Разпореждане № 534 от 08.05.2026, Окръжен съд - Благоевград

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 534 гр. Б., 08.05.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – Б., ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Съдия:

Владимир Ковачев като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело № 20261200500578 по описа за 2026 година съобрази следното:

Настоящото съдебно производство е образувано по жалба на Община Б., подадена срещу решение № 193 от 18.03.2026 г., постановено по гражданско дело № 1193 от 2025 г. на Районен съд Б.. В жалбата се твърди, че атакуваният с нея съдебен акт е неправилен, постановен в нарушение на материалния закон и необоснован. В мотивите на първоинстанционното решение било налице противоречие и неяснота относно това, каква е, според съда, установената фактическата обстановка по делото и какви конкретно са правните изводи на съда. Последният съвсем безкритично, необосновано, в нарушение на материалния закон и съдебната практика посочил в своето решение, че ищцата и нейните родители са владелци, въпреки че са установили фактическата си власт върху имота въз основа на отстъпено в тяхна полза право на строеж върху чужда земя. В производството пред първата инстанция се събрали множество писмени доказателства /официални и частни документи/, с които се установило по безспорен начин, че в полза на дядото на ищцата е било отстъпено право на строеж върху държавна земя. Съдът не изследвал и изобщо не коментирал какви са правните последици на отстъпеното право на строеж в процесния имот и какво е неговото значение спрямо твърдяното владение върху имота за период след учредяването му. Не били обсъдени подробно изложените доводи и възражения, подкрепени със съдебна практика, че в случая не е налице субективният елемент на владението по отношение на ищците. Дядото на ищцата и нейните родители били наясно с факта, че се строи върху чужд имот и че установената от тях фактическа власт върху процесния имот се осъществява именно на основание отстъпено право на строеж върху държавен имот.

Фактическата власт върху имота била основана на правно основание и на признание на правата на собственика, поради което било налице държане, а не владение на имота. Родителите на ищцата, както и самата тя, през целия исков период имали ясна субективна представа, че са собственици на жилищната сграда и държатели на общинския имот, върху който същата е построена. В процесния 1 случай нито били изложени твърдения, нито били представени доказателства ищцата и нейните родители да са извършили спрямо собственика такива действия, които по ясен и недвусмислен начин да говорят за промяната в субективното им отношение към процесния имот. При това положение същите били не владелци, а държатели на имота. Най-рано от подаване на молба-декларация за снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка можело да се приеме, че са предприети действия, с които е демонстрирана промяна в намерението фактическата власт да се упражнява за себе си. Ирелевантно в случая било убеждението на разпитаните свидетели по делото, доколкото намерението за своене следвало да бъде демонстрирано спрямо собственика на имота, а не спрямо свидетелите. Без значение било също какви дейности са извършвани в имота - дали е застроен, ограден, поддържан, засаждан с дървета, други култури и т. н., тъй като тези действия ищцата и нейните родители извършвали на основание на отстъпеното им право на строеж и като държатели и ползватели на имота, поради което същите нямали белезите на владение. Макар да не било относимо към процесния случай, за пълнота следвало да се посочи, че било ирелевантно също да се обсъжда дали процедурата по отстъпване на право на строеж е валидна, тъй като същата била сключена при ясното субективно съзнание на ищцата, че договаря именно със собственика на имота, като сключвайки сделката, тя изрично признала правата му на собственост. Изрично признаване на правата на собственика било налице и към настоящия момент, доколкото не било спорно, че жилищната сграда в процесния имот е изградена в резултат на отстъпено право на строеж от държавата и общината, т. е. фактическата власт върху имота била установена в резултат на отстъпено право на строеж. Районният съд не подвел установените по делото факти под приложимите правни норми /чл. 68 и 69 от ЗС/. Той не коментирал възражението, че ищцата не може да се позове на разпоредбата на чл. 82 от ЗС и по този начин да присъедини евентуално упражнявано владение от страна на нейните родители. Не било ясно защо и как първоинстанционният съд е приел, че е налице владение върху процесния имот, започнато от родителите на ищцата през 1980 г. и продължено от нея самата през 2019 г. Първоинстанционният съд не се позовал изрично на чл. 82 от ЗС, но на практика приел, че е налице описаната в тази разпоредба хипотеза и така постановил решение в разрез с материалноправните норми. Ищцата не се позовала на присъединяване на евентуалното владение на нейните родители към своето. В тази връзка съдът не следвало да се произнася по незаявено основание. В случая ищцата не можела да присъедини владението на своите родители, защото те били държатели, а не владелци, не било налице нито частно, нито универсално правоприемство и чл. 82 от ЗС бил неприложим. Дори да се приемело, че от 2019 г. ищцата е установила свое владение върху имота, то към момента не бил изтекъл предвиденият в закона 10-годишен давностен срок.

Посочените хипотези не били обсъдени от първоинстанционния съд и това довело до постановяване на немотивиран съдебен акт. Родителите на ищцата били живи и не били налице предпоставките за универсално правоприемство. Не било налице и частно правоприемство, поради факта, че договорът за дарение не можел да служи като правно основание за предаване на владението на процесния имот. Родителите на ищцата запазили правото си на ползване върху двуетажната сграда. Съдът се задоволил само с преразказ на свидетелските показания, което било в разрез с константното разбиране в съдебната практика. По делото било установено, че 2 родителите на ищцата продължават да осъществяват фактическа власт както по отношение на сградата, така и по отношение на имота. Неясни и противоречиви били изводите на първоинстанционния съд за това, дали приема за установено общината да е придобила собствеността върху процесния имот. Изяснило се по безспорен начин, че спорният имот е собственост на Община Б.. Ищцата и нейните праводатели били собственици единствено на построената в имота жилищна сграда, която била изградена въз основа на отстъпено право на строеж върху държавен парцел. В конкретния случай се касаело за земеделска земя, част от АПК и ТКЗС, която с КРП от 1959 г. била включена в строителните граници на с. Б..

Доколкото по делото не били налице никакви данни процесният имот, представляващ земеделска земя, преди кооперирането да е бил собственост на конкретно лице, то следвало да се приеме, че е бил държавна собственост.

Общината станала собственик на процесния имот на основание чл. 6, предл. 2 от ЗС /първоначална редакция/ вр. § 7, ал. 1 от ПЗР на ЗМСМА /обн. в ДВ, бр. 77 от 1991 г., в сила от 17.09.1991 г./, § 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС /обн. в ДВ, бр. 96 от 05.11.1999 г./ и чл. 2, ал. 2, т. 5 от ЗОС. Съдът не изложил мотиви дали имотът е бил собствен на конкретно лице преди кооперирането, за което нямало абсолютно никакви данни по делото. Не било взето предвид, че имотите, които са загубили земеделския си характер поради включването им в урбанизирана територия /населено място/, подлежат на възстановяване в хипотезата на чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ, ако върху тях няма реализирано строителство от трети лица. Съдът не анализирал чия е собствеността върху тези имоти, които са законно застроени от трети лица, поради което не подлежат на възстановяване. Не била преценена разпоредбата на чл. 10б, ал. 5 от ЗСПЗЗ, както и нормата на чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ.

Съдът не обсъдил всички въведени хипотези, а се ограничил единствено до обсъждане на Разпореждане № 404 от 28.10.1968 г. и неправилно приложение на чл. 6 от ЗС /първа редакция/. Като не приложил относимия към предмета на спора материален закон, съдът постановил неправилно и необосновано решение. По отношение на процесния имот бил приложим въведеният с § 1 от ДР на ЗДЗС мораториум, спиращ придобивния давностен срок от 31.05.2006 г. до 31.12.2022 г.

Дори да се приемело, че е налице упражнявано владение от ищцата от 09.11.1999 г. до 31.05.2006 г., от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. и от 09.03.2022 г. до предявяване на иска, то това не можело да доведе до придобиване по давност на процесния имот, тъй като общата продължителност на владението е под установения в чл. 79, ал. 1 от ЗС десетгодишен придобивен давностен срок. Ищцата сочела, че е установила свое собствено владение от 2019 г., поради което предвиденият в закона давностен срок не можел да изтече в нейна полза. Не била съобразена и императивната разпоредба на чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ. Констатациите и мотивите на районния съд били в противоречие помежду си. Изводите му били нелогични, непоследователни и немотивирани, което правело постановеното решение неправилно. То не било съобразено с материалния закон и процесуалните правила.

Моли се за отмяна на обжалвания съдебен акт, отхвърляне на предявения иск и присъждане на направените разноски и пред двете съдебни инстанции.

Подаден е отговор от насрещната страна. В него се изтъква, че въззивната жалба е неоснователна. Атакуваното с нея решение било правилно и законосъобразно.

Изводите на районния съд били абсолютно непротиворечиви и обосновани.

3

Възраженията на общината били напълно неоснователни и не намирали опора в събрания по делото доказателствен материал. Правилно и законосъобразно районният съд приел, че е основателно искането на ищцата за признаването й за собственик на процесния имот, посочен в исковата молба, поради безспорно доказване на института на давностно владение по отношение на същия, както и че именно ищцата е осъществявала фактическа власт върху процесния имот с намерение да го държи като свой. Решаващият съд обсъдил с дължимата критичност гласните доказателства и приетата по делото техническа експертиза и внимателно ги съпоставил с другите доказателства по делото. Постановеният съдебен акт бил в пълен синхрон и унисон с актуалната съдебна практика.

Твърдението, че придобиване на имота по давност е изключено поради забраната на чл. 86 от ЗС, както и предвид спиране на придобивната давност, било напълно несъстоятелно и неаргументирано. Не се установило по делото имотът да е бил внасян в ТКЗС или друга сходна земеделска организация и нямало как Община Б. да го е придобила по силата на чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Изяснило се по категоричен начин от приетите по делото писмени доказателства - строителни документи, разрешение за кладенец и др., както и от разпитаните свидетели, че в имота има къща, както и кладенец, изграден от ищцата, като за къщата и градината в парцела се грижат Г. и нейните родители. Освен пълната фактическа власт, която ищцата упражнявала върху имота при граници във времето, надхвърлящи изискващия се по чл. 79 от ЗС десетгодишен период, се доказало и наличието, през целия период на давностното владение, на субективния му признак „своене на имота“. Тя не просто владяла имота с ясното чувство, че го свои, но и при демонстрирано такова отношение и при поемане на пълния размер икономически тежести /плащане на данъци, изграждане на кладенец и сонда, изграждане на ограда, отглеждане на селскостопански култури и овощни дръвчета и др./. По делото не се доказало наличие на пречки от правна страна, които да препятстват било давностното владение на ищцата, било възникването на основната му правна последица придобиването на право на собственост. Установило се от разпитаните по делото свидетели, че праводателят на ищцата - Б.Г.Т./Д., и съпругата му са обработвали процесния имот от 1978 г. и са имали отстъпено право на строеж в тяхна полза.

Още през 1980 г. родителите на ищцата, а после и самата ищца, създали непрекъсната и явна фактическа власт върху процесния имот. В случая не бил спорен фактът, че ищцата е наследник на Б.Г.Т./Д.. Фактът на наследственото правоприемство на ищцата с това лице бил установен по безспорен начин с представените по делото писмени доказателства. Анализът на гласните доказателства, тълкувани помежду си и съпоставени с писмените и с експертното заключение, несъмнено установявал трайното, несмущавано и явно владение от наследодателите на ищцата, започнато още от нейния дядо. Имотът, описан в исковата молба, бил идентичен на имота, описан в свидетелските показания, изслушани по делото, както и приетата по делото техническа експертиза.