Решение № 262106 от 31.12.2020, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр.София, 31.12.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена

Иванова

ЧЛЕНОВЕ: З. Чолева мл.с. Лора Димова при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 4 295 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 527941 от 07.11.2018 г., постановено по гр.д.№ 75 432/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 54 състав /с отстранена очевидна фактическа грешка в диспозитива на същото с решение № 44257/19.02.2019 г./ е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.213, ал.1 КЗ /отм./ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че З. „Л.И.” АД, ЕИК ******дължи на З. „Б.В.И.Г.” АД, ЕИК ******сумата 164,97 лева, представляваща незаплатена част от регресно вземане за платено застрахователно обезщетение за причинени вреди на т.а.”Форд Фиеста” с рег.№ ****** в резултат на ПТП от 03.04.2013 г., реализирано в гр.София по вина на водача на л.а.”Фолкс-ваген Голф” с рег.№ ******, чиято гражданска отговорност към датата на ПТП е била застрахована при ответника, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заповедта за изпълнение – 26.10.2015 г. до окончателното заплащане на взема-нето, както и сумата 28,53 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 25.03. 2014 г. до 25.10.2015 г. /от които: сумата 1,90 лева, изтекла лихва върху платената преди процеса част от главницата в размер на 297,57 лева за периода от 25.03.2014 г. до 16.04.2014 г. и 26,63 лева, изтекла лихва върху непогасената част от главницата за периода от 25.03.2014 г. до 25.10.2015 г./, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 64 976/2015 г. по описа на СРС, 54 състав, като в останалата част искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 28,53 лева до пълния предявен размер от 47,07 лева и за периода: 01.11.2013 г. до 24.03.2014 г. е отхвърлен като неоснователен.

Със същия съдебен акт З. „Л.И.”

АД, ЕИК ******е осъден да заплати на З. „Б.В.И.Г.” АД, ЕИК ******на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 296,58 лева – разноски за заповедното производство и 360,46 лева – разноски за иско-вото производство.

Така постановеното съдебно решение в частта, с която е отхвърлена заявената пре-тенция по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД относно търсеното обезщетение за забавено плащане за горницата над от 28,53 лева до пълния заявен размер от 47,07 лева и за периода: 01.11.2013 г. до 24.03.2014 г., е депозирана въззивна жалба от ищеца от З. „Б.В.И.Г.” АД, ***. В жалбата се излагат съображения, че в обжалваната част решението е неправилно, поради това, че е постановено при допуснати съ-ществени нарушения на процесуалните правила и на относимите материалноправни норми, и е необосновано. Наведени са доводи, че писмото за прихващане и приложението към него, изхождащи от ответника е следвало да се ценят от съда като извънсъдебно признание относ-но факта на връчване на регресната покана и съобразно това да се приеме, че 30-дневният срок по чл.213а, ал.3, т.2 КЗ /отм./ е изтекъл на 31.10.2013 г. и след тази дата ответното дру-жество е изпаднало в забава.

Моли въззивният съд да уважи жалбата и след като отмени атакуваното решение в обжалваната част, да постанови друго, с което да уважи акцесорната му претенция в цялост. Претендира присъждането на разноски по делото.

Ответникът по жалбата –

З. „Л.И.”

АД, *** в депозирания в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор на въззивната жалба е оспорил същата, като поддържа, че наве-дените от насрещната страна възражения за неправилност и незаконосъобразност на първо-инстанционното решение са неоснователни и че първоинстанционният съд правилно е изчис-лил законната лихва върху дължимата се сума за определения период. Претендира присъж-дането на юрисконсултско възнаграждение. Навежда възражение относно претендираните от въззивника разноски.

Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в проце-са, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, като по отношение на същото не намира приложение нито едно от изключенията, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи.

Постановеното от първоинстанционния съд решение № 527941 от 07.11.2018 г. по гр.д.№ 75 432/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 54 състав /с отстранена очевидна фактическа грешка в диспозитива на същото с решение № 44257/19.02.2019 г./ не е обжалвано и е влязло в законна сила в частта, с която е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.213, ал.1 КЗ /отм./, че З. „Л.И.” АД, ЕИК ******дължи на ЗАД „Булст-рад Виена Иншурънс Груп” АД, ЕИК ******сумата 164,97 лева, представляваща непо-гасена част от регресно вземане за платено застрахователно обезщетение по полица № 4755120270000259 от 19.11.2012 г. по застраховка „Каско” за причинени вреди на т.а.”Форд Фиеста” с ДК № ****** в резултат на ПТП, настъпило на 03.04.2013 г. в гр.София в района на паркинга на магазин „Кауфланд” в ж.к.”Младост-3”, вследствие на виновното и противоправно поведение на застрахования при ответника по риск „Гражданска отговор-ност” по полица № 22113000745110 със срок на валидност: 20.03.2013 г. – 19.03.2014 г. водач на л.а.”Фолксваген Голф” с ДК № ******, застрахован по риск „Гражданска отговор-ност” при ответника, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заповедта за изпълнение – 26.10.2015 г. до окончателното й заплащане, както и на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД З.

„Л.И.” АД дължи на З. „Б.В.И.Г.” АД сумата 28,53 лева, представляваща обезщетение за забава за пе-риода от 25.03.2014 г. до 25.10.2015 г., с оглед на което със сила на пресъдено нещо по дело-то е установено наличието на елементите от фактическите състави на визираните разпоредби относно отговорността на ответника за тези вземания.

Не се спори в производството и че на 17.04.2014 г. З. „Л.И.” АД във връзка със същата щета, образувана при З. „Б.В.И.Г.” АД относно разглеж-даното събитие - № 475512131303753 /реф.№ 50-01600-2370/13/ по риск „Каско”, е изплатил извънсъдебно сумата от 297,57 лева.

Обезщетението за несвоевременно изпълнение на парично задължение има акцесо-рен характер и възниква от момента на изпадане на длъжника в забава по отношение на глав-ното му задължение.

Съгласно нормата на чл.213а, ал.3 КЗ от 2005 г. /отм./ в срок от 30 дни от предста-вянето на всички доказателства от страна на застрахователя по имуществена застраховка, който е встъпил в правата на застрахованото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на лицето, което виновно е причинило вредата на застрахованото имущество, застрахователят по риск „Гражданска отговорност” трябва: 1. да определи и изп-лати размера на своето задължение по предявената претенция или 2. мотивирано да откаже плащането. Съгласно данните от представената с исковата молба покана по регресна претен-ция – на 24.09. 2013 г. З. „Б.В.И.Г.” АД е изпратило на З. „Л.И.” АД документите по негова щета № 475512131303753 за уреждане на същата. От прие-тото пред СРС писмо с изх.№ L-669 от 21.02.2014 г. на ответното дружество с приложение № 1, относно разглеждането и одобряването на регресни задължения към З. „Б.В.И.Г.” АД по 164 бр.щети, се констатира, че в приложението на е обективи-рано извънсъдебно признание, че процесната регресна претенция на З. „Б.В.И.Г.” АД по щета № 475512131303753 е била предявена пред З. „Л.И.” АД на 01.10.2013 г. Действително в наименованието на колона 7 в Приложение № 1 на писмото от 21.02.2014 г. е използвано съкращение, но последното позволява еднозначно да се опре-дели смисъла на отразените данни, а именно, че същите касаят датата на завеждане на рег-ресните щети в З. „Л.И.“ АД.

Твърдения за наличието на обстоятелства по чл.213а, ал.2 от КЗ /отм./ не са наведени в производството от страна на ответника, нито са представени доказателства във връзка с такива обстоятелства.

С оглед горните обстоятелство нормативният срок за доброволно изпълнение на за-дължението на ответника по чл.213, ал.1 КЗ /отм./ е изтекъл на 31.10.2013 г., като от 01.11. 2013 г. същият е изпаднал в забава и дължи на жалбоподателя-ищец обезщетение за несвоев-ременното изпълнение на това главно задължение за периода от 01.11.2013 г. до заявения момент – 25.10.2015 г., като за времето от 01.11.2013 г. до датата на частичното погасяване на главницата: 16.04.2014 г. същото се дължи върху пълния размер на вземането по чл.213, ал.1 КЗ /отм./ от 437,54 лева, а от 17.04.2014 г. до 22.10.2015 г. – върху остатъка от главни-цата от 164,97 лева. За да определи конкретния размер на търсеното вземане /в размер на законната лихва/ за периода-предмет на инстанционен контрол от 01.11.2013 г. до 24.03. 2014 г. по реда на чл.162 ГПК, съдът взе предвид данните относно основния лихвен процент на БНБ и изискванията на ПМС № 100/29.05.2012 г., съгласно които същият възлиза на су-мата 17,41 лева.

Предвид изложеното обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с коя-то искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над приз-натата за дължима сума от 28,53 лева до сумата от 45,94 лева и вместо това да бъде поста-новено друго, с което претенцията относно обезщетението за забава за тази разлика от 17,41 лева, определена за периода от 01.11.2013 г. до 24.03.2014 г. вкл. – да бъде уважена. В оста-налата обжалвана част – решението е правилно и следва да бъде потвърдено.

С оглед приетия изход на спора на жалбоподателя се дължат на основание чл.78, ал.1 ГПК допълнително разноски за заповедното производство в размер на 26,68 лева и за първо-инстанционното производство – 32,43 лева, както и за въззивното производство – в размер на 136,16 лева /държавна такса и адвокатско възнаграждение с ДДС/.

Адвокатското възнаграждение на въззивника е определеното на база в размер на 100,00 лева. Съгласно действащата нормативна уредба адвокатското възнаграждение на про-цесуалните представители на страните по чл.78 ГПК са определя в размерите, посочени в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, издаде-на от Висшия адвокатски съвет. При прилагане на същата обаче следва да се съобрази и ре-шението на Съда на ЕС от 23.11.2017 г., постановено във връзка с отправени запитвания относно тълкуването на чл.56, параграф 1 и чл.101, параграф 1 ДФЕС, както и на Директива 77/249/ЕИО на Съвета от 22.03.1977 г. относно улесняване на ефективното упражняване от адвокатите на свободата на предоставяне на услуги. С него Съдът на ЕС е приел, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че националната правна уредба като разгледаната в главните производства, съгласно която, от една страна адвокатът и неговият клиент не могат под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката, да договарят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет в Република България и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаг-раждение в по-нисък от минималния размер, би могла за ограничи конкуренцията в рамките7 на вътрешния пазар по смисъла на чл.101, параграф 1 ДФЕС. Прието е и че запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограниче-ния се свеждат до това, което е необходимо, за да осигури изпълнението на тези легитимни цели.

Разпечатката съдържа 30 от 50 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/debbafd0-1faa-43bc-b49f-c55a9417146d