Определение № 3048 от 27.09.2024, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3048 гр. София, 27.09.2024 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО IV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадинка Костадинова

Членове:

Лилия Н. Георгиева

Цветина Костадинова като разгледа докладваното от Костадинка Костадинова Въззивно частно наказателно дело № 20241100604215 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл.243, ал.7 и 8 от НПК.

Образувано по жалба на пострадалия Х. Т. И., ЕГН: ********** чрез процесуален представител адв. С. И., САК срещу Определение от

13.06.2024г. постановено по ЧНД №7348/2024г. по описа на СРС, НО, 132 състав, с което е потвърдено постановление от 20.10.2023г. на прокурор при СРП за прекратяване на наказателното производство по ДП № 92/2019г. по описа на 02 РУ-СДВР, пр.пр. №34904/2019г /М-230/19/ г. по описа на СРП.

В жалбата се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на определението на СРП и на обжалваното в него постановление на СГП.

Навеждат се доводи, според които неправилно са изложени фактическите положения, въз основа на които са направени неправилни правни изводи.

Жалбоподателя посочва практика на ЕСПЧ и на български съдилища. Твърди се, че дори да няма годен субект на престъплението по чл.141 НК, то има достатъчно данни за наличието на престъпление по чл.137 и чл.282 от НК, за които давността не е изтекла. Претендира се отмяна на определението на СРС, като неправилно и незаконосъобразно.

Софийски градски съд, Наказателно отделение, IV-ти въззивен състав, като се запозна с материалите по делото, атакуваният съдебен акт и постановлението на СРП, намира за установено следното:

С подадената жалба и след като извърши преценката по реда на чл. 243, ал. 7 от НПК, установи, че същата е депозирана в законоустановения седемдневен срок от получаване на определението на СРС, от надлежно легитимиран да инициира въззивна проверка субект, поради което е и процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Досъдебно производство № 92/2019г. по описа на 2 РУ-СДВР е образувано за това, че в периода от 15.02.2017 г. до 26.08.2019 г. в гр. София, 1 като е бил длъжен да окаже помощ на болен – Х. Тодоров И., не му е оказал такава помощ без уважителни причини – престъпление по чл. 141 ал. 3 НК.

В хода на досъдебното производство няма лице, привлечено като обвиняем.

С обжалваното постановление СРП е прекратила наказателното производство, като е приела, че от събраните доказателства и най-вече изготвените СМЕ се установява, че няма извършено престъпление по никой от съставите по чл.141 НК. Наред с това, мотивира, че дори да се приеме, че е налице деяние, съставомерно по най-тежкия състав на чл. 141 НК /този по ал.2/, то за него е изтекла относителната давност за наказателно преследване.

По жалба на пострадалия, подадена чрез процесуалния му представител, срещу постановлението, пред СРС, НО било образувано ЧНД №20241110207348/2024г. по описа на СРС, НО, 132 състав.

Първоинстанционният съд след надлежна проверка на постановлението е достигнал до обоснован и правилен извод, че прекратителното постановление следва да се потвърди.

В рамките на правомощията си при проверката на атакувания прокурорски акт, аргументирано първоинстанционният съд е приел, че прокурорското постановление разглежда всички доказателствата и в пълнота обосновава фактическите си изводи.

Въззивният съд също приема, че за да е законосъобразно постановлението по чл. 243 от НПК, изводите на прокурора следва да почиват на верен и пълен анализ на събраните доказателства, проведеното разследване трябва да е обективно, всестранно и пълно. Освен това представителят на държавното обвинение следва да е формирал вътрешното си убеждение въз основа на всички възможни доказателства. Като прокурорът е задължен освен да събере всички относими и необходими фактически данни по случая, също така да ги подложи на задълбочен и обективен доказателствен анализ, в резултат на който да се даде отговор дали в конкретния случай е налице престъпление или не, известен ли е неговият извършител и извършено ли е деянието виновно. Запознавайки се внимателно със съдържанието на прокурорския акт и приобщената по делото доказателствена маса, настоящият съдебен състав също намира, че оспорваното постановление за прекратяване отговаря на посочените изисквания.

В изготвеното постановление представителят на СГП подробно разглежда хронологията на заболяването на пострадалия И., като описва етапите на лечение и кредитира изводите от назначената петорна СМЕ от 18.06.2023г. както и на предходните две. Подробно аргументира становището си, че не е на лице годен субект на престъплението по чл.141 НК, също и липсата на елементи, както от обективна страна / липса на осъществено изпълнително деяние, тъй като видно от материалите по делото медицинските специалисти са оказали нужната медицинска помощ на Х. И./, така и от субективна му страна. Като допълнителен аргумент навежда и изтеклата относителна давност за наказателно преследване.

2

Първоинстанционният, както и Въззивният съд напълно споделят фактическите и правните изводи на прокурора, като ги кредитират като правилни и законосъобразни. Според доктрината годен субект на престъплението по чл.141 от НК може да бъде лице упражняващо медицинско занятие - лекар, стоматолог, фелдшер, акушер (ал. 1 и ал. 2) и санитар, болногледач (ал. 3). Съставомерен елемент от обективна страна на престъплението по чл.141, ал.3 НК е задължението на субекта да окаже помощ на болен, по ал.2 вр. с ал.1 е установяването на- обвиняемия да е лице, което упражнява медицинско занятие; да е поканен да се притече на помощ на лице, за което му е известно, че е в опасно състояние и без уважителна причина да не се е отзовал. „Болен“ по смисъла на чл.141 НК е лице, чието здравословно състояние би се влошило значително, ако медицинската помощ не бе оказана своевременно. Видно от приложените писмени доказателства и от СМЕ Х. И. е подложен на лечение за заболяването вирусен хепатит „С“ от началото на периода на изтърпяване на наказанието, като по ДП са налице данни, че заболяването не е лекувано в значителен период от около 10 години, преди И. да постъпи за изтърпяване на наложеното му наказание. С оглед общото му състояние и наличието на водещо тежко заболяване, което е било с характеристиките на животозастрашаващо - тежка туберкулозна болест, вещите лица смятат, че лечението на черния дроб е било правилно и по вид и по обем. Аргументират становището си с това, че при антитуберкулозното лечение медикаментите имат негативно влияние върху черния дроб, поради което е провеждано комбинирано лечение с хепатопротектори, като след преминаването на реалната опасност за живота на И. чрез ерадикация на туберкулозния причинител, е станало възможно използването на сфоцбувир/велпатасвир - „Епклуза“ за пангенотипно и панфиброзно лечение на вирусен хепатит „С“, което е започнало на 18.09.2020г. Видно от разпоредбата на чл.80, ал.1, т.5 НК наказателното преследване се изключва по давност, когато то не е възбудено в продължение на три години, следователно давността е изтекла на 19.09.2023г. Следва да се посочи, че не са налице основания да се счита, че давността е спирала да тече. Няма основания и да се приеме, че е била прекъсвана, доколкото няма никакво действие на надлежните органи, което да е предприето относно деянието с цел наказателно преследване на конкретното лице.

На следващо място, по отношение на наведените в жалбата твърдения за наличие на престъпление по чл. 137 от НК, въззивният съд изцяло се солидаризира с изложеното в обжалваното първоинстанционно определение.

При формалните престъпления, каквото е и злепоставянето няма изискване за настъпване на някакъв конкретен престъпен резултат. Същите се считат за довършени с осъществяване на самото изпълнително деяние в действителността. От обективна страна състава на престъпната деятелност въведена в диспозицията на чл. 137 от НК включва изпълнително деяние, състоящо се от два акта. Първият акт на изпълнителното деяние се изразява в излагане на опасност на лице, лишено от възможността да се самозапазва поради малолетство, престарялост, болест или изобщо поради своята безпомощност. Този акт може да бъде осъществен както с действие, така и 3 чрез бездействие и се характеризира с това, че деецът с едно предходно поведение е поставил в опасност живота на пострадалото лице и след като тази опасност е била факт, същият не е предприел действия за нейното отстраняване, в което се проявява вторият акт от изпълнителното деяние.

Също така е необходимо от обективна страна лицето, чийто живот се застрашава да не притежава възможност за самосъхранение, без чужда помощ. Няма данни в резултат поведението /действие или бездействие/ на лице - служител на Затвора-София, както от администрацията, така и от медицинския център, да е била възникнала опасност за живота на И., което да породи задължение за оказване на помощ. Експертното заключение на вещите лица изложено в СМЕ сочи, че чернодробното заболяване не е било в такъв етап, че да е било животозастрашаващо ерго не са налице доказателства да е съществувала реална опасност за живота му по време на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода.

Първоинстанционният съд не се е произнесъл по наведените в жалбата възражения за престъпен състав по смисъла на чл.282 НК, противното би било съществено процесуално нарушение на родовата подсъдност, аргумент от чл.35, ал.2 НПК. Правилата за родовата подсъдност, регламентирани в чл. 35 от НПК, определят компетентността на районните и окръжни съдилища при разглеждането на делата като първа инстанция. Разпоредбата на чл. 35, ал. 2 от НПК ясно указва кои са делата, подсъдни на окръжния съд като първа инстанция, чрез изчерпателното изброяване на престъпните състави от Особената част на НК, между които не е престъплението по чл. 282 от НК.

Законовия регламент по чл. 35, ал. 1 и, ал. 2 от НПК не предвижда изключения, поради което е недопустимо компетентността на районен съд да бъде разширявана чрез включване на дела за престъпления, които не са указани в разпоредбата.

Разпоредбата на чл. 13 ЕКПЧ гласи: "Всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти." Правото, уредено в чл. 13 ЕКПЧ, няма самостоятелен характер. То не съдържа обща гаранция за ефикасни средства за защита, а се отнася изключително до случаите, в които се твърди, че е нарушено конкретно право или свобода по смисъла на Конвенцията. Според Европейския съд по правата на човека ефикасността на едно средство за защита по чл. 13 ЕКПЧ не зависи от сигурността на благоприятния изход за жалбоподателя (в този смисъл, решение от 30 октомври 1991 г. по делото Vilvaradjah and others v. the United Kingdom). В този смисъл И. разполага с пълен спектър от права по българското законодателство, които не са му ограничени. И. е процесуално легитимиран да използва всички предвидени възможности в законодателството за процесуална защита на правата си.

С оглед изложеното, настоящия съдебен състав прие, че като правилно и законосъобразно атакуваното определение следва да се потвърди.

4

Воден от горното и на основание чл.243, ал. 8 НПК, СЪДЪТ ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение от 13.06.2024г. по ЧНД № 7348/2024г. по описа на СРС, НО, 132 състав, с което е потвърдено постановление на СРП от 20.10.2023 г., с което е прекратено наказателното производство по д.п. № 92/2019 г. по описа на 02 РУ-СДВР, пр. пр. № 34904/19г. /М-230/19/ г. по описа на СРП.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протестиране.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5