Определение № 2768 от 22.10.2026, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2768 гр. Пловдив, 22.10.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стефка Михова

Членове:

Николай Стоянов

Иван Йорданов като разгледа докладваното от Николай Стоянов Въззивно частно гражданско дело № 20265300502444 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. във връзка с чл.248 от ГПК.

С Определение № 9852 от 07.08.2026 г., постановено по гр.д. №2708/2026 г. по описа на РС-Пловдив, съдът е оставил без уважение молба вх. № 74912/ 23.07.2026 г., подадена от адв. М. М.- пълномощник на ищеца М. П. К., ЕГН: ********** и молба вх. № 76246/ 28.07.2026 г., подадена от юрисконсулт Т.В.- пълномощник на ответника „Макроадванс“ АД, ЕИК: 201127465, за изменение на постановеното по делото решение рег. № 3561 от 13.07.2026 г., в частта за разноските.

Недоволни от посоченото по-горе определение са останали и двете страни, които са подали частни жалби. Първата частна жалба е подадена от М. П. К., ЕГН:

********** , чрез адвокат М., против определението на районния съд в частта, с която е оставена без уважение молбата му за изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските. В жалбата се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му и решаване на въпроса по същество, като се иска да бъде оставено без уважение искането на ответната страна за присъждане на разноски.

Ответната страна по тази жалбата- „Макроадванс“ АД, ЕИК: 201127465, чрез юрк. Г., в писмен отговор, оспорва същата и иска оставянето й без уважение.

Втората частна жалба е подадена от „Макроадванс“ АД, ЕИК: 201127465, чрез юрк. В., против определението на районния съд в частта, с която е оставена без уважение молбата му за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. В жалбата се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му и решаване на въпроса по същество, като се 1 иска да бъде оставено без уважение искането на ищеца за присъждане на разноски. В условията на евентуалност се иска тяхното намаляване.

Ответната страна по тази жалбата- М. П. К., ЕГН: ********** , чрез адвокат М., в писмен отговор, оспорва същата и иска оставянето й без уважение.

Пловдивският окръжен съд, като провери законосъобразността на обжалвания съдебен акт, представените доказателства и становищата на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Частните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени от легитимирани страна и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.

Разгледани по същество само първата частна жалба е основателна.

С Решение № 3561/13.07.2026 г., постановено по гр. дело № 2708/2026 г., Районен съд Пловдив е признал за установено в отношенията между „Макроадванс” АД, от една страна и М. П. К., от друга, че е нищожен сключеният между тях договор за потребителски кредит № 196260/ 02.02.2023 г., отхвърлил е предявения от М. П. К., против „Макроадванс” АД, иск за осъждането да му заплати сумата от общо 49, 86 неоснователно платени над главницата по нищожния договор за потребителски кредит № 196260/ 02.02.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба- 02.04.2026 г. до окончателното й изплащане, като погасен поради извършено от ответника плащане в хода на делото, като е присъдил разноски и на двете страни, както следва: М. П. К. е осъден да заплати на „Макроадванс” АД направените разноски по делото за юрисконсултско възнаграждението, определено от съда, във връзка с частичното прекратяване в размер на 34, 99 евро, изчислени по съразмерност, а Макроадванс” АД, ЕИК: 201127485, със седалище и адрес на управление: град С., ул. „Г. С. Р. е осъдено да заплати на адвокат М. В. М., с адрес на кантората: гр. П., ул. „П.О.К.“ № 3б, ет. 3, ап. 11, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца М. П. К., безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 156, 04 евро с ДДС, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата и изчислено по съразмерност, както и 33,24 евро държавна такса в полза на М. П. К..

По реда на чл.248 от ГПК и двете страни са поискали изменение на решението в частта му за разноските. С обжалваното определение съдът е оставил без уважение исканията им.

Така постановеното съображения. определение е частично правилно по следните

По отношение на искането за присъждане на направените разноски от ответника въззивният съд намира, че същото е неоснователно поради следното. С Решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 СЕС е приел, че член 6, параграф 1 2 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.

В случая ищецът е изменил размера на предявения от него осъдителен иск по чл.55, ал. 1, пр.1 от ЗЗД за връщане на платена без основание сума по недействителния договор от 76,69 евро на 49,86 евро, като съдът е прекратил производството по делото за разликата над сумата от 49,86 евро до 76,69 евро. В настоящия случай следва да се приложат съответно постановките на цитираното решение на СЕС, тъй като ищецътпотребител е сезирал компетентния съд, пред който да се установи, че като длъжник е заплатил парична сума по недействителен договор, като тази сума подлежи на връщане, тъй като платената сума надхвърля чистата стойност на главницата и договорът е обявен изцяло за недействителен и е приложено правилото на чл. 23 ЗПК.

Следователно възприетото разрешение в решението на СЕС следва да намери приложение и да не се присъждат разноски на ответника в процесния случай макар и да е прекратено производството по делото в посочената по-горе част, тъй като ако потребителят понесе част от разноските в зависимост от размера на недължимо платените суми, то това действително би оказало влияние върху намерението му да сезира съответния съд с искане за връщане на даденото.

Поради това на ответната страна не й се дължат разноски.

Досежно разноските на адвокат М. В. М., настоящият съдебен състав намира следното.

Настоящият съдебен състав не споделя доводите на „Макроадванс” АД, че в разглеждания случай следва да намери приложение нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК, която предвижда, че ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. В разглеждания казус ответникът следва да понесе отговорността за разноски, тъй като с извънпроцесуалното си поведение е станал повод за завеждане на делото, доколкото в основата на предявения осъдителен иск стой обективният факт на нищожност на сключения с ответника потребителски договор, който факт поражда правото на потребителя да иска връщане на недължимо платеното по съдебен ред, а причина за отхвърляне на иска е изпълнението на претендираното задължение в хода на процеса.

Даденото разрешение съответства на константната практика на ВКС, в която е прието, че по аргумент за обратното от чл. 78, ал. 2 ГПК, когато ответникът е дал повод за 3 завеждане на делото и поради негови действия в хода на делото /например плащане на претендираната парична сума/ искът бъде отхвърлен или производството по делото бъде прекратено, разноските следва да се присъдят на ищеца /така определение № 775 от 27.12.2019 г., постановено по т. д. № 2837/2019 г. на ВКС, II т. о. /. В същия смисъл е и Тълкувателно решение № 119 от 01.12.1956 г. по гр. д. № 112/1956 г. на ОСГК на ВС, в мотивите към което е прието, че в духа на закона е да се присъждат разноски в полза на ищеца и в случаите, когато искът е отхвърлен по причина, че след завеждането му ответникът доброволно е възстановил защитаваното с иска право или е изпълнил задължението си. Ето защо, следва да се възприеме изводът, че в настоящия случай разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК не е приложима и разноските по делото следва да бъдат възложени в тежест на ответника, а не в тежест на ищеца, както е сторил първоинстанционният съд. Следователно в полза на ищеца следва да бъде присъдена разноски за държавна така и адвокатско възнаграждение.

В случая пред първата инстанция е направено искане от адвокат М. за присъждане на възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв. Утвърдената практика на ВКС – напр. определение № 60227 от 03.06.2021 г. по ч.гр. д. № 1954/2021 г., ІІІ г. о. и цитираните в него определения № 283 от 22.07.2020 г. по ч. т. д. № 872/2020 г. на II ТО на ТК, № 229 от 5.06.2019 г. по гр. д. № 3085/2018 г.на III ГО, № 242 от 10.04.2019 г. по ч. т. д. № 610/2019 г. на II ТО на ТК, № 665 от 5.12.2018 г. по к. ч. т. д. № 2467/2018 г. отрича необходимостта съдът да преценява и страната да доказва, че е налице някое от основанията по т. 1 - 3 на чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата. Достатъчно е да се представи договор за защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от тези основания. Предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, са: да е оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв. и в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски. Изпълнението на посочените две условия задължава съда да определи адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат, като осъди другата страна да го заплати. В случая правната помощ е предоставена по чл. 38, ал. 1, т.2 ЗАдв. Наличието на казаното основание не може да бъде обсъждано от съда. Следва да се посочи, че преценката да престира безплатна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. е само и единствено на адвоката. Съдът не може да се намесва в правоотношенията между страната и процесуалния й представител. От друга страна, за насрещната страна е без правно значение дали ще дължи разноски за адвокатско възнаграждение на самата страна или на процесуалния й представител.

По отношение на размера на адвокатското възнаграждение:

С оглед препращащата разпоредба на чл. 36, ал. 2 ЗАдв. (в редакцията ДВ, бр.

97 от 2012 г.), относима при преценката на размера на адвокатското възнаграждение е 4

Наредба №1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. – ДВ, бр.

14 от 2025 г.), която не е обвързваща за съда и третите лица, с оглед даденото тълкуване в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, а служи единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения. При определяне на адвокатското възнаграждение в хипотезата на чл.38, ал.2 ЗАдв. съдът е обвързан единствено от фактическата и правна сложност на делото и обема на извършените от пълномощника действия.

В случая са били разгледани установителен иск за недействителност на договор за потребителски кредит и осъдителен иск с правно основание чл.55, ал. 1, пр.1 от ЗЗД за връщане на платена без основание сума по недействителния договор. Защитата на ищцата е осъществявана от адвокат М. посредством подаване на исковата молба, молба-становище преди открито съдебно заседание по делото. Настоящият съд намира за справедливо с оглед на вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа, фактическата и правна сложност на делото, както и извършените от упълномощения адвокат процесуални действия, че на адвокат М. правилно и законосъобразно са определени 240 евро с ДДС, като по съразмерност са му присъдени 156,04 евро, за безплатна защита по договор за правна защита и съдействие по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. на ищеца. Този размер се явява справедлив и обоснован с оглед критериите за определяне на адвокатското възнаграждение. В случая преценката за правната и фактическа сложност на делото следва да се извърши с оглед всички факти, сочещи за обема и сложността на оказаната по делото правна помощ. Предвид всичко това, досежно въведеното в условията на евентуалност възражение за прекомерност на определеното от районния съд адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2 ЗАдв., настоящият съдебен състав го намира за неоснователно. Определеният размер от 240 евро с ДДС на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. съответства на вида на предявените искове и отговаря на критериите за разумност и пропорционалност, като намира баланса между правото на адвоката да получи възнаграждение, съответстващо на положения труд, и интереса на насрещната страна адвокатското възнаграждение да не е прекомерно и несъразмерно на фактическата и правна сложност на делото.