Решение № 2346 от 05.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2346 гр. София, 05.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Петя Попова при участието на секретаря Мария Т. Методиева като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20221100512941 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 20012071 от 14.01.2021 г. по гр. д. № 1021 по описа за 2020 г. СРС, ГО, 67-ти състав е признато за незаконно и е отменено на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ уволнението на Е. Я. С., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. „*******, извършено на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ със Заповед № 331/12.11.2019г. на „С.П.Х.“ ЕООД, ЕИК 1*******, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Оборище“, ул. *******; осъден е „С.-П.Х.“ ЕООД, ЕИК 1*******, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Оборище“, ул. ******* да заплати на Е. Я. С., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. „*******, на основание чл.128, т.2 КТ сумата 2300.00 лева, представляваща дължимо брутно трудово възнаграждение за месец октомври 2019г., ведно със законната лихва от 10.01.2020г. до окончателното плащане, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 37,69 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на горната сума, дължимо за периода от 10.11.2019г. до 10.01.2020г., сумата 219,05 лева, представляваща дължимо брутно трудово възнаграждение за периода от 01.11.2019г. до 12.11.2019г., ведно със законната лихва от 10.01.2020г. до окончателното плащане, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 1,83 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на горната сума, дължимо за периода от 10.12.2019г. до 10.01.2020г., на основание чл.224, ал.1 КТ сумата 328,57 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със 1 законната лихва от 10.01.2020г. до окончателното плащане, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 0,91 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на горната сума, дължимо за периода от 13.11.2019г. до 10.01.2020г. на основание чл.221, ал.1, предл. 1 КТ сумата 2300.00 лева, представляваща обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието, ведно със законната лихва от ведно със законната лихва от 10.01.2020г. до окончателното плащане, на основание чл.128, т.2 КТ, вр. чл.12, ал.1 НСОРЗ сумата 287,17 лева, представляваща дължимо допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 10,8% върху основното трудово възнаграждение, дължимо за м.10.2019г. и м.11.2019г., като е отхвърлен иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над 37,69 лева до пълния предявен размер 39,61 лева, иска по чл.128, т.2 КТ за разликата над 219,05 лева до пълния предявен размер 805 лева, иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над 1,83 лева до пълния предявен размер 13,86 лева, иска по чл.224, ал.1 КТ за разликата над 328,57 лева до пълния предявен размер 345 лева, иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над 0,91 лева до пълния предявен размер 5,65 лева, иска по чл.128, т.2 КТ, вр. чл.12, ал.1 НСОРЗ за разликата над 287,17 лева до пълния предявен размер 586,83 лева.

Срещу така постановеното решение е постъпила в срока по чл.259 ГПК въззивна жалба от ответника „С.-П.Х.“ ЕООД, в която са изложени доводи за неправилност, поради необоснованост на формираните от СРС изводи въз основа на установените факти, чрез събраните в производството доказателства, поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила.

Иска се от настоящата инстанция да отмени първоинстанционното решение като предявените искове бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира разноски.

В срок е постъпил отговор от ищеца Е. Я. С., в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение.

Претендират се разноски.

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, съдът намира същата за основателна.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2

Настоящият състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо.

Във връзка с доводите за неправилност на решението по подадената от ответника въззивна жалба, съдът намира следното:

Фактическата страна по спора е правилно установена от СРС и същата се възприема от настоящия състав.

Страните не спорят и е установено, чрез събраните пред първата инстанция доказателства, че между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищцата е изпълнявала длъжността „инженер оценяване и остойностяване на обекти“ при ответника срещу уговорено основно трудово възнаграждение в размер на 2300.00 лева месечно, както и че страните считат правоотношението за прекратено от 12.11.2019г.

От приетите по делото писмени доказателства се установява, че на 12.11.2019г. ищцата е депозирала в деловодството на ответника заявление с вх. № 40/12.11.2019г., в което е обективирано изявление за прекратяване на трудовото правоотношение поради забавяне изплащането на трудово възнаграждение, дължимо за м.10.2019г. Това изявление е достигнало до ответника в същия ден /12.11.2019г./, който твърди, че е счел, че е сезиран е молба за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, поради което е издал заповед № 331/12.11.2019 г., в която е посочено, че въз основа на писмена молба от служителя трудовото правоотношение между страните се прекратява на основание чл.325, ал.1, т. 1 КТ по взаимно съгласие.

В производството е спорно основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение, като ищецът навежда, че това е сторено на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ- едностранно поради искане на работника или служителя при забавяне изплащането на трудово възнаграждение или обезщетение дължимо по КТ, докато ответникът твърди да е налице основанието на чл.325, ал.1, т.1 КТ-прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие.

Съгласно чл.327, ал.1, т.2 от Кодекса на труда, работникът или служителят може да прекрати трудовия договор писмено, без предизвестие, когато работодателят забави изплащането на трудовото възнаграждение или на обезщетение по този кодекс или по общественото осигуряване, докато съгласно чл.325, ал.1, т.1 КТ трудовият договор се прекратява без която и да е от страните да дължи предизвестие по взаимно съгласие на страните, изразено писмено.

В производството не е установено дадено писмено волеизявление от страна на служителя – ищец за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, поради което работодателят не разполага с основанията, за да прекрати правоотношението на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ. Напротив, подаденото от служителя заявление сочи за изрично обективирано изявление за прекратяване на трудовото правоотношение поради забавяне изплащането на трудово възнаграждение, 3 дължимо за м.10.2019г.

Както правилно е посочил СРС и настоящият състав възприема изцяло, в случая от клаузата на чл.6 от сключения трудов договор е установено, че страните са уговорили периодичност на изплащане на възнагражденията по договора в срок до 10то число на месеца, следващ месеца, за който плащането се отнася. Ирелевантно е обстоятелството за предвиден падеж до 30-то число на месеца, следващ месеца, за който се отнася плащането в приети от работодателя вътрешни правила за организация на работната заплата, доколкото с трудовия договор страните са уговорили индивидуално заплащане в срок до 10-то число на следващия месец, с което са дерогирали по-неблагоприятните правила на вътрешния правилник. Следователно падежът на начисленото и дължимо трудово възнаграждение за месец октомври 2019 г. е настъпил на 10.11.2019г. /неделя/. Съгласно общото правило за изчисление на сроковете при парични задължения /чл.72, ал.2 ЗЗД/ когато последният ден от срока е неприсъствен, срокът свършва в първия следващ присъствен ден, т.е. в процесния случай на 11.11.2019г., от която дата вземането за трудово възнаграждение е станало изискуемо. Когато плащането не бъде осъществено на падежа е налице забава и служителят разполага с възможността по чл.327, ал.1, т. 2 КТ да прекрати с едностранно изявление трудовото правоотношение. В случая е установена именно така посочената хипотеза. Доводите на ответника за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост, съдът намира за неоснователни. В производството е установено, че към момента на получаването от страна на ответника на изявлението за едностранно прекратяване на правоотношението са били реализирани основанията за прекратяване по чл.327, ал.1, т. 2 КТ. С последната разпоредба не са поставени други условия за прекратяване на трудовия договор освен забавяне изплащането на трудовото възнаграждение или обезщетение. Правната норма не поставя изискване за срок за забава, нито създава модалитет относно размера на неизплатеното трудово възнаграждение или обезщетение. Правото на едностранно прекратяване на трудовия договор става с едностранно волеизявление като то трябва да бъде изразено ясно, недвусмислено, безусловно и в писмена форма. Ето защо достатъчно е работодателят да е забавил изплащането на трудовото възнаграждение или обезщетение изцяло или частично, уговорено между страните по трудовия договор, за да може работникът или служителят да се възползва от правото си по чл.

327, т. 2 КТ. Без значение са и причините, поради които работодателят е забавил изплащането на уговореното трудово възнаграждение и дали е приложил разпоредбата на чл. 245, ал. 1 КТ. В този смисъл е становището изразено в Решение № 495 от 3.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 527/2009 г., IV г. о., ГК постановено по реда на чл.290 ГПК, което се възприема от настоящия състав.

Предвид изложеното съдът намира, че процесното трудово правоотношение е било прекратено едностранно от страна на ищеца на 12.11.2019г. на основание чл.327, 4 ал.1, т.2 КТ. Съгласно изразеното становище в решение № 75 от 17.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 876/2012 г., III г. о., решение № 183 от 21.12.2011 г. по гр. д. № 565/2010 г. на ВКС, III г. о. и решение № 87 от 11.05.2012 г. по гр. д. № 219/2011 г. на ВКС, IV г. о., всички постановени по реда на чл.290 ГПК, които се възприемат от настоящия състав, повторното прекратяване на трудовия договор, след като първоначалното изявление на една от страните за прекратяването му е достигнало до насрещната, се явява извършено при липсващо субективно право за това, поради което не поражда правно действие, а издадената от работодателя заповед за уволнение подлежи на отмяна. Тези съображения обуславят извод за незаконосъобразност на извършеното уволнение и основателност на иска чл.344, ал.1, т.1 КТ за отмяната му.

По исковете с правно основание чл.128, т.2 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД:

Чрез представената пред първата инстанция разпечатка се установява, че ищцата се е явявала на работа през всеки работен ден от м. октомври 2019 г. и през следните работни дни от месец ноември 2019г. - 01.11.2019г., 04.11.2019г., 11.11.2019г.и 12.11.2019г.

Установява се от събраните пред първата инстанция доказателства и констатациите на приетата по делото ССчЕ, която настоящия състав кредитира, че уговореното трудово възнаграждение на ищеца е в размер 2300.00 лева месечно плюс 0,6% допълнително възнаграждение за всяка година професионален опит. С оглед това съдът намира за доказано в производството, че дължимото основно месечно брутно трудово възнаграждение на ищеца е в размер 2300.00 лева.