Решение № 32 от 05.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 32 гр. Пловдив, 05.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20255330111424 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предложение трето ЗЗД, вр. с чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10, чл.19, ал.4 ЗПК.

С исковата молба от Д. Д. Х. против „Креди йес” ООД се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата от Договор за паричен заем от 28.01.2019г. обективирана в чл. 8, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 2021.47 лв., като противоречаща на принципа на добрите нрави, евентуално заобикаляща материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК, относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит. В исковата молба се излагат твърдения, че между страните на дата 28.01.2029г. е сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който са предадени в заем 1500 лв. Съгласно чл. 6 от договора, той следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящи на изискванията на чл. 10 от ОУ към договора и с още едно от посочените обезпечения по избор на заемателя. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в чл. 6 от договора, респ. на чл. 10 от ОУ към договора за кредит, се дължала неустойка по чл. 8 в размер на 2021.47 лв., която следвала да се престира заедно с погасителната вноска по кредита на разсрочено плащане.

Ищецът се позовава на чл.19, ал.4 ЗПК, като се сочи, че чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва.

Сочи се, че преценката за действителността на клаузата за неустойка следва да бъде 1 извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението, като се съдържа позоваване на ТР по т.д. № 1/09г. Сочи се, че неустойката е загубила присъщата обезщетителна функция, тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани от имуществото му. Предвидената неустойка представлявала над 100 % от заетата сума, без да зависела от вредите от неизпълнението на договорното задължение и не кореспондирала с последиците от неизпълнението. Водила до скрито оскъпяване на кредита, създавала предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. Излязла била и извън обезпечителната функция, като нямало житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение и да изисква едва след сключване на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. Неустойката имала санкционен характер, била изляза в разрез с добросъвестността извън присъщите й функции.

Предвидено било да се кумулира към погасителните вноски, водила до скрито оскъпяване на кредита. Поради невключване на неустойката в посочения в договора ГПР, последният не съответствал на действително прилагания в кредитното правоотношение, тъй като реалният лихвен процент не отговарял на реализирания. Направено е искане за уважаване на предявения иск.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор на исковата молба, с който оспорва същата. Счита предявения иск за неоснователен и недоказан. На 28.01.2019г. бил сключен Договор за паричен заем между страните по делото за сумата от 1500 лв. за срок от 20 месец с месечен лихвен процент 3,330% и ГПР в размер на 48,096%. В чл. 6 от договора за заем била дадена възможност на заемателя да избере начините за обезпечаване на заема, като са посочени възможните варианти за това, а в чл. 8 била посочена сумата, която потребителят би заплатил при непредоставяне на исканото обезпечение в 3-дневен срок.

Смята се, че неоснователни и недоказани са твърденията на ищеца за нищожност на клаузата на чл.8 от договора, тъй като изискването за предоставяне на обезпечение било посочено още в ОУ на дружеството, поставени на видно място във всеки един от офисите му, както и на интернет страницата му. Освен това още преди подписване на договора имало предоставен Стандартен европейски формуляр/СЕФ/ за предоставяне на преддоговорна информация, в чиято Част II, т.8 и Част III, т.4.4 били посочени обезпеченията, които следвало да бъдат предоставени. Ищецът предварително бил запознат с последиците от непредоставянето на исканите от дружеството обезпечения, ако сключи договор за заем с него, като е могла да се запознае с условията, при които се предоставят заеми и да обмисли и прецени дали желае да сключи договора при така посочените условия. Според ответника при така направената преценка е сключен процесния договор, като в него конкретно и предварително били посочени сумите за главница, лихва, ГПР и неустойка.

Клаузата по чл.8 от договора се твърди, че е индивидуално уговорена със заемателя и е съобразена с неговото желание, изразено в молбата за кандидатстване за заем. Параметрите по договора били предварително уточнени и индивидуализирани, като според него по такъв начин е уговорен и размерът на неустойката, който е изцяло съобразен с индивидуалните 2 потребности и възможности на заемателя. Клаузата за неустойка била уговорена под отлагателно условие- в случай, че не е предоставен поръчител/и, които да отговарят на условията на дружеството за обезпечаване на заема в 3-дневен срок след сключване на договора. Договарянето на такава неустойка било израз на доброволно формирана воля на страните и в съответствие с принципите на свободата на договаряне, а размерът бил изначално определен до фиксирана сума, без от длъжника да се търси нещо в повече. Към момента на сключване на договора заемателят бил съгласен с тази неустойка и изрично е изразил своята воля, посредством сключване на договора. Задължението на заемателя по договора било формулирано ясно: да върне заетата сума, да заплати възнаградителна лихва за периода на договора и ако не предостави обезпечение в тридневен срок от подписването, да плати неустойката по чл. 8. Според ответника договорката изпълнява присъщите на всяка неустойка функции- обезпечителна, обезщетителна и санкционна.

Смята се, че изискванията на ЗПК били спазени и търсената неустойка съставлява разход, който заемателят заплаща при неизпълнение на задълженията си. С оглед на гореизложеното се счита, че твърденията за нищожност на договора и на тази клауза са неоснователни и тя се дължи в пълен размер.

Посочва се, че твърденията за заобикаляне на законови разпоредби с процесния договор са неоснователни, недоказани и неотговарящи на фактическата обстановка. Неустойката не представлявала разход по кредита, нито допълнителна печалба към договорната лихва, а имала съвсем друг характер и функции, описани по-горе. Неустойката не представлява и възнаградителна лихва, тъй като имала санкционна и обезщетителна функция, а не характера на цена, която се дължи за ползване за определено време на предоставена от заемодателя парична сума.

Ответникът счита, че твърдението за накърняване на добрите нрави също е неоснователно.

Той акцентира на характера на договора и на факта, че ответната страна е небанкова финансова институция, която отпуска краткосрочни потребителски кредити, и в този смисъл профилът на клиентите, с които дружеството работи, бил по-рисков откъм изпълнение на задълженията за плащане на погасителни вноски, което налага и подобни клаузи. Посочва се, че заемодателят е изпълнил всички законови изисквания за осведомяване на потребителя за клаузите и условията на договора за заем, положил е нужната грижа цялата информация по кредита да бъде изчерпателно и предварително предоставена и разяснена.

Смята се, че лихвеният процент по договора е посочен още в СЕФ преди сключване на договора заедно с ГПР, който бил приложен по кредита, както и начина, по който бил изчислен той с всички допускания и разходи. Лихвеният процент бил посочен и в чл.3, ал. 7 от договора за заем и се твърди, че той е ясно определен за целия период на договора като фиксиран, като ищецът бил запознат с размер на годишния лихвен процент и съгласен с него. Клаузата от чл. 3 била индивидуално договорена между страните, доколкото размерът на лихвата бил съобразен с получените от заемополучателя суми за главница и период на връщане на заема.

Сочи се, че ГПР не надхвърля петкратния размер на законната лихва за периода, който към 3 момента бил 10 пункта на годишна база. В разпоредбата на чл.3, ал.5 от договора бил посочен конкретен размер на ГПР, а в чл. 3.3 конкретните допускания, които са взети предвид при изчисляването му и в този смисъл били неоснователни и недоказани твърденията на ищеца, че има несъответствие между посочения и действително приложения размер на ГПР. Твърди се, че при изчисляване на ГПР в него не следва да бъде включвана неустойката по чл. 8, тъй като по своя характер тя съставлявала разход, който потребителят следва да заплати поради неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение, а нямала характера на лихва, такса или друг разход.

Моли за отхвърляне на предявения иск като неоснователен и недоказан. Релевира възражение срещу искането на процесуалния представител на ищеца да бъде присъден адвокатски хонорар. Претендира разноски.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор за паричен заем № *** към искане № *** от 28.01.2019г., сключен между „Креди Йес“ ООД и Д. Д. П.. Представен е и погасителен план към договора.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че между Д. Д. П. и „Креди Йес” ООД е сключен договор за паричен заем № *** от 28.01.2019г. за сумата от 1 500 лв. Съгласно договора е уговорен месечен лихвен процент от 3.330 % и годишен процент на разходите – 48,096 %. Крайната сума, която Д. П. е следвало да върне е в размер на 2 078.53 лв. Срокът на договора е 20 месеца.

В чл.6 от договора е предвидено договорът за заем да бъде обезпечен с гарант и с още едно от посочените обезпечения по избор на заемателя – ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция, ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл.8 е договорено, че в случай, че заемателят не предостави договореното в чл.6 от договора в 3-дневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговоря на съответните условия, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 2 021.47 лв. с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в погасителен план към договора. Видно от погасителния план плащането на неустойката по чл.8 от договора при липса на обезпечение е разсрочено на 11 бр. вноски, в размер от по 101.08 лв. месечно, при което общият размер на всяка от погасителните вноски с включена разсрочена неустойка възлиза на сумата от 205 лв.

Съдът възприема изложените в исковата молба твърдения за нищожност на клаузата за неустойка по чл.8 от договора, поради противоречие с добрите нрави.

Предвиденият в договора кратък срок за изпълнение на задължението – 3 –дневен от сключване на договора, поставянето на редица условия, на които обезпеченията да отговарят, както и предварителното разсрочване на задължението за неустойка обосновават извод, че неустойката не е уговорена да обезпечи изпълнение на задължението за 4 предоставяне на обезпечение, тъй като изначално е предпоставено трудното му изпълнение и очаквано неговото неизпълнение. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури обезпечения, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Освен това размерът на договорената неустойка възлиза на сумата от 2 021.47 лв. Големият размер на неустойката сочи на извода, че клаузата за неустойка не отговаря на обезщетителната и санкционната функция на неустойката. Налице е противоречие с добрите нрави, поради което съдът намира, че в конкретния случай липсва валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по договора. Поради това предявеният иск за нищожност на клаузата за неустойка, предвидена в договора за кредит, е основателен и следва да бъде уважен.