Решение № 5343 от 01.10.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5343 гр. София, 01.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-22 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стефан Ис. Шекерджийски при участието на секретаря Камелия В. Славкова като разгледа докладваното от Стефан Ис. Шекерджийски Гражданско дело

№ 20241100100751 по описа за 2024 година иск с пр.осн. чл. 99 от ЗЗД:

Ищецът - Е. В. Р., в исковата си молба и допълнителна такава от 15.03.2024г., твърди, че на 08.01.2019г. А.Е., в качеството си на едноличен собственик на капитала на “О.

ВГ” ЕООД, ЕИК *******, прехвърлил всички свои дялове от капитала на дружеството, на ответника - „С.Е.” ЕООД, с Договор за прехвърляне на дружествени дялове от 08.01.2019г., с нотариална заверка на подписите с peг. № 93/08.01.2019г. и заверка на съдържанието с peг.

№ 94, том 1, акт 7, на нотариус с peг. № 354 на НК, с район на действие РС-Свиленград, извършени едновременно. Съгласно договора, дяловете били за сумата от 800 150 евро (€), платима от приобретателя - купувач по банкова сметка на прехвърлителя в срок до един месец от подписване на договора.

Ответникът не изпълнил в срок до 08.02.2019г. задължението си по договора за прехвърляне на дружествени дялове - да заплати на прехвърлителя.

На 26.02.2019г. с Договор за цесия, кредиторът А.Е. прехвърлил на ищцата непогасеното си вземане към „С.Е.” ЕООД.

За извършената цесия било съобщено на длъжника „С.Е.” ЕООД, представлявано от А.Е., от цедента А.Е. на 27.02.2019г. като в уведомлението била допусната грешка в датата на договора за цесия, която била 26.02.2019г., вместо посочената погрешно 08.01.2019г., а след това и с нотариална покана с рег. № 3197, том 1, № 130 от 31.07.2019г. на нотариус М.

М., с рег. № 420 на НК, с районен на действие Районен съд Свиленград, която била връчена на длъжника чрез управителя му В.А. на 12.08.2019г. В нотариалната покана-уведомление за цесията била допусната същата грешка. Вземането било признато от длъжника.

1

Освен това, на ответника-длъжник било съобщено за извършената цесия с договора от 26.02.2019г. и със съобщение от цедента А.Е. до длъжника, приложено към исковата молба, подадена от ищцата до ответника, въз основа на която било образувано гр.д. № 4892/ 2020г. по описа на Градски съд-София.

Плащане обаче не последвало.

Ищецът оспорва твърденията, изложени в отговор на нотариалната покана, че процесното вземане е погасено чрез прихващане преди извършената цесия с договора от 26.02.2019г., като заявява, че цедентът А.Е. нямал сключени договори за заем и получени парични средства по него от С.Ш., както и че не бил уведомяван с писмо на 22.02.2019г. за встъпване на С.Ш. в дълга на „С.Е.” ЕООД към А.Е. по Договора за прехвърляне на дружествени дялове от 08.01.2019г. в размер на 800 150 €.

Поради неплащане на дължимата сума от 800 150 € бил предявен частичен иск срещу ответника за 200 000 €, във връзка с което било образувано гр.д. № 4892/2020г. по описа на СГС. Претенцията била уважена. Решението било потвърдено от САС (Решение № 773/13.12.2023г., в.т.д. № 581/2023г., влязло в сила).

С оглед изложеното, ищецът моли да се осъди ответникът да му заплати остатъкът сумата от 600 150 €, дължима му в качеството на цесионер, представляваща останалата непогасена цена по Договор за прехвърляне на дружествени дялове от 08.01.2019г., която е извън претендираната по частичния иск от общото дължимото вземане възлизащо на 800 150 €, ведно със законната лихва.

Претендира и разноски.

Ответникът - „С.Е.” ЕООД, оспорва исковете:

- претенцията била недопустима, тъй като ищецът нямал право на иск – цесията не била съобщена;

- ответникът бил заплатил дължимото;

- съгласно сключен договор от 08.01.2019г. за встъпване в дълг, С.М. встъпил в дълг заедно със „С.Е.” ЕООД към А.Е. по договора за покупко-продажба на дяловете от капитала на „О. БГ“ ЕООД, ЕИК *******, peг. № 93/08.01.2019г. и peг. № ******* на нотариус В.В., peг. № 354 на НК, с район на действие PC Свиленград, сключен между А.Е.. С писмото до А.Е. бил уведомен, че г-н С.Ш. извършил прихващане на задълженията му по договор за встъпване в дълг, сключен между него и „С.Е.“ ЕООД. Така били погасени всички вземания на А.Е. към „С.Е.” ЕООД.

Тъй като липсвало съгласие от страна на длъжника за прехвърляне на вземането по смисъла на чл. 103, ал. 3 от ЗЗД, поради което за него съществувала възможност за прихващане на вземането към предишния кредитор.

Навежда и други доводи.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 и чл. 235, ал. 3 от ГПК, приема за установено 2 следното: от фактическа страна:

Не се спори, че е сключен договор между А.Е. и „С.Е.“ ЕООД относно дяловете на „О. БГ“, като цената е 800 150 €. Срокът за плащане е един месец.

На 26.02.2019г. ищецът е цедирал вземането си на ищцата.

До ответника са изпратени няколко съобщения относно цесията:

- такова от 26.02.2019г., получено на 27.02.2019г. (датата е сгрешена, съобразно посоченото в исковата молба); и

- нотариална покана, получена на 12.08.2019г.

В отговор „С.Е.“ ЕООД се сочи, че на 22.02.2019г. бил сключен договор за встъпване в дълг от страна на С.Ш..

С Решение от 13.02.2023г. на СГС по гр.д. № 4892/2020г., частичният иск на ищцата за сумата от 200 000 € е уважен. В мотивите се сочи следното: Ответното дружество в писмения си отговор е оспорило факта на получаване на уведомлението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Фактът на получаване на уведомлението на дата 26.02.2019 г. за извършената цесия се признава извънсъдебно от самия ответник в отговор на нотариална покана рег. № 3478/12.08.2019 г. на нотариус М. М., с район на действие – РС – Свиленград /стр.

21 в кориците на делото от ОС Хасково/. Извънсъдебното признание на неизгоден за страната факт е доказателствено средство на общо основание, поради което заявеното оспорване се възприема като неоснователно от съда в решаващия му състав. Съвсем отделен въпрос е, че е напълно допустимо уведомление, приложено към исковата молба /каквото в настоящия случай е приложено/ и достигнало до длъжника с връчване на същата да представлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. 1 от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД / в този смисъл решение 78/09.07.2014 г. по т. д. 2352/13 г. на Второ ТО на ВКС, решение 3/16.04.2014 г. по т. д. 1711/2013 г. на Първо ТО на ВКС и др. /, освен това:

По делото, при проведено насрещно доказване, е заявено твърдение за наличие на изпълнение на задълженията по процесния договор чрез сторено извънсъдебно прихващане от лице, встъпило в дълг с първоначалния длъжник. По делото е представен договор за встъпване в дълг по смисъла на чл. 101 от ЗЗД, сключен на 08.01.2019 г. между "С. Е. " ЕООД и С. Ш. по силата на който физическото лице е встъпило като нов длъжник за уреждане на задълженията по договора за покупко-продажба на дружествените дялове на "О. БГ" ЕООД. Представено е и писмо – уведомление до А. Е., с което същият е уведомен за сключения договор за встъпване в дълг респ. е отправено изявление от новия длъжник за прихващане на задълженията по договора за покупко-продажба на дружествени дялове с вземанията му, произтичащи от договори за заем до размера на помалката сума. В уведомлението е отразено, че е връчено на 22.02.2019 г. при отказ на адресата, удостоверено с двама свидетели. Ищцата от своя страна е оспорила договора по чл. 101 от ЗЗД досежно датата на неговото сключване респ. е навела възражения за нищожност на същия като симулативен такъв.

Договорът за встъпване в дълг по чл. 101 от ЗЗД в хипотезата на сключването му от страна на длъжника с нов длъжник е неформален такъв респ. за да има същият действие по отношение на кредитора той трябва да бъде одобрен от него /изрично или с конклудентни действия/. Процесният договор като частен документ не съдържа достоверна дата по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК с оглед стореното оспорване на същата от ищцата.

Липсва достоверна дата и по отношение на последващото писмо-уведомление. Няма данни по делото и кредитора /цедента по договора за цесия/ да е одобрил този договор. Напротив дори да се приеме изцяло хипотетично, с оглед липсата на достоверна дата на уведомлението, че същото е доведено до знанието на адресата на сочената в документа дата по делото, предвид показанията на свидетеля С. в съдебно заседание от 28.11.2022 г., няма доказателства за заявено одобрение от страна на кредитора. Напротив, видно от доказателствата, ангажирани от страните, същият четири дни след сочената дата в уведомлението се е 3 разпоредил със своето вземане по договора, цедирайки го на настоящата ищца, което поведение не може да се възприеме като одобрение по мнение на настоящия съдебен състав.

Решението е влязло в сила на 04.02.2024г., след въззивно обжалване (Решение № 773 от 13.11.2023г. на САС по в.т.д.№ 581/23г.). С него са присъдени и разноски – 19 436,64 лева и то не по реда на чл. 38 от ЗА.

Дължимата държавна такса е в размер на 46 952 лева и е заплатена на 17.01.2014г.

Представителната власт на процесуалния представител на ищеца е уредена с Пълномощни (л. 31-2). В о.с.з. е представен договор по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. от правна страна:

От една страна, процесуалната легитимация се определя от твърденията на ищеца в исковата молба, който заявява, че именно той е носителят на накърненото от ответника чрез възникналия между тях правен спор материалното право - Решение № 5/06.06.2011 г., по гр.д. № 47/2010 г., на III г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, за разлика от материалната легитимация, която се определя от доказването на иска и обуславя неговата основателност и по която съдът се произнася със съдебното решение; също: Решение № 61 от 13.06.2014г. на ВКС по гр.д. № 3306/2013г., IV г.о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева – т.е. искът е допустим.

От друга, според - т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019г. на ВКС по тълк. д. № 3/2016г., ОСГТК, докладвано от съдиите Емануела Балевска и Е.ия Василева, решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право . Това означава, че доводите относно цесията са недопустими. Т.е. оспорванията по реда на чл. 193 от ГПК не са част от предмета на спора.

Съгласно нормата на чл. 99, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното .

Предвид, цитираната вече съдебна практика, решаващият орган е длъжен да приеме, че:

- налице е парично задължение;

- то е цедирано в полза на ищцата, като ответникът е уведомен за това;

- от страна на ответника има забава, която продължава и до настоящия момент (освен, ако частичната претенция по предходното производство не е удовлетворена), доколкото няма ангажирани доказателства за нещо различно. Всъщност се твърди плащане чрез прихващане (законът приравнява прихващането на плащане - ipso jure pro soluto compensationem haberi oportet). Ответникът обаче не е титуляр на насрещно вземане.

Нормата на чл. чл. 298, ал. 4 от ГПК въвежда изключение от принципа, че само спорното право е предмет на сила на пресъдено нещо (res judicata), относно две насрещни права на ответника, макар те да са били предявени от него не чрез насрещен иск, а чрез 4 възражение. Това са предявените искания и възражения за право на задържане (чл. 72, ал. 3 от ЗС и чл. 91 от ЗЗД) и за вземането, въз основа на което ответникът прави възражение за прихващане. Нужно е по тях съдът да се е произнесъл, без да има значение дали ги е признал, или ги е отрекъл (1942-63-I; 347-95-V; 1640-99-IV; и ТР. 1-2000-ОСГК – проф.

Сталев, Български гражданско процесуално право, изд. 2012г., стр. 352).