Решение № 804 от 17.02.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 804 гр. София, 17.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Ваня Н. И.а

Десислава Алексиева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20221100506814 по описа за 2022 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от О. Д. М., ответник пред СРС. Със същата се обжалва решение № 20020433 от 11.03.2022 г., постановено от СРС, Първо ГО, 157 състав по гр. д. № 50218 по описа за 2020 г., с което е уважен предявеният срещу ответника/въззивник, иск по чл. 45, ал.1 вр. с чл.52 от ЗЗД за сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, предявен като частичен от вземане в общ размер от 20 000 лв.

В тежест на ответника са възложени разноските по делото.

Във въззивната жалба се излагат доводи за необоснованост и неправилност на така постановеното решение. Въззивникът счита, че СРС е допуснал нарушение на процесуалните правила във връзка със събиране и обсъждане на доказателствата. Твърди се, че СРС не бил разграничил четирите точки, посочени в обстоятелствената част на исковата молба, от 1 които факти ищецът черпел правото си на обезщетение за нанесените му неимуществени вреди. Сочи, че СРС в мотивите си бил обсъждал само едно изявление. Независимо от това СРС бил уважил изцяло така предявения иск.

От мотивите на съдебното решение не ставало ясно каква отговорност носи ответникът за публикации, които били направени по инициатива на медийни екипи на медии, с които ответникът нямал нищо общо. В решението си СРС не бил обсъдил наличието на причинно-следствена връзка. Мотивите на СРС във връзка с обсъждане на заключението на съдебно-медицинската експертиза, протИ.речали на направения извод. Наред с това се установило, че по повод изказването на ищеца по отношение на оперната певица Р.К., имало многобройни реакции от обикновени и публични личности, които реакции били идентични с тези на ответника. Затова не ставало ясно коя от тези реакции е засегнала и увредила ищеца. Необсновано било да се приеме, че увредата на ищеца е само на основание реакцията на ответника. СРС не бил взел предвид представените доказателства относно публикуваните отрицателни коментари и критики от трети лица във връзка с изказването на ищеца по повод оперната певица Р.К.. От страна на СРС не бил отчетен факта, че тези отрицателни коментари и критики също можели да допринесат за влошаване на хроничното заболяване на ищеца. СРС не бил взел предвид, че съдебно-медицинската експертиза е оспорена изцяло, тъй като била извършена повече от една година след процесното деяние с което се твърди от ищеца да е бил увреден. Заключението било изготвено въз основа на медицински документи, изготвени четири месеца след процесното деяние, а превода им бил изготвен едва след представяне на заключението на вещото лице. Затова счита, че експертизата е негодно доказателствено средство.

Освен това СРС бил нарушил преклузията във връзка с допускането на доказателствата в полза на ищеца като по този начин последният бил протИ.правно толериран. Наред с това СРС бил нарушил чл.39-чл.41 КРБ, прокламиращи свободата на словото, както и чл.10 от ЕКПЧ. СРС не бил разграничил клеветата от обидата. По отношение на клеветата се твърди липса на протИ.правност, защото изискването в тази хипотеза било твърденията да бъдат едновременно неверни и позорящи. Съгласно чл.147, ал.2 НК деецът не се наказвал, ако се докаже истинността на разгласените обстоятелства. СРС, обаче, бил приел че процесното изявление: „И. Х. е син на висш офицер от ДС“ за вярно като отхвърлил довода на ищеца, че следва 2 да се прави съществено разграничение между ролята на Държавна сигурност /ДС/ и тази на Военното разузнаване, но въпреки това СРС бил наложил санкция на ответника. В случая липсвала и протИ.правност при оповестяване на факта на принадлежност към ДС или Генералния щаб на Българската народна армия /БНА/, защото през 2006 г. бил приет Закон за достъп и разкриване на документите и за обяваване на принадлежност на български граждани към ДС и разузнавателните служби на БНА и затова обстоятелствата относно принадлежността към тези бивши служби на лица, заемащи публични длъжности и осъществяващи публични дейности, не представлявала защитени лични данни. Това изрично било подчертано както в разпоредбите на закона, така и в РКС № 4 от 26.03.2012 г. по к.д.№ 14/2011 г., където било посочено, че тези лица са с „много по-занижена степен на защита на личните данни“. Затова счита, че оповестяването на информация за подобна принадлежност не може да обоснове носене на юридическа отговорност за ползването на публичната по характер информация, свързана с принадлежността към тези бивши служби. Наред с това липсвало и „позорящност“, тъй като ответникът не бил адресирал ищеца лично с думи, дори по отношение на бащата, които да изтъкват негови лични негативни качества. В този смисъл обжалваното решение било постановеното в разрез с практиката на КС. Липсвала и първа поред разгласа на обстоятелствата.

Съгласно практиката на ВКС издателят не носел отговорност, когато е втори поред и цитира първият издател. Това било така, защото първият издател се явявал източник на информацията. В случая ответникът не излагал собствени разкрития, а се позовавал на информация от дейността на Комисията по Закона за достъп и разкриване на документите и за обяваване на принадлежност на български граждани към ДС и разузнавателните служби на БНА. Следователно ответникът бил добросъвестен и не можело да му се вмени отговорност по отношение разгласяването на информацията дори същата да била невярна. В случая с обжалваното решение СРС бил вменил вина на ответника при положение, че последният нито бил изнесъл информацията като собствено разкритие, нито бил издател /не се занимавал професионално с журналистика/, нито информацията била невярна. Счита, че тезата на СРС, че е налице протИ.правно поведение от страна на ответника, тъй като изнесената от последния информация не била от значение, за да даде ценен принос в публичния дебат, представлява нарушение на закона. Според 3 ответника личната преценка на даден магистрат дали е налице или не, такъв принос, е ирилевантно за носене на отговорност за публично направени изявления. Противното означавало допускане на цензура, в този смисъл било прието в РКС № 7/96 на КС на РБ. Както бил посочил КС на РБ в РКС № 4 от 2012 г., информираният избор бил в самата основа на конституционната система. СРС бил нарушил и практиката на КС, ЕСПЧ и ВКС във връзка с разграничението между оценъчни съждения и твърдения за факти. Съгласно тази практика оценките не се подавали на доказване, а изразявали собствено, субективно мнение, на което всеки имал право по силата на чл.39 КРБ и чл.10 от ЕКПЧ. При тово положение следвало да се приеме, че изказванията на ответника относно това доколко са очевидни възгледите на ищеца и доколко последният не се старае да ги прикрива, изразявали субективно мнение, което по съществото си представлявало оценъчно съждение. Счита, че в случая било необходимо да се отчете, че ищеца е публична фигура- депутат в Европейския парламент, което говорело за висока степен на публичност. По отношение на тези лица съдебната практика приемала, че защитата на личната сфера е много по-занижена от тази на обикновените граждани. СРС не бил съобразил този факт. Наред с това се твърди, че процесния иск бил заведен при злоупотреба с право. Още в исковата молба била изложена тезата, че искът е заведен с цел да бъде потушен общественият дебат и да бъде ограничено свободното слово, изразяващо различни и протИ.положни на ищцовите възгледи. Счита, че искове като настоящия е допустимо да бъдат заведени за репариране на реално причинени вреди от вредоносно, злонамерено изричено и публикувано слово, а не за „замразяване“ на свободното слово. Сочи се, че СРС бил отказал да се събират доказателства относно това дали ищецът е завел и други искове срещу свои критици в социалните мрежи и медиите, които били идентични с деянието на ответника.

Същевременно, обаче, били събрани многобройни и неизчерпателни доказателства за идентични реакции на много други обикновени хора, както и на добре известни публични личности. Свидетелите на ищеца, които били негови служители, имали задължението да следят всичко което се публикува за ищеца- техен работодател. Според въззивника свидетелите дали лъжливи показания, че няма други публикации в медиите и идентични реакция като тези на ответника във връзка с думите на ищеца по адрес на оперната певица Р.К.. Този доказан факт още веднъж сочел на извода, че ищеца злоупотребява 4 с правото си на иск като преследваната от него цел не била обезвреда, а да „затвори устата“ на ответника по причини непосочени в исковата молба.

Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо това да се постанови друго, с което претенцията на ищеца да бъде отхвърлена.

Претендират се разноски.

Постъпил е отговор по въззивната жалба, подаден от ищеца, пред СРС- И. Х. П.. В същия се излага становище за неоснователност на въззивната жалба. Твърди се, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния и процесуалния закон. Спазена била преклузията във връзка с допускането и събиране на доказателствата. Исканията на ответника били преценени и анализирани от съда с оглед предмета на делото.

Претенцията на ищеца била основателна, тъй като били налице предпоставките на чл. 45 от ЗЗД за уважаване на иска, както и че съдебното решение било постановено в съответствие с практиката на ВКС. Счита, че изнесеното в цитираните четири публикации от страна на ответника, били особено позорящи, както и били клевети, сриващи авторитета на ищеца в обществото, както и му нанасяли тежки морални и политически щети в качеството му на евродепутат. Тези клеветнически твърдения достигали до огромен брой читатели. Счита, че изнесените от ответника клевета и обида следва да бъдат санкционирани със цялата строгост на закона, в противен случай електронните медии щели да използват същите за компроментиране на гражданите. Счита, че изнесеното от ответника представлява опит за морална и политическа екзекуция на ищеца. Сочи, че изнесеното „Сюжетът е прост – баща ти и други от ДС и ЦК ми дадоха достъп само до идеологическите дисциплини. Когато се появи възможността – заех се с нормална дисциплина и работа и до днес по нея. Наглостта е лош съветник“, е абсолютна измислица. Счита, че по никакъв начин бащата на ищеца като офицер в БНА по никакъв начин не бил могъл да влияе на бъдещото на младия О. М., тъй като дейността на Р. била извън България. Сочи се, че бащата на ищеца не бил служител на ДС, а на Военното разузнаване и като такъв бил награждаван през 2018 г. Това означавало, че ответника не прави разлика между ДС и Военно разузнаване. Сочи, че с публикациите си ответинкът представял неверните факти –клевети като реални факти.

Извършването на подобни действия било обществено неприемлИ.. Подобни действия имали крайно лоша обществена оценка. Според въззиваемия във 5 въззивната жалба се съдържали и неверни твърдения досежно първоинстанционния съдебен акт, както и относно изложеното в обстоятелствената част на исковата молба. С тези неверни факти въззивникът целял да заблуди съда. В случая ставало въпрос за една и съща публикация, един и същ текст на ответника. Предмет на исковата претенция били действията и публикациите на ответника О. М.. В този смисъл правилно СРС не бил разграничил публикациите на ответника под № 1,2 и 3 от коментара, посочен под № 4, тъй като същите били с идентично съдържание. Правилно СРС се бил позовал на съдебно-медицинската експертза. Същата доказвала тезата на ищеца, че хроничното му заболяване се било обострило в резултат на причинения му стрес от процесните публикации. Освен това нямало пречки експертизата да се възприеме от съда независимо, че била оспорена от една от страните. Самата експертиза била извършена на база представените по делото медицински документи, както и при личен преглед на ищеца. Без значение по делото били реакциите на други личности, тъй като същите не били предмет на делото. Правилни били разсъжденията на СРС досежно ангажирането на отговорността на ответника. Същевременно се твърди, че в нито един момент на съдебното производство не бил поставян въпроса за обида. Предмет на исковата молба била конкретната публикация на ответника, която публикация съдържала неверни твърдения – клевети, които се представяли като реални факти. В случая ответникът бил извършил въпросната публикация, не за да разкрие на обществото и да го информира за произхода на ищеца, тъй като този произход бил обществено известен за всеки, който се интересува, а за да пренесе тази стигма върху смисъла на изявлението му. Стигмата била не заради личността на ищеца, а заради произхода му. В случая от ответника се правел опит за дискредитирането на ищеца до степен на политическа неправоспособност. В този смисъл правилен бил извода на СРС във връзка с извършеното от ответника дискредитиране на ищеца. Твърди се, че наличието на позорящност в процесната публикация се доказвало по безспорен начин от събраните по делото гласни доказателства.