доводът на жалбоподателя, че погасителната давност е със срок от три години, е неоснователен.

Съгласно Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

До прекъсване на давността води молба от взискателя до съдебния изпълнител, в която е посочен начинът на изпълнение, като се съобрази възможността за възлагане по чл. 18 ЗЧСИ. Активността на взискателя да направи такова искане до съдебния изпълнител е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам желаното изпълнително действие. Молбата за проучване на имуществото на длъжника не прекъсва сама по себе си давността, както е изяснено в т. 10 на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съединена обаче с искането за налагане на запори и възбрани върху имуществените права, които съдебният изпълнител е намерил при това проучване, молбата прекъсва давността (така в мотивите на Тълкувателно решение № 2 от 4.07.2024 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 2/2023 г.).

След като е предприето изпълнителното действие, с което нормата на чл.

116, б. „в“ ЗЗД свързва последици за давността, е осъществен нейният фактически състав и погасителната давност е прекъсната. От прекъсването на давността започва да тече нова давност. Ефектът на прекъсването не се засяга от настъпилата по-късно перемпция на изпълнителното дело. Така в т. 3 от Тълкувателно решение № 2 от 4.07.2024 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 2/2023 г. е прието, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция.

С оглед прилагане на цитираните правни разрешения, СГС направи собствена проверка кога по изпълнителното дело са извършени действия по изпълнение и кога взискателят е сезирал съдебния изпълнител с искания за предприемане на такива. Съдът установи следното:

С молбата за образуване на изпълнителното дело от 29.12.2011 г. взискателят е възложил на съдебния изпълнител на основание чл. 18 ЗЧСИ да 4 определи начина на изпълнението.

На 16.07.2012 г. е изпратено запорно съобщение до „Б. 2004“ ЕООД, с което е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника И. М.Г..

На 25.03.2014 г. е изпратено запорно съобщение до „Банка ДСК“ ЕАД, с което е наложен запор върху банковите сметки на И. М.Г..

На 04.04.2014 г. длъжникът М.З. Г. е погасила по банков път част от задължението си по изпълнителното дело в размер на 30 лева. Такива плащания в същия размер са извършени от нея на 07.05.2014 г., 06.06.2014 г., 07.07.2014 г., 05.09.2014 г., 07.10.2014 г., 07.11.2014 г., 08.12.2014 г., 07.01.2015 г., 06.02.2015 г., 06.03.2015 г., 07.04.2015 г., 07.05.2015 г., 08.06.2015 г., 07.07.2015 г., 07.08.2015 г., 07.09.2015 г., 07.10.2015 г., 07.01.2016 г., 08.12.2016 г., 08.03.2017 г., 07.04.2017 г. и 08.11.2017 г.

С молба от 27.01.2017 г. взискателят е поискал от съдебния изпълнител да бъде наложен запор на банкови сметки, трудово възнаграждение и/или запор на пенсии на длъжниците.

С разпореждане от 19.01.2019 г. съдебният изпълнител е насрочил опис и оценка на движими вещи на длъжника И. М.Г., находящи се в гр. София, ЖК „*********.

С молба от 04.12.2019 г. взискателят е поискал от съдебния изпълнител да бъде извършена проверка за банкови сметки и получавани трудови възнаграждения на длъжника като бъде наложен запор върху тях, в случай че бъдат открити такива. Със същата молба е поискано, че ако не бъдат намерени банкови сметки или трудови договори, то изпълнението да бъде насочено към опис и оценка на собствените на длъжниците движими вещи.