Решение № 526 от 28.04.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 526 гр. София, 28.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катерина Рачева

Членове:

Владимир Вълков

Здравка Иванова при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно гражданско дело № 20251000500270 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс ( ГПК).

С решение № 5501 от 10.10.2024 г. по гражданско дело № 20231100103372 по описа на Софийски градски съд, І-во ГО, 3 състав на основание чл. 2б ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Х. М. Д. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.дело № 1/1991 г., преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОПСофия, ведно със законната лихва от 20.03.2023 г. до окончателно изплащане на сумата и е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер от 124 000 лв.

Решението е обжалвано от Прокуратурата на Република България срещу в уважителната част. Първоинстанционният съд е упрекнат, че не е огласил механизма, по който е остойностил възприетите за доказани вреди, препятстващо и обосновката на определения размер според обективни обстоятелства, обуславящи критерия справедливост. Поддържа се теза, че в рамките на контролираното от прокуратурата производство са предприети 1 необходимите действия по развитието му, а прокуратурата не е пасивно легитимирана да отговаря за допуснато забавяне в контролирани от съда производства. Въззивникът смята и продължителността на забавянето да е резултат на фактическата и правна сложност на делото, зависещо включително от действията на пострадали и обвиняеми. Поддържа и теза, че предприеманите действия спрямо ищеца обуславят отговорност по реда на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица.

Застъпва и теза, че висящото наказателно производство не се явява необходимо за определяне на гражданските права на наследодателя на ищеца с довод, че чл. 6 § 1 от КПЧОС гарантира на пострадалите от престъпление единствено гражданскоправния аспект за обезщетяване на вреди от престъплението. Оспорва и определения размер не съответства на доказаното негативно преживяване, което да е последица от установеното забавяне. Иска се решението да бъде отменено, а претенциите да бъдат отхвърлени, а евентуално присъденото обезщетение да бъде намалено като бъдат намалени и присъдените разноски.

В отговор по жалбата въззиваемите М. Н. Д., Х. В. М., В. Х. М., М. Х.

В., А. Х. Ч. и Н. Х. Г., заменили по реда на чл. 227 ГПК Х. М. Д., представлявани от адв. М. И. от САК, оспорват жалбата. Застъпена е теза за възприета от съдебната практика оборима презумпция, че неразумната продължителност на производство причинява неимуществени вреди. Твърдят такива да са претърпени от наследодателя им като пострадал от престъпните дейния, предмет на разследване по досъдебното производство. Смята, че ответникът по предявения иск дължи да обори презумпцията за причинени неимуществени вреди. Застъпва теза и за утвърдено от съдебната практика значение на процесното досъдебно производство за реализация гражданските права на пострадалите. Смята и за доказани липсата на извършвани процесуално-следствени действия след 1997 г. и за неоснователно възражението за срещани затруднения да установи и уведоми всички пострадали от разследваните деяния. Застъпва и теза, че определеният размер на обезщетението отчита, че претърпените от наследодателя на въззиваемите вреди надхвърлят обичайния. Евентуално смята за утвърдена понастоящем съдебна практика, присъждаща обезщетение от 30 000 лв. при аналогични случаи, а именно: тежки страдания, произтичащи от лишаване от свобода без съд и присъда, принудително изселване и напускане на страната, 2 изключително дълга продължителност на досъдебното производство, значението на производството за ищеца предвид тежката депресия, значимостта на засегнатите с разследваните деяния права на пострадалия.

В съдебно заседание процесуалният представител на въззивника – прокурор Панчева, поддържа жалбата. Позовава се на противоречие на решението на трайната съдебна практика досежно размера на обезщетението без да се установяват вреди, надхвърлящи обичайните. Иска се обезщетението да бъде намалено.

Въззиваемите чрез адв. И. от САК оспорват жалбата. Намират решението за правилно и законосъобразно. Евентуално застъпва теза, че за случая е меродавна по-високата от възприетата в практиката сума за обезщетение на вреди от процесното увреждане от 30 000 лв. Навежда подробни доводи в писмени бележки.

Жалбата е допустима – предявена е от процесуално легитимирано лице в предвидения от закона срок. Въззивникът не дължи държавна такса.

Въззивният съд е овластен служебно да извърши проверка за валидност.

При служебната проверка не се установява порок от очертаното естество.

С решение от 17.12.2024 г. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в обжалваното решение като вместо Х. М. Д. е постановено за ищци да се смятат М. Н. Д., Х. В. М., В. Х. М. и М. Х. В., А. Х. Ч. и Н. Х. Г.. Решението за поправка на очевидна фактическа грешка води до пряка промяна в съдържанието на постановеното решение, легитимиращо като ищци по разрешения спор именно посочените с това решение лица.

Съгласно чл. 227 ГПК смъртта на страна в съдебно производство води до заместването й от нейния правоприемник. Промяната настъпва по силата на закона и въз основа на предвиденото в него основание. Съдът едининствено я обявява, предвид ангажимента му да осигури участие на надлежните страни след прекратената правосубектност на първоначалния ищец.

Поисканата от настоящите въззиваеми замяна на Х. Д. се основава на настъпило правоприемство по закон. Законът за наследството (ЗН) очертава правилата за правоприемство по повод на смърт. По силата на чл. 1 ЗН наследството се открива в момента на смъртта, а призовани към наследяване 3 са живите към този момент лица, намиращи се в определена от закона връзка с починалия. Нормата на чл. 10 ал. 1 ЗН, че починалите преди наследодателя негови низходящи (каквото качество има Г. М. по отношение на Х. Д.), се заместват от своите низходящи. Х. В. М. не се явява низходящ на Г. М., а неин съпруг. При това положение той не се легитимира като правоприемник по смисъла на чл. 227 ГПК, за да придобие надлежно качеството страна в съдебното производство. Липсата на процесуална легитимация определя постановеното решение спрямо Х. М. като недопустимо. Понеже съдът служебно дължи да прецени предпоставките за надлежно упражняване правото на иск, а повдигнатият с жалбата спор сочи на признато право на вземане и на Х. М., решението в тази му част следва да бъде обезсилено.

Проверката на решението досежно формираните фактически и правни изводи по съществото на спора извън приложението на императивна норма е ограничена до посочените в жалбата указания за порочността на първоинстанционното решение (чл. 269 ГПК).

В случая поддържаният спор пред въззивния съд не касае факта на увреждането, поради което следва да се приеме, че наследователят на ищците е пострадал от действия, обосновали образуваното следствено дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл.д. № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП-София и ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОПСофия.

В исковата молба се твърди, че наследодателят на ищците е изведен от дома му на 21.01.1985 г., откаран в управлението на МВР и държан там без да е извършвал кавото и да било престъпно деяние. Върху него било упражнено насилие, а впоследствие бил откаран в МВР-Сливен, където също преживял физическо насилие и унизително отношение. Бил откаран в лагера на остров Белене, а впоследствие бил преведен в затвор в гр. Бобов дол, където престоял до 22.04.1987 г. По време на престоя в лагера и в затвора го принуждавали да работи тежък физически труд на строителни обекти, без заплащане и без да се зачита за трудов стаж.

През месец май 1987 г. Х. Д. бил заселен принудително в с. Берсин, след като на местното население било разказано, че е отровил водите на детска градина и е престъпник. Поради тази причина местните страняли от него и 4 макар да не бил заключен, стоял в социална изолация. Не могъл да напуска населеното място и постоянно бил наблюдаван от милицията и Държавна сигурност. Бил освободен след 26.12.1988 г. През този период наследодателят на ищците бил лишен от бащиното присъствие, грижи, подкрепа и контакти.

След завръщането си у дома наблюдението върху наследодателя на ищците продължило като не трябвало да напуска селото и бил длъжен да се подписва сутрин и вечер в кметството.

През 1989 г. Х. Д. бил принуден да се изсели в Република Турция с един куфар и почти без пари. След демократичните промени се върнал в България.

Тези твърдения не се оспорват, а и са подкрепени от представените и неоспорени писмени доказателства като от удостоверение за идентичност на лице с различни имена се установява и че Х. М. Д. и Х. М. Д. са имена на едно и също лице.

Същевременно се установява, че с решение на Парламентарната комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в дървжия, обществения и стопанския живот, обявено в Държавен вестник бр. 44 от 1.06.1990 г. е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517 лица във връзка с насилствената промяна на имената на част от българските граждани, сред които и Х. М. Д., което име фигурира в заповед № І-161 от 19.02.1985 г. на Началник на РУ на МВР за принудително установяване в Белене за срок от 3 години.

С постановление за разделяне на предварително производство по сл.д.

№ 1/1990 г. се сочи да е повдигнато обвинение по чл. 162 ал. 1 от Наказателния кодекс за участие при вземане на решенията за провеждане на „възродителния процес“ през периода 1984 г. – 1985 г., изразил се преди всичко в насилственото преименуване на лицата от етническата група на българските турци. Посочено е и самите мероприятия по „възродителния процес“, като израз на определена политика, да са доВ. до грубо погазване на човешките права на българските турци и да са осъществени под прякото оперативно ръковоство на генерал С.. Прието е да се касае за политическа дейност, осъществена в съучастие от Т. Ж., П. К., Г. А., С. М., П. М. и генерал Д. С., а разследването да е от компетентност на Прокуратурата на въоръжените сили на Република България. Производството е разделено и в 5 очертаната част препратено по компетентност.

С Постановление на прокурор при Прокуратурата на Въоръжените сили (ПВС) от 31.01.1991 г. препратените материали са образувани в предварително следствие по описа на Прокуратурата на въоръжените сили под № 1/1991 г.

Установява се, че Х. Д. е разпитван като свидетел по делото на 20.06.1992 г. и на 22.12.1999 г. за едни и същи обстоятелства.

С постановление от 21.12.1992 г. като обвиняеми по делото са привлечени генерал Д. С. за престъпление по чл. 387 ал. 2 вр. с чл. 20 ал. 2 и чл. 26 ал. 1 НК и Т. Ж. по чл. 387 ал. 2 вр. с чл. 20 ал. 3 и чл. 26 ал. 1 НК. С постановление от 14.01.1993 г. като обвиняем по делото е привлечен и Г. А. за престъпление по чл. 387 ал. 2 вр. с чл. 20 ал. 3 и чл. 26 ал. 1 НК.

От разпореждане (без дата), налично на л. 593-595 от хартиения образ на делото на Софийски градски съд, се установява по внесен обвинителен акт срещу о.з.генерал-полковник Д. С., Т. Ж. и Г. А. да е образувано съдебното производство по НОХД № 1/1994 г. по описа на Върховен съд на Република България, военна колегия. С разпореждането производството е прекратено, а делото да е върнато за доразследване на Прокуратура на въоръжените сили с указание за индивидуализиране на лица с установени данни да са били изолирани на остров Белене, посочени в обвинителния акт като брой и местожителство, както и конкретизация на периода на престоя им, да бъдат посочени поименно отразените в обвинителния акт 439 лица, изпратени на остров Белене до края на 1985 г. от ОУ на МВР и на 184 български граждани, задържани в затворите на страната, освен на остров Белене с определяне на основанието и срока на задържането им. Прието е, че тази неяснота препятства обвиняемия да разбере в какво точно е обвинен, за да осъществи правата си по чл. 51 ал. 1 НК, а и на пострадалите, за които е прието, че без посочване на имената им не могат да се конституират в наказателния процес.