Решение № 4359 от 19.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4359 гр. София, 18.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20221100505802 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 20033136 от 04.02.2021 год., постановено по гр.дело № 14977/2020 г. на СРС, ІІ Г.О., 78 състав, е отхвърлен изцяло главния иск с правно основание чл.327, ал.1 от ТЗ, предявен от ищеца „В.М.“ ЕООД, ЕИК: ****, адрес: гр.София, ул.****, за осъждане на ответника „Г.И.“ ЕООД, ЕИК: ****, адрес: гр.София, бул.“****, Бизнес сграда“Г.х.“, да му заплати сумата от 11028 лв. С решението на съда е отхвърлен изцяло насрещния иск с правно основание чл.403, ал.1 от ГПК, във вр. чл.45, ал.1 от ЗЗД, предявен от „Г.И.“ ЕООД, ЕИК: ****, адрес: гр.София, бул.“****, Бизнес сграда“Г.х.“, за осъждане на ищеца „В.М.“ ЕООД, ЕИК: ****, адрес: гр.София, ул.****, да му заплати сумата от 5000 лв.

Срещу решението на СРС, 78 с-в е постъпила въззивна жалба от „В.М.“ ЕООД, гр.София, подадена чрез пълномощника адв.В. С., с искане същото да бъде отменено, като неправилно и необосновано в частта, с която е отхвърлен предявения осъдителен иск с правно основание чл.327, ал.1 от ТЗ за заплащане на сумата от 11028 лв. и вместо това постановено друго, с който бъде уважен предявения осъдителен иск. Във въззивната жалба е направено и искане за обезсилване на обжалваното решение, като 1 недопустимо в частта, с която е отхвърлен предявения от „Г.И.“ ЕООД, гр.София, насрещен осъдителен иск и за прекратяване на производството по делото в тази му част. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ответник „Г.И.“ ЕООД, гр.София, чрез управителя Л.Н.Г. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.

Претендира присъждане на направени разноски по делото.

С определение постановено в публично съдебно заседание на 25.10.2023 г. по в.гр.дело № 5802/2022 г. по описа на СГС, Г.О., ІІІ-В състав, на основание чл.264, ал.1 от ГПК е прекратено частично производството по в.гр.дело № 5802/2022 г. по описа на СГС, Г.О., ІІІ-В състав, в частта, с която е подадена въззивна жалба от „В.М.“ ЕООД, гр. София чрез пълномощник адв. В. С., срещу решение от 04.02.2021 г., постановено по гр.дело № 14977/2020 г. в частта, в която е отхвърлен изцяло насрещния иск с правно основание чл.403, ал.1 ГПК, вр. с чл.45, ал.1 от ЗЗД, предявен от ответника „Г.И.“ ЕООД, гр. София, за осъждане на ищеца „В.М.“ ЕООД, гр. София, да му заплати сумата от 5 000 /пет хиляди/ лева - поради оттегляне на въззивната жалба в тази й част.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността 2 на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно в обжалваната част, като въззивният състав споделя крайния извод на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.327, ал.1 ТЗ. Крайните изводи на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Съдът приема, че неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Настоящият съдебен състав счита, че направените крайни изводи от първоинстанционният съд относно неоснователност на предявения осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.327, ал.1 ТЗ, са правилни и законосъобразни, в съответствие на материалния закон.

Обжалваното съдебно решение е постановено в съответствие с непротиворечивата съдебна практика на ВКС, обективирана в следните съдебни решения: решение № 46/27.03.2009 г. по т. дело № 546/2008 г., ІІ т. о.; решение № 71/22.06.2009 г. по т. дело № 11/2009 г.; решение № 62/25.06.2009 г. по т. дело № 546/2008 г.; решение № 42/19.04.2010 г. по т. дело № 593/2009 г. на ІІ т. о.; решение № 96/26.11.2009 г. по т.дело № 380/2009 г., І т. о.; решение № 166/26.10.2010 г. по т. дело № 991/2009 г., ІІ т. о.; решение № 109/07.09.2011 г. по т.дело № 465/2010 г., ІІ т. о. решение №103/11.07.2014 г. по т.дело №2334/13г. на ІІ т.о. и др. Според възприетото от нея фактурата може да бъде кредитирана като доказателство, установяващо договор за търговска продажба на стоки в случаите, когато съдържа всички необходими елементи от съдържанието на сделката - вид на стоката, стойност, начин на плащане, имената на лицата, положили подписи за продавач и купувач, време и място на съставянето й,като вписването й в дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача, както и отразяването на стойността й в справките декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит, представляват признание за възникването и изпълнението на продажбеното правоотношение, по повод на което фактурата е била съставена.

Съгласно приетото в решение № 67/31.07.2015 г. по т.дело № 631/14 г. на ІІ т.о. първичните счетоводни документи се преценяват от съда според тяхната редовност и във връзка с всички доказателства по делото, а когато фактурата е подписана от лице без представителна власт или не е подписана изобщо и не е отразена в счетоводните регистри на двете страни, не е вписана в дневниците за покупки и продажби и 3 справките – декларации по ЗДДС, не е ползван данъчен кредит по нея – тогава тази фактура сама по себе си не може да установи нито сключване на договор за търговска продажба, нито получаването на стоката.

В процесния случай, при безспорния факт, че фактура № 0000000057/13.05.2019 г., на която ищеца основава вземането си по отношение на ответника не е подписана от представител на ответното дружество и с оглед неформалния характер на договора за търговска продажба /чл.293, ал.1 от ТЗ/ в тежест на ищеца е било да установи със съответните относими и допустими доказателствени средства постигането на съгласие между страните по съществените елементи на сделката, като се държи сметка на ограничението, поставено с разпоредбата на чл.164 ал.1 т.3 от ГПК. В първата инстанция с доклада по чл.375 ал.1 от ГПК на ищеца са дадени съответни на правилното разпределение на доказателствената тежест указания. Ангажираните от него доказателства са /освен неподписаната фактура/ съдебно-счетоводна експертиза и свидетелски показания. Експертизата е констатирала осчетоводяване на фактурата / фактура № 0000000057/13.05.2019 г./ само при ищеца и липса на извършено такова от ответника. Установила е, че процесната фактура не е осчетоводена в счетоводството на ответника и не е отразена в счетоводните регистри, не е включена в дневника за покупки и справка- декларацията по ЗДДС. При тези обстоятелства и предвид възприетите от съдебната практика постановки в аналогични случаи се налага извода за недоказаност на твърдението на ищеца за валидно възникнало между страните продажбено правоотношение за стоката, описана в процесната фактура.

С оглед на изложеното, предявения осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.327, ал.1 ТЗ, се явява неоснователен и недоказан, и като такъв правилно е бил отхвърлен от първоинстанционният съд.

При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.

По отношение на разноските за въззивното производство.

С оглед изхода на спора, на въззивника-ищец не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК на въззиваемата страна- ответник следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от 01.12.2022 г. и списък по чл.80 от ГПК, като с оглед направеното от въззивника- ищец, възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност, което съдът намира за основателно, същото следва да бъде намалено до размер на сумата от 1200 4 лв. В процесния случай, съгласно решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и определение № 343/15.02.2024 г. по т.дело № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила за съда. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл.101, пар.1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни за съда. Съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото пред въззивната инстанция и извършените от пълномощника на въззиваемата страна- ищец процесуални действия в настоящата инстанция, съдът намира, че претендираното от въззиваемата страна- ответник адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1400 лв. е прекомерно и следва да бъде намалено до размер на сумата от 1200 лв.

Настоящето решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК. Съдът приема, че с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 20000 лв. по търговски дела. Обхватът на понятието "търговско дело" е поширок от това за "търговска сделка", но също и от "търговски спор", както последното е дефинирано в петте точки от текста на чл.365 от ГПК. В конкретния случай, делото е търговско с оглед страните и договорната връзка. Цената на предявения осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.327, ал.1 ТЗ/ под 20000 лв./ изключва касационния контрол на обжалваното решение - чл.280, ал.3 от ГПК.

Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20033136 от 04.02.2021 год., постановено по гр.дело № 14977/2020 г. на СРС, ІІ Г.О., 78 състав, в обжалваната част.