Решение № 35 от 27.03.2026, Районен съд - Белоградчик

РЕШЕНИЕ

№ 35 гр. Белоградчик, 27.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЕЛОГРАДЧИК, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Божидарка Д. Йосифова като разгледа докладваното от Божидарка Д. Йосифова Гражданско дело № 20251310100826 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание: чл. 22 от Закона за потребителския кредит, във връзка с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 9 т. 10 и т. 11 ЗПК, чл. 21, ал. 1 ЗПК - обявяване за недействителен на Договор за потребителски кредит.

Предявен е и насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 23 ЗПК, във връзка с чл. 22 ЗПК.

В Исковата молба, ищцата Б. П. С. от гр. Д, обл. В, чрез пълномощника си адв. Д. Г. от АК - Л, твърди, че на 12.12.2023 г. в качеството й на „Кредитополучател“ от една страна и ответника „Ай ти еф груп" АД, ЕИК 202255877, в качеството му на „Кредитодател“ от друга страна, сключили Договор за потребителски кредит № 619928 по силата на който й е отпуснат кредит в размер на 2 000.00 лева, при 45.56 % фиксиран лихвен процент и при 65% годишен процент на разходите. Ищцата сочи, че кредитът е следвало да бъде върнат на 24 погасителни вноски или общо 3 233.04 лева. Сочи се, че в договора, сключен между страните, е предвидено Обезпечение – поръчител или банкова гаранция. В отделно приложение към договора (Приложение № 1

5) към договора е възложено на потребителя задължението, в срок до края на следващия ден от сключването на договора за заем да обезпечи договора за кредит с поръчителство на две физически лица или банкова гаранция в пълния размер на кредита. Поръчителите трябва задължително да бъдат физически лица, като всеки един от тях трябва да отговаря на следните условия: да имат нетен размер на осигурителен доход в размер на 1 500 лева; да бъдат лица над 20 годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор; да имат не помалко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с Кредитодателя; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други кредитни или финансови институции или ако има – кредитната история на поръчителя в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по- лош от „Редовен". Ищцата излага, че в Договора е предвидено, че „Кредитодателят не е длъжен и по своя преценка, с оглед надеждността и платежоспособността на съответния поръчител, може да откаже да приеме предложените от Кредитополучателя Поръчители." В случай, че потребителят не успее да предостави банкова гаранция в еднодневен срок, или поръчители отговарящи на тези изисквания, то ще му бъде начислена неустойка в размер 2 934.96 лв., която се твърди, че на практика е по - висока от размера на кредита. Тъй като за ищеца е било невъзможно да предостави подобно обезпечение, то въпросната неустойка е начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема. По този начин, в действителност общата сума, която ищцата следва да върне за използвания финансов ресурс не е описаната в договора сума в размер на 3233.07 лева, а значително поголяма – в размер на 6 168.03 лева. Твърди се, че въпросната неустойка, при тези условия е в действителност скрита лихва по договора за заем и същата е трябвало да бъде включена към ГПР. Поради това се сочи, че договорът за заем е недействителен предвид неточно посоченото в него ГПР. Предвид гореизложеното и съдържанието на Договора за заем ищцата твърди, че клаузата уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение след сключването на договора е нищожна поради следното:

Въпросното вземане, макар и именувано „неустойка“ няма характер на такава, то е изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции. Кредиторът го е именувал 2

„неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР.

Кредиторът си е гарантирал, че ще получи това вземане като е създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители в тридневен срок. Това вземане е допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка. Предвидената „неустойка" не изпълнява обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението, а се начислява като добавък към погасителните вноски, следователно така, както е уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Твърди се, че неустойката е уговорена, за да генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност. Нещо повече, от неосигуряването на поръчители, кредиторът не може да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно неизпълнение от страна на Кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят е определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК - размерът на законната лихва. Предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл. 92 33Д, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов легитимен интерес, а внася неравноправност в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на Основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежава обезщетителна функция. Също така се сочи, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излиза извън присъщата й обезпечителна функция. Ищцата сочи, че няма житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т. е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. При наличието на така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва да се приеме, че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за 3 изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.

Не може да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите са утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е практически невъзможно в предвидения тридневен срок от сключването на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Ищцата излага също така, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо. По този начин неустойката се отклонява още повече от основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.

Поради това, се твърди, че посочената клауза с която се уговаря неустойка при непредоставяне на обезпечение е нищожна както на основание чл. 26, ал.

1 от 33Д, поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми. В Исковата молба се излага също, че съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. В случая се твърди, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в документите е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 3ПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, 4 настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т. 1 от ДР на ЗПК - „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая е видно, че доколкото предоставената главница по договора е в размер на 2,000 лв., а срокът за връщането й е на 24 месечни вноски от по 257 лева, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение в размер от 6168.03 лева не съответства на посочените размери на лихвения процент и на годишния процент на разходите /65.00%/. При това положение е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а в случая размерът е в пъти над допустимото. При сключване на процесния договор за кредит е уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и неустойка за неизпълнението му, които не са взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Предвид разпоредбата на чл. 21, ал. 1 3ПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Твърди се, че посочения в договора размер на ГПР не съответства на действителния, следователно е нищожен. Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика която подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл.

19, ал. 4 ЗПК и не му 5 позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Предвид гореизложените обстоятелства, ищецът моли, съдът да обяви за недействителен Договор за потребителски кредит № 619928 от 12.12.2023 г. сключен между ищцата Б. П. С. - „кредитополучател“ и ответника „Ай ти еф груп" АД, ЕИК 202255877, в качеството му на „Кредитодател“.

В подкрепа на предявения иск са представени писмени доказателства.

5

В проведеното единствено открито съдебно заседание, представител на ищцата не се явява. Депозирано е писмено стнавоще и Писмени бележки.

Моли се, съдът да уважи предявения иск. Претендират се и разноски по делото.

В срока по чл. 131 ГПК, е постъпил Отговор от процесуалния представител на ответника. Оспорват предявения иск. Молят съда да отхвърли изцяло исковите претенции за установяване на нищожност на клаузата за неустойка, предвидена в Договор за потребителски кредит № , поради неточно посоченият в него ГПР. Оспорват цената на предявения иск.

Сочат, че в настоящия случай предмет на процесния Договор за потребителски кредит № , е сума от 2000 лева. Същата сума е била предоставена на ищеца, като върху нея евентуално биха били начислени всички акцесорни по кредита вземания на кредитора, които макар сумарно да надхвърлят сумата от 2 000 лева, не влизат в понятието "стойност на договора" и съответно - цена на иска. Този извод не може да бъде променен от установеното с чл. 19 и ч л . 23 ЗПК, доколкото тези разпоредби са с материалноправен характер и регламентират реда за определяне на годишния процент на разходите по кредита, респ. правните последици от обявяването на договора за нищожен, поради което не са в състояние да дерогират императивните процесуалноправни правила. Неустойката като акцесорно вземане, не съставлява част от задължителното съдържание на договора за кредит и съответно не е определяща за неговата стойност по смисъла на чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК. Сочат, че дори съдът да приеме Договор за потребителски кредит № за нищожен, то материалният интерес на иска трябва да бъде променен на 2 000 лева. Ответникът възразява изцяло срещу твърденията на ищцата, че Договор за кредит № и клаузата за неустойка в него се явяват нищожни. С оглед сключването на Договор за потребителски кредит № и като доказателство за съгласието на ищцата с него и Общите условия Б. П. С. е активирала линка „Приеми договора”. Съгласно сключения между страните Договор № , ищцата е получила от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД паричен заем в размер на 2000 лева. Възразяват срещу твърденията, че Договор за потребителски кредит № 619928 е недействителен (нищожен) поради нарушаване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно сключеното между страните процесно отношение, размерът на годишния процент на разходите е изчислен съгласно формулата, посочена в Приложение 6