Решение № 131 от 11.06.2023, Окръжен съд - Сливен
- Съд
- Окръжен съд - Сливен
- Дело
- Въззивно гражданско дело 146/2023
- Вид
- Решение № 131
- Подписан
- 11.06.2023
- В сила
- 11.06.2023
- Състав
- Мартин Цветанов Сандулов, Стефка Тодорова Михайлова Маринова, Мария Янева Блецова Калцова
Цитирани разпоредби
- чл.124, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.260 · Граждански процесуален кодекс
- чл.261 · Граждански процесуален кодекс
- чл.263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 415, ал.1, т. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.417 · Граждански процесуален кодекс
- чл.47, ал.6 · Граждански процесуален кодекс
- чл.79 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
- чл.11, ал.1, т.9 · Закон за потребителския кредит
- чл.22 · Закон за потребителския кредит
- чл.23 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 131 гр. Сливен, 08.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Мартин Цв. Сандулов
Членове:
Мария Ян. Блецова Калцова
Стефка Т. Михайлова Маринова при участието на секретаря Пенка Сп. Иванова като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно гражданско дело № 20232200500146 по описа за 2023 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №121/16.02.2023г. по гр.д.
№527/2022г. на С. районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от „Юробанк България“ АД, гр.С. против Д. Д. М. искове с правно основание чл.422, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че ответницата дължи следните суми: 1744,05лв., представляваща неизплатена главница по договор за овърдрафт от 22.03.2016г., ведно със законната лихва за забава върху нея, считано от 19.04.2021г. до окончателното й изплащане; такси в размер на 4лв.; сумата от 267,84лв., представляваща мораторна лихва, начислена върху главницата за периода от 24.06.2020г. до 01.04.2021г. и 400,99лв. разноски, направени в заповедното производство.
Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство „Юробанк България“ АД, гр.С. и с нея се обжалва първоинстанционното решение изцяло.
Дружеството въззивник „Юробанк България“ АД, гр.С. чрез пълномощника адв.
С. З. обжалва посоченото решение изцяло като неправилно и незаконосъобразно, постановено при нарушение на материалния закон и съществени нарушения на 1 съдопроизводствените правила, както и като необосновано. Посочва, че извода на районния съд, че срокът за погасяване на процесния кредит бил удължен след датата на крайния падеж по кредита – 21.04.2017г. бил неправилен. Действително в договора била предвидена в чл.5, ал.5 клауза за удължаване на срока на действие на договора за кредит, но предпоставките не били на лице и крайният срок за ползване и издължаване на кредита не бил увеличаван от страна на банката – кредитор. Нито една от страните не е твърдяла, че срокът за ползване на процесния овърдрафтен кредит е бил удължаван, както и не били представяни доказателства в тази насока. Удължаването следвало да се извърши с уведомление в писмен вид, а такова нямало. Районният съд е тълкувал превратно данните по делото и неправилно приел, че срокът за ползване на процесният овърдрафтен кредит e бил удължен на основание чл.5, ал.5 от договора, за което кредитополучателят не бил надлежно уведомен. Посочва, че ако кредитополучателят е получавал суми след крайния срок на ползване на кредита – 21.04.2017г., то за тях следва да се прилагат правилата за неоснователно обогатяване.
На следващо място излага подробни съображения относно промяната на приложимия референтен лихвен процент, като счита, че същата е ирелевантна в случая, тъй като банката въобще не претендира възнаградителни лихви. Приложимият референтен лихвен процент 6М СОФИБОР се е поддържал до 01.07.2018г., след която дата БНБ е преустановило поддържането и актуализацията му. След тази дата, за да се изпълни празнината в договора бил прилаган референтен лихвен процент ПРАЙМ, поддържан от самата банка – ищец. За това кредитополучателят бил уведомяван в своите месечни извлечения. Тъй като обаче Банката не претендира възнаградителна лихва, то не е била длъжна, а и нямала указания в тази насока да ангажира доказателства относно приложимият референтен лихвен процент по кредита. Съдът не взел предвид, че е договорена надбавка и към нея следвало да се прибави и съответно дължимия референтен лихвен процент. Поради това, счита, че районният съд е изследвал въпроси, които са неотносими към правния спор. Въззивникът посочва, че съдът не взел предвид данните от изготвената ССчЕ, от която исковете се установявали по основание и размер. С оглед изложеното, дружеството въззивник моли съда да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение и да постанови ново, с което да уважи исковите му претенции в пълен размер. Претендира присъждане на направените в производствата пред двете инстанции разноски, както и в заповедното производство.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от другата страна – ответницата в първоинстанционното производство Д. Д. М. чрез назначеният й особен представител по реда на чл.47, ал.6 от ГПК адв. Р. К., отговарящ на изискванията чл.260 и чл.261 от ГПК.
В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.
2
С отговора на въззивната жалба, подаден от въззиваемата Д. Д. М. чрез назначеният й по реда на чл.47, ал.6 от ГПК особен представител адв. Р. К., се оспорва същата като неоснователна. Въззиваемата намира обжалваното първоинстанционно решение за правилно, законосъобразно и обосновано и моли въззивния съд да го потвърди. Излага подробни контрааргументи на доводите, развити във въззивната жалба. Счита, че е налице реално удължаване на процесния кредит от страна на банката кредитор, тъй като вещото лице е посочило ползване на суми по кредита до 21.06.2021г. и плащане до 16.03.2021г. Твърденията на банката въобще не са за наличие на неоснователно обогатяване, такива не са въведени и съдът няма право да се произнася по тях. Въззиваемата посочва, че възнаградителната лихва представлява цената, която заемополучателят плаща на заемодателя за предоставените му парични средства. Самата тя е инкорпорирана в търсеното задължение, тъй като тя става част от дължимостта по всяка усвоена част от овърдрафта. В случая банката е заместила референтния лихвен процент с друг, чиято стойност вещото лице не могло да посочи.
Клаузата, която не е предварително и индивидуално уговорена, която е неясна, както в случая, съгласно съдебната практика е неравноправна. Посочва, че въвеждането на референтния лихвен процент Прайм не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на банковата услуга, поради което се явявал нищожен. При положение, че същия не следвало да се прилага и липсата на условия за удължаване на предоставения овърдрафт, то следвало да се приеме, че главницата по договора била изплатена и исковите претенции са неоснователни.
С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.
В с.з., дружеството въззивник „Юробанк България“ АД, гр.С., редовно призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител по пълномощие адв. С. З., който посочва, че поддържа въззивната жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването й. Претендира присъждане на направените по делото пред двете съдебни инстанции разноски.
В с.з. въззиваемата Д. Д. М., редовно призована, не се явява. Представлява се от назначеният й по реда на чл.47, ал.6 от ГПК особен представител адв. Р. К., която оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа изложените в отговора на същата съображения. Моли съда да потвърди решението на районния съд, като правилно и законосъобразно. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззивника, в случай, че такова е претендирано.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез 3 постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на обжалване - допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, намира обжалваното решение за правилно и законосъобразно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения.
Изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на атакуваното решение са неоснователни.
С.ят районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване положителни установителни искове с правно основание чл.
422, ал.1, вр. чл. 415, ал.1, т. 2 от ГПК, вр. чл.79 и чл. 86 от ЗЗД за признаване за установено, че ответницата Д. Д. М. дължи вземания, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК №268/20.04.2021г. по ч.гр.д. №1403/2021г. по описа на СлРС, както следва: сумата от 1744,05лв., представляваща неизплатена главница по договор за потребителски кредит №OV51601 от 22.03.2016г., дължима за периода от 22.06.2020г. до 01.04.2021г., ведно със законната лихва за забава върху нея, считано от 19.04.2021г. до окончателното й изплащане; такси по кредита в размер на 4лв. за периода 24.06.2020г. – 01.04.2021г.; сумата от 267,84лв., представляваща мораторна лихва, начислена върху главницата за периода от 24.06.2020г. до 01.04.2021г.
Претендираните вземания, предмет на исковите претенции, произтичат от договор за предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка №OV51601 от 22.03.2016г. Размера на кредита възлиза на сумата от 1858лв.
Като потребител, ответницата Д. М. разполага със защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно.
На първо място, с оглед възраженията във въззивната жалба, съдът ще се спре на 4 въпросите относно срока на договора и неговото удължаване. В тази насока въззивната инстанция споделя напълно извода на първоинстанционния съд за продължаване на срока на договора след датата на крайния падеж 21.04.2017г. от страна на банката без да е уведомяван кредитополучателя за това.
Видно от събраните по делото доказателства, в т.ч. заключението на назначената и изслушана от районния съд ССчЕ, неоспорено от страните и кредитирано и от настоящата инстанция, се установява по категоричен начин, че е налице усвояване на суми по предоставения овърдрафт кредит в периода от 25.03.2016г. до 21.06.2019г., когато е последното усвояване на суми от кредита. Издължаване по кредита е извършвано в периода 22.03.2016г. – 16.03.2021г. Последното погасяване е направено на 16.03.2021г. Установено е, че общия размер на усвоената по договора в посочения период от сключването до 21.06.2019г. сума по кредита възлиза на 26858,53лв., а издължената сума е в размер на 25114,48лв. Следователно налице е многократно усвояване на сумата по кредита и безспорно продължаване действието на договора през целия посочен период. Вещото лице при изслушването му пред първоинстанционния съд е посочило, че първия падеж по основния договор – 21.04.2017г. автоматично е подновяван, като от кредитополучателя е удържана автоматична такса за подновяване на договора. Това се установява и от справките по кредита, от които е видно, че едва на 22.06.2020г. дългът е прехвърлен в друга партида на сметката – от редовни в просрочени вземания. Противно на твърденията в исковата молба и въззивната жалба, в хода на производството, по повод изискани документи от съда, банката – ищец е посочила изрично чрез пълномощника си, че договорът на Д.
М. е автоматично подновен, като банката не разполага с документ, обективиращ нейното изрично съгласие за удължаване на срока на предоставения овърдрафт по сметка /молба от 13.12.2022г. и от 24.01.2023г. по гр.д. №527/2022г. на СлРС/. От това следва, че Банката е подновявала автоматично неколкократно действието на договора в нарушение на разпоредбите на чл.5, ал.2 и ал.4 от Договора за овърдрафт от 22.03.2016г. Не е налице нито искане от страна на ответницата – кредитополучател за удължаване срока на ползване на овърдрафта, нито изрично дадено съгласие за такова.