Определение № 16818 от 07.08.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 16818 гр. София, 07.08.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Б, в закрито заседание на пети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Братоева

Членове:

Атанас Маджев

Цветомир М. Минчев като разгледа докладваното от Валерия Братоева Въззивно частно гражданско дело № 20241100514019 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274 – чл. 279 ГПК.

Образувано е по частна жалба, вх. № 102307/25.09.2024 г. на Е. Д. М., ЕГН **********, срещу разпореждане № 120920/27.08.2024 г. по гр. д. № 2801/2024 г. по описа на СРС, 161 състав, с което производството е прекратено в хипотезата на чл. 130 ГПК – поради процесуална недопустимост на предявения иск, като искането за предоставяне на безплатна правна помощ е оставено без уважение.

В жалбата се посочва, че първоинстанционният съд осъществявал отказ от правосъдие с постановения акт, който следвало да бъде отменен и делото да бъде разгледано.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като обсъди доводите, изложени в частната жалба и прецени представените доказателства, намира следното:

В искова молба, вх. № 12857/16.01.2024 г., въз основа на която е образувано гр. д. № 2801/2024 г. по описа на СРС, 161 състав, ищецът твърди, че за периода 15.08.2023 г. – 08.12.2023 г. ответникът Прокуратура на Република България му причинил неимуществени вреди – увреждане на здравето и основните му права, които следвало да бъдат обезщетени с престиране на 24000 лева, като увреждането било осъществено чрез противозаконното му задържане в място за изтърпяване наказание лишаване от свобода.

Видно от отбелязването върху исковата молба на 10.01.2024 г. от ищеца М. са инициирани 30 съдебни производства, като за настоящия състав е служебно известно, че част от тях са с предмет обезщетяване на вреди от противозаконното му задържане, след депозиране на съответната жалба до СГП.

Поради явно демонстрираното процесуално поведение от ищеца да ангажира правораздавателната компетентост на съда, не в защита на нарушени свои субективни материални права, а в преследване на други цели, с обжалваното в настоящото производство определение, съдът прекратил производството и отхвърлил искането на М. за предоставяне на правна помощ, с мотиви, към които настоящият състав препраща, съгласно чл. 272 ГПК.

Предмет на частната жалба е съдебен акт, който има преграждащ по-нататъшното 1 развитие на делото характер, като правото на обжалване е упражнено в седмичен срок от 17.09.2024 г., когато разпореждането е връчено на Е. Д. М., ЕГН **********, което обуславя процесуалната допустимост.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

Спорът в настоящото производство се концентрира в това предявената искова молба израз на злоупотреба с право ли е. И отговорът е категорично утвърдителен.

Злоупотребата с право е нормативно уредена в чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България, чл. 8, ал. 2 ЗЗД, чл. 289 ТЗ и чл. 3 ГПК. При анализ на цитираните разпоредби може да се направи извод, че злоупотребата с права е форма на противоправно поведение, изразено в недобросъвестно упражняване на право - за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 КРБ), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД), когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която то се използва. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) от Европейската конвенция за правата на човека се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно - като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е нормативно предвидено/създадено.

При установена злоупотреба с право, последицата е, че съдът следва да откаже да даде защита на превратно упражняваното субективно право. На установеното в чл. 2 ГПК правно задължение на съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, обаче, съответства уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Затова, когато страната, инициирала процесуалното правоотношение, не цели защита на свои субективни материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши. Аналогично на така даденото разрешение е и създадената от ЕСПЧ практика, която възприема злоупотребата с право/жалба като вредоносно упражняване на право за цели, различни от тези, за които е предназначено (така, дело 56551/11 Mihailo PETROVIĆ срещу Сърбия и 10 други жалбоподатели). Съответно всяко поведение на жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба, уредено от Конвенцията, и което спъва правилното функциониране на Съда и точното/своевременно провеждане на производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба (в този смисъл Miroļubovs and Others v. Latvia).

От данните, базирани на публично достъпната деловодна система и служебно известни на настоящия състав, се установява, че към 23.01.2025 г. пред СРС са висящи общо 1118 дела, с ищец Е. Д. М. и ответник - различни органи на съдебната власт - Прокуратура на Република България, АСНС (сега САС), ВКС, АССГ, както и други ответници.

Служебна справка в ЕИСС за образуваните в Софийски градски съд граждански дела установява, че за периода 15.09.2020 - 10.04.2025 г. Е. Д. М. е инициирал над 400 първоинстанционни и въззивни граждански производства, вкл. и частни въззивни производства пред СГС, като тези данни не включват евентуално образуваните наказателни дела. Обективното систематизиране на всички дела е практически невъзможно, като този резултат се дължи единствено и само на процесуалната активност на жалбоподателя.

При съобразяване с правото на всяка страна да търси защита на твърдени накърнени 2 права и законни интереси по най-добрия за нейните интереси начин, настоящият състав намира, че установеният брой и характер на инициираните от Е. М. съдебни производства само пред СРС и СГС, в относително кратък период от време, представлява поведение, което нарушава принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права и може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл. 3 ГПК. Предявените от Е. М. пред съда искания за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за нарушаване на правото на ЕС е свързано с позоваване на сходни/дори идентични по своя характер факти, като делата срещу съответните ответници се отличават единствено по заявения период на търпене на вредите (исковите молби, с които се предявяват тези искове, включително и процесната искова молба, представляват предварително принтирани документи, в които е оставено празно място за ръкописно попълване на периода на увреждането, както и номер на съответното производство/неразгледана негова жалба и т.н). Тази идентичност и сходство между подаваните от Е. М. искови молби често обуславя прилагането на разпоредбата на чл.

126 ГПК, съответно води до прекратяване на голяма част от така предявените искове. Така посоченото процесуално поведение на ищеца поражда основателни съмнения дали същият има валидно защитим правен интерес, който да се нуждае от санкцията на съда, за да бъде реализиран.

Действително, при упражняване на правата на страната да търси защита чрез подаване на иск, съвместимо с изискванията на чл. 57 КРБ, поражда процесуално задължение на съда да проведе производство, което да бъде защита-санкция. Когато обаче с процесуалното си поведение страната предявява над хиляда искови молби, то е ясно, че тези молби нямат за предмет защита на действително накърнени субективни материални права, а представляват единствено и само злоупотреба с правото на иск, за което се дължи съответната процесуална санкция, предвидена в ГПК - прекратяване на производството като недопустимо.

За да стигне до извод, че предявеният иск е процесуално недопустим, тъй като е налице злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 2 КРБ и чл. 3 ГПК, съдът съобрази и факта, който сам жалбоподателят твърди, че същият изтърпява наказание „лишаване от свобода“ в Централен софийски затвор, но в резултат на осигуряването на неговото лично участие в образуваните съдебни производства, това наказание фактически не се изтърпява.

Така, освен че със сезирането на гражданските и административните съдилища с хиляди дела, се създават условия за затруднения на същите да изпълняват пълноценно възложените им по Конституция правораздавателни функции, поради ангажиране само с една страна, като същевременно тази страна фактически се отклонява от установения режим на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, с оглед полаганите усилия от съдилищата да гарантират правото на тази страна на справедлив процес. Така, с подаването на поредната искова молба се постига цел, която не е предвидена от закона - осигурява се възможност за страната да се отклони фактически от ефективното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, чрез извеждане от пенитенциарното заведение.

В настоящия случай, основният мотив за прекратяване на исковото производство като недопустимо, е не наличието на висящ процес със същия предмет и страни, като основание за прекратяване на делото на основание чл. 126, ал. 1 ГПК, а предявяването на иска при очевидна злоупотреба с процесуални права. В такива хипотези не е от значение наличието на идентичност в предмета и страните по делата, а наличието на достатъчно на брой искови молби, от твърденията и петитума на които може да се изведе единствен извод, че преследваната от подаването им цел не е защита на субективно право на ищеца, а съставлява преследване на други цели, несъвместими с добросъвестността.

3

Следва да се отбележи и това, че по аналогичен казус ВКС е постановил определение № 1208 от 13.03.2025 г. по ч. гр. д. № 472/2025 г. на III ГО, с което не е допуснато до касационно обжалване определение № 648/14.01.2025 г. по в. ч. гр. д. № 14998/2024 г. на СГС, с което е потвърдено първоинстанционното определение, с което производството по делото, инициирано по искова молба, подадена от Е. Д. М. срещу Прокуратурата на Република България, е прекратено при същите мотиви. В този смисъл е и определение №3674/03.07.2026 г. по частно гр. д. №2465/2026 г. на ВКС, в което изрично е прието, че „съгласно чл. 56 КРБ, всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. Съдебната власт предоставя защитата (чл.

117, ал. 1 КРБ) чрез правораздаване, което осъществяват съдилищата в съдебната система (чл. 119 КРБ). Поради това предявяването на иск е правомерно. Основният закон обаче не допуска злоупотреба с права и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други и интересите на обществото – арг. от чл. 57, ал. 2 и принципа на правовата държава, установен в преамбюла и чл. 4, ал. 1 на Основния закон. Правото на иск не е изключение. Поради това злоупотребата с право на иск е неправомерна. Ищецът злоупотребява с правото на иск, когато съзнателно използва процеса не за защита на свое спорно материално право или интерес, а с цел да накърни права и интереси на други субекти, включително интересите на обществото. Конституционно правомощие на съдилищата е да правораздават, т.е. да решават правни спорове (чл. 119, вр. чл. 117, ал. 1 КРБ). Недопустимо е те да предоставят процесуална форма за злоупотреба с процесуални права, включително с правото на иск.

Чл. 3 ГПК е пряка проекция на чл. 57, ал. 2 и чл. 4, ал. 1 от Основния закон.

Обикновеният законодател санкционира неправомерното деяние с деликтен състав/„страх от отговорност“. На основание чл. 3 ГПК (материалноправна разпоредба в процесуалния закон) лицето, злоупотребило с правото на иск, дължи да обезщети вредите в причинна връзка с неговото противоправно поведение.

Чл. 130 ГПК също е възможна санкция за противоправното деяние, респ. проекция на чл. 57, ал. 2 и чл. 4, ал. 1 от Основния закон, който не допуска злоупотреба с право на иск.

Когато самият ищец описва факти, които налагат еднозначен извод, че с иска не цели защита на свое материално право или интерес, а да увреди права и интереси на други или публичния интерес, съдът е длъжен да констатира липсващия предмет на дължима защита и да върне исковата молба на основание чл. 130 ГПК.“