Решение № 439 от 04.12.2024, Районен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 439 гр. Смолян, 04.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Гергана Кузманова при участието на секретаря Веселина Младенова като разгледа докладваното от Гергана Кузманова Гражданско дело № 20245440101011 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на Д. Н. Р. проти „*“ ООД, в която се твърди от ищеца, че на 04.12.2023г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит № * към искане № *. Параметрите на отпуснатия заем са посочени в чл.3 от договора и са следните: 3.1. Размер на кредита: 1000,00 лева 3.2. Размер на погасителна вноска: 2 х 37,08 лв. и 4 х 273,60 лв. 3.3. Ден на плащане: цетвъртьк 3.4. Вид вноска: месечна 3.5. Годишен процент на разходите: 54.45% 3.6. Брой вноски: 6 3.7. Фиксиран лихвен процент: 44,50 %. 3.8. Дата на първо плащане: 04.01.2024 г. 3.9. Обезпечение поръчител или банкова гаранция - по избор на кредитополучателя; 3.10. Дата на последно плащане: 04.06.2024г. 3.11. Такса за усвояване - 0 3.12. Обща сума за плащане: 1 168,56 лв.

Въпреки, че в т.3.12 от договора за заем е посочено, че общата сума за плащане е в размер на 1 168,56 лева, сумата, която кредитополучателят трябва да заплати на кредитора по този договор е в размер на 1 836,00 лева - на основание чл. 11 ал.1 от договора е начислена неустойка в размер на 667,44 лева за неизпълнение на задължението на кредитополучателя по чл.5 от договора за заем в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечение измежду тези, изброени в чл.5.

Счита, че така уговорената неустойка е нищожна на основание чл.26 ал.1 33Д.

Клаузата е нищожна и на друго основание - чл.146 ал.1 от 3акона за защита на потребителите във вр. чл.143 т.5 от ЗЗП тьй като чл.11 ал.1 във вр. чл.5 от договора е неравноправна клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. В случая в чл.11 ал.1 от договора формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на кредитополучателя, но фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора.

1

Основното задължение на кредитополучателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което сьответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. С клаузата на чл.11 ал.1 от процесния договор за паричен заем обаче е предвидена неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на кредитополучателя - да върне заетата сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от подписване на договора, да представи обезпечение за кредитора. Предназначението на обезпеченията към един договор за кредит е да гарантират изпълнението на задължението на кредитополучателя да върне заетата сума и дължимите лихви. При липса на такова обезпечение кредиторът има право на преценка дали въобще да сключи договора за заем, като тази преценка предхожда сключването на договора. Фактът, че договорът за кредит се сключва, без да бъде предоставено нужното според кредитора обезпечение, потвърждава тезата ни, че сумата, формално наречена „неустойка" е вrьщност скрита нъзнаградителна лихва.

При преценка на тези обстоятелства и сьобразно критериите на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК, така уговорената неустойка излиза извън придадените й санкционна, обезщетителна и обезпечителна функция, тьй като сьщата при пораждане на задължението е уговорена да бъде по естеството си източник на неоснователно обогатяване. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение, различно от главното, като начинът по който е уговорена сочи, че кредитополучателят всякога ще дължи неустойка в размер, надвишаващ заетата сума, ако в краткия тридневен срок от подписване на договора, не осигури обезпечение дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение - да върне на падежа главница га ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересьт на кредитора по договора за заем да е удовлетворен - той в срок да получава главницата и възнаградителната лихва, той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на сьщественото задължение по договора за заем. Обезпечението в случая има цел, различна от тази на неустойката. Ако тя обезщетява вредите от неизпълнението, то обезщетението в различните му форми, защитава кредитора срещу неизпълнението и подготвя неговото изпълнение. От неизпълнението на задължение за представяне на обезпечение не настьпва вреда за кредитора, размера на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. В този случай при неизпълнение на задължението за връщане на дадената в заем сума и възнаграждение за ползването й кредитора ще се удовлетвори от имуществото на длъжника, което служи за общо обезпечение, с оглед правилото на чл. 133 ЗЗД. Ето защо уговорката между страните за заплащане на неустойка, тьй като не преследва заложените й функции, е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Клаузата на чл.11 ал.1 от процесния договор е и неравноправна по смисьла на чл.

143 ЗЗП, поради което и нищожна и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тьй като е договорена във вреда на потребителя и цели единствено обогатяване на заемодателя чрез възникването 2 в негова полза на вземане за неустойка, като по този начин оскъпява цената на заема. Този извод се подкрепя от обстоятелството, че е значално предвидено неустойката да се кумулира към погасителните вноски, като се разсрочи изпълнението й. Поради това следва да се приеме, че уговорената неустойка не отговаря на изискването за добросьвестност в гражданските отношения и води до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитополучателя и заемодателя. Налице е и неравноправност по чл. 143, т. 5 ЗЗП, според която разпоредба е неравноправна клауза, която задължава потребителя при неизпъллнение на неговите задължения да заплати необосгзовано високо обезщетение или неустойка. Същата е уговорена с цел да се заобттколи императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 от 3акона за потребителския кредит, уреждащ максимален размер на годишния процент на разходите, поради което на основание чл. 21 ЗПК е нищожна и плащане по нея не се дължи. След като това е така, то договорът за потребителски кредит противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора.

Следователно ГПР няма да е 54,45%, както е записано, а следва да е по-голяма число, ако в него участва и вземането от 667,44 лева, формално уговорено като неустойка. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тьй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.

Освен това, доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата от 667,44 лева, изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

По този начин не става и ясно дали ГПР не надвишава пет пъти размера на законна лихва (чл.19, ал.4 3ПК).

Процесният договор за заем попада в обсега на 3ПК, поради което трябва да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.11, ал.1 3ПК ясно посочва какво следва да сьдържа договорът за кредит. Според чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на чл.11, ал.1 от закона, досежно сьдържанието на договора, са императивни и нарушението им влече нищожност на сключения договор. В случая има нарушение на т.9 и т.10 от посочената разпоредба. В т.9 е записано, че договорът трябва да сьдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; в т.10 е записано, че договорът следва да сьдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани 3 при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. По изложените сьображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 3ПК, целият договор за заем следва да бъде приет за недействителен - чл.22 ЗПК.

Моли съда да постанови решение, с което да се признае за установено в отношенията между страните, че договор за потребителски кредит № * от 04.12.2023г. е недействителен на основание чл.22 ЗПК поради нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 3ПК при сключването му. Претендира и за разноски по водене на делото.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор на исковата молба, с който оспорва иска. Твърди, че на първо място следва да се посочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Настоящият случай е именно такъв. Неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата е договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Действителността на клаузите на Договор за потребителски кредит № * произтича от това, че са съобразени с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания.

Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 69% и ГПР определен в процесния договор в размер на 54,45%, е видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал.

4 ЗПК.

Уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката е проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, става ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. ГПР е сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на потребителя услуга. За да бъде информирано решението на кредитополучателя, то същият следва да е наясно предварително за размера на тази цена.

Именно поради това законодателят е установил императивното задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР.

Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния 4 процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит“. Неустойката, от своя страна, обслужва неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения договор. Тя представлява право на изправната страна и подлежи на договаряне между страните. Нещо повече, в настоящия случай, освен че неустойката е дължима от потребителя за неспазване на конкретнозадължение по договора, тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни са били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Предвид изложеното, двете понятия не бива да се смесват, те нямат обща, дори близка правна характеристика и функция. Разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката е индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема – такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката е уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът е внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора, е посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е посочено изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с знак „*“ и съответната бележка след плана е посочено, че тези суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по кредита. Ясно и точно са посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки един падеж. Смисълът да бъдат посочени сумите е именно пълна и изчерпателна информираност на потребителя за задължението му към търговеца при всяко възможно развитие на правоотношението им.