Определение № 249 от 29.01.2025, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 249 гр. Бургас, 29.01.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Пламена К. Георгиева Върбанова

Мила Г. Димова като разгледа докладваното от Мариана Г. Карастанчева Въззивно частно гражданско дело № 20252100500101 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 122 от ГПК.

Предявен е бил пред Софийски районен съд осъдителен иск с правно основание чл.55 ЗЗД от „Минолби „ЕООД против А1 България „ ЕАД за сумата от 1,46 лв. с включено ДДС ,представляваща сбор от платените без основание такси ,едностранно начислени от ответника по фактура № 442089513 за периода 28.11.2021г.-27.12.2021 г.,като се твърди в исковата молба ,че ищецът е потребител на мобилни съобщителни електронни услуги съгласно договор с приложение към него от 03.12.2021 г. при мобилен оператор-ответника „А 1България“ЕАД за 2161 услуги /мобилни услуги /телефонни номера,телевизия,интернет-пакети/.

Ищецът е депозирал исковата си молба пред РС-София ,като в сачата искова молба е посочил ,че доколкото договорът е сключен с представител на ответника в негово поделенение-клон в гр. Бургас,както и на осн.чл.113 ГПК иска спорът да се гледа по местонахождението на поделението на ответника в Бургаския районен съд .

Като е приел ,че съгласно нормата на чл.108 ал. 1 изр.2 ГПК поспорове ,възникнали от преки отношения с поделение или клонове на ответника – юридическо лице ,исковете могат да се предявяват и по тяхното местонахождение и че ищецът изрично е посочил в исковата молба ,че желае спорът да бъде разгледан от съда по местонахождението на клона на ответника 1 в гр.Бургас ,Софийският районен съд ,пред когото е образувано делото ,го е прекратил пред себе си и го е изпратил по подсъдност на РС-Бургас на оснчл.118 ал. 1 изр.2 ГПК.

РС-Бургас е приел ,че в случая ищецът сам е избрал да предяви иска си пред Софийски районен съд и не може да се приеме ,че е избрал да предяви иска си пред РС-Бургас ,след като е сезирал именно Софийски районен съд Доколкото исковата молба е подадена и адресирана именно до СРС ,не се касае до някакво противоречие ,което да се изправи и отстрани с уточнителна молба .Затова е прието и че заявеното в обстоятелствената част на исковата молба желание спорът да се разгледа от БРС няма правно значение и не може да се дерогира изборът ,който ищецът вече е направил с депозиране на исковата си молба.Изборът между общата подсъдност по чл.

108 ал. 1 изр.1 и специалната изборна подсъдност по чл. 108ал..1 изр.2 ГПК принадлежи на ищеца ,а не на ответника ,поради което ответникът не би могъл с отговора на исковата молба да избере друг съд ,различен от избрания от ищеца.Затова и доколкото в случая ищецът не е избрал специалната изборна подсъдност по чл. 108 ал. 1 изр.2 ГПК, съдът е приел ,че делото неправилно е изпратено нему по подсъдност ,при което е прекратил производството пред себе си и е повдигнал спор за подсъдност . Изложил е подробни съображения и защо в случая е неприложима разпоредбата на чл.113 изр.1 ГПК

За да се произнесе по така повдигнатия спор, настоящият съдебен състав взе предвид, че в разглеждания случай ищецът е потребител на мобилни съобщителни електронни услуги съгласно договор с приложение към него от 03.12.2021 г. при мобилен оператор-ответника „А 1България“ЕАД за 2161 услуги /мобилни услуги /телефонни номера,телевизия,интернет-пакети/,като спорът е възникнал именно по повод този договор .Няма спор също и че седалището и адреса на управление на ответника е в гр. София .

Относно въпроса кой съд е компетентен да разгледа спора по същество, Окръжен съд- Бургас приема следното:

Връзката на спора, респ. дело с определен съдебен район съставлява местната подсъдност, като последната се определя от уредени от закона правила. В конкретния случай ищецът е избрал да предяви иска си пред Софийски районен съд, като в обстоятелствената част е заявил желание 2 спорът да бъде разгледан от Районен съд- Бургас. Така заявеното искане не обвързва съда, тъй като ищецът вече е избрал кой съд да сезира с иска си. На поставения въпрос: дали съдът има правомощия служебно да се произнася по спор за местна подсъдност без въведен отвод от ответната страна, Окръжен съд- Бургас намира, че освен в случаите по чл. 119, ал. 3 ГПК, съдът не може да се произнася по свой почин и/или по искане на ищеца да преценя своята компетентност. Когато се касае за местна подсъдност, извън правилата, приложими при вещните искове и исковете, визирани от разпоредбата на чл.119, ал.3 ГПК, ответникът е този, който може да повдигне такъв спор до изтичане на срока за отговор на исковата молба. Такова възражение не е постъпило, доколкото делото пред СРС е било прекратено преди осъществяване процедурата по размяна на книжа, ето защо Окръжен съд Бургас приема, че неправилно СРС е постановил определение, като се е произнесъл по местната подсъдност, без да е сезиран с възражение в този смисъл.Местната подсъдност на спора се определя по правилата на чл. 105 чл. 117 ГПК. Съгласно чл. 119, ал. 2 и ал. 3 ГПК съдът е задължен да следи служебно за спазване на подсъдността по местонахождение на недвижимия имот /чл. 109 ГПК/ и може да повдига служебно въпрос за местната подсъдност по чл. 108, ал. 2, чл. 113 и чл. 115, ал. 2 ГПК до приключване на първото по делото заседание в първата инстанция. Във всички останали случаи спазването на предвидената в процесуалния закон местна подсъдност може да бъде контролирано от съда само при направено от ответника възражение за неподсъдност на спора. Възражението е обвързано с преклузивен срок, като с изключение на местната подсъдност по чл. 109 ГПК този срок съвпада със срока за отговор на исковата молба - чл. 119, ал. 3 ГПК.

Преклузията на срока се отнася както до самото оспорване на избраната от ищеца местна подсъдност, така и до въвеждане на обстоятелствата и представяне на доказателствата, обуславящи разглеждане на спора от друг местно компетентен съд. Пропускането на срока за възражение по чл. 119, ал.

3 ГПК лишава ответника от правото да оспорва местната компетентност на сезирания от ищеца съд и стабилизира подсъдността като предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск. По аргумент от правилото, че извън изрично уредените в закона случаи съдът не следи служебно за спазване на местната подсъдност, при произнасянето относно подсъдността съдът е ограничен от съдържанието на възражението по чл. 119, ал. 3 ГПК и не може 3 служебно да извежда критерии за определяне на местната подсъдност, на които ответникът не се е позовал до изтичане на срока по чл. 119, ал. 3 ГПК.

В чл. 108, ал. 1 ГПК е уредено правилото, че искове срещу юридически лица са предявяват пред съда, в чийто район се намира тяхното седалище. По спорове, възникнали от преки отношения с поделения или клонове на юридическото лице, исковете могат да се предявят и по местонахождението на поделението/клона чл. 108, ал. 1, изр. 2 ГПК. Предявяването на иск по местонахождението на клона е предоставеното на преценката на ищеца и ако той не е избрал предвидената в чл. 108, ал. 1, изр. 2 ГПК местна подсъдност, включително защото не твърди, че спорното правоотношение произтича от преки отношения с клона на юридическото лице, сезираният с иска съд не може да приложи служебно разпоредбата на чл. 108, ал. 1, изр. 2 и да препрати делото на друг съд, определен по правилото на чл. 108, ал. 1, изр. 2 ГПК.

Правилна е преценката на РС-Бургас и за неприложимост на разпоредбата на чл. 113 ГПК в случая.

Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в Определение № 95/05.02.2010 г. по ч. т. д. № 70/2010 г. на ВКС, II т. о.; Определение № 477/17.06.2010 г. по ч. т. д. № 283/2010 г. на ВКС, I т. о.; Определение № 4276 от 28.12.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5361/2023 г., IV г. о., ГК и др., в които е дадено разяснение на понятието "иск на потребител", съответно и на предпоставките за прилагане на специалната местна подсъдност по чл. 113 от ГПК, последната е приложима в случаите, когато ищецът има качеството "потребител" по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и търси защита на правата си в това качество въз основа на съответния специален закон, тъй като именно от последното произтича правото на местна подсъдност по чл. 113 ГПК.

Съгласно § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, "потребител" е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон /ЗЗП/ действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.

Действително, в практиката на ВКС понятието потребител е възприето в "широк смисъл", като особената подсъдност по чл. 113 от ГПК е отнесена и към исковете на физически лица – потребители на застрахователни услуги по 4 смисъла на § 1 от ДР на КЗ, основани на застрахователни договори, както и към исковете на физически лица – потребители на електрическа енергия по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, предявени за разрешаване на спорове във връзка с договори за доставка на електроенергия. Ползващите услуги по смисъла на тези закони физически лица имат качеството "потребител" по смисъла на общата разпоредба на § 13, т. 1 от ЗЗП и в това качество могат да се ползват от специалната местна подсъдност по чл. 113 от ГПК, когато предявяват искове за защита на права, произтичащи от ползване на услугата.

В същия смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз, съгласно която качеството "потребител" следва да бъде признато на всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на Директива 93/13, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. С приемането на горецитираната разпоредба на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП е извършено транспониране именно на Директива 93/13 в националното ни законодателство.

По тълкуването на процесуалната норма на чл. 113 ГПК е постановено тълкувателно решение № 3/23.02.2022 г. по тълк. дело № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС, в мотивите на което се посочва, че с приемане на измененията в чл.

113 ГПК със ЗИДГПК - ДВ, бр. 100/2019 г., националният законодател, в съответствие с изискването на чл. 169 ДФЕС, е предвидил допълнителни процесуалноправни средства за ефикасна защита на правата на потребителите, наред със специалната задължителна местна подсъдност по искове на и срещу потребители. Изрично е регламентирано, че тези дела се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес независимо от родовата подсъдност на делото.

Съобразно мотивите на тълкувателния акт преценката за това, дали се касае за иск на или срещу потребител, следва да се извърши при зачитане на общата легална дефиниция на понятието "потребител" в § 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите (ДР ЗЗП), или въз основа на легални определения на същото понятие в други закони, когато са приложими по съответния правен спор - напр. в § 1, т. 20 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, в чл. 9, ал. 3 от Закона за потребителския кредит и др. Посоченото общо определение на понятието "потребител" отразява основните характеристики, дадени в транспонирано със 5

ЗЗП вторично законодателство на Европейския съюз, установяващо правила за защита правата на потребителите в различни сфери на обществения и икономическия живот. Тези характеристики се свеждат до това, че като страна по договор с търговец, потребителят е винаги физическо лице, целящо задоволяване на свой личен, а не търговски или професионален интерес.

Дефинираното в ЗЗП понятие "потребител" се припокрива с това, дадено в чл.

2, б. "б" от Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Според него, потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което, като страна по договор по този закон, действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Категоричен отговор на въпроса кога страна по сключен договор с търговец е потребител, е даден в редица решения на Съда на Европейския съюз. Според СЕС потребителят е винаги и само физическо лице, което при сключване на договор с търговец цели удовлетворяване на свои лични потребности. Преценката дали са налице тези отличителни качества на физическото лице - съконтрагент, се дължи от съда, сезиран с конкретен правен спор, произтичащ от/или свързан със сключен договор с търговец. За да установи дали се касае за потребителски договор, съдът трябва да прецени характера и целта на сключения договор, както и всички конкретни обстоятелства и доказателства. При извод, че при сключването на договор с търговец физическото лице е действало извън рамките на своята търговска или професионална дейност и за цели от частен характер, то възникналият правен спор следва да се разгледа по общия исков ред за гражданските дела, в какъвто смисъл е изречение второ на чл. 113 ГПК.