Решение № 158 от 05.02.2026, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 158 гр. Велико Търново, 05.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, VI СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря СВЕТЛА М. ИВАНОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ Гражданско дело № 20254110102004 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД срещу М. Т. М., с която се иска да бъде прието за установено съществуването на вземания за сумата от 1 034.59 лева – главница по договор за потребителски кредит № ***/*** г., сключен с „ЮтеКредит България“ ЕOOД, за сумата от 7.60 лева – договорна лихва за периода от *** г. дo *** г., както и за сумата от 319.31 лева – мораторна лихва за периода от *** г. дo подаване на заявлението, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ЧГД № 1546/2025 г. на Районен съд – Велико Търново.

Ищецът твърди, че на *** г. по реда на ЗПФУР между „ЮтеКредит България“ ЕOOД и М. Т. М. е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който на ответника е предоставена сумата от 1 500.00 лева, която последният е следвало да върне на 12 вноски в срок до *** г. Заявява, че ответникът не е изпълнил в срок задълженията си, както и че с цесия от 23.8.2024 г. кредиторът „ЮтеКредит България“ ЕOOД е прехвърлил вземанията си по договора за кредит на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД.

Ответникът оспорва исковете. Заявява, че не е запознат с договора за кредит, че не го е подписвал, че не му е връчван екземпляр от същия и че не е запознат с общите условия. Твърди, че не е уведомяван за извършената цесия и че към исковата молба липсва извлечение от счетоводни книги, което нарушава правото му на защита. Счита за нищожни клаузите относно лихвения процент, наказателния лихвен процент, таксите, разноските и застраховките.

1

В проведените открити заседания ищецът не изпраща представител , като с писмена молба, депозирана преди първото заседание, поддържа предявените искове и моли за тяхното уважаване.

В първото от проведените открити заседания процесуалният представител на ответника поддържа становището за неоснователност на искове и моли за тяхното отхвърляне.

Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното от фактическа страна:

От представените писмени доказателства се установява, че на ***г. между „ЮтеКредит България” ЕООД – кредитор, от една страна, и М. Т. М. – кредитополучател, от друга, по реда на ЗПФУР е сключен договор за потребителски паричен кредит, по силата на който на ответника е отпусната сумата от 1 500.00 лева, която последният се е задължил да върне на 12 месечни вноски в срок до ***г. при ГЛП от 12.27 % и ГПР от 49.08 %.

Съгласно условията на договора, освен уговорената възнаградителна лихва от 102.13 лева, кредитополучателят дължи и такса еднократна такса за разглеждане в размер от 252.00 лева, платима с месечната погасителна вноска.

От заключението на допуснатата счетоводна се установява, че сумата от 1 500.00 лева е преведена на ответника чрез платежната система Easy Pay на *** г. Установява се също, че в изпълнение на договорното си задължение ответникът е направил две плащания в общ размер от 854.46 лева, които са отнесени за погасяване на 465.40 лева от главницата, на 42.73 лева от възнаградителната лихва, на 63.00 лева от таксата за разглеждане, като 283.00 лева са отнесени за погасяване на такса за напомняне. Вещото лице посочва, че с плащането на сумата от 154.46 лева на 8.4.2022 г. е погасена вноска № 1 при допусната забава от четири дни, а плащането на сумата от 700.00 лева са погасени изцяло вноски № 2 и № 3, както и част от вноска № 4 в размер от 107.75 лева при допусната забава от двеста и деветнадесет дни за вноска № 2, от сто осемдесет и девет дни за вноска № 3 и от сто петдесет и осем дни за вноска № 4. Сочи, че по останалите вноски не са отчитани плащания, поради което същите са в просрочие.

Установява се също, че впоследствие вземанията по договор за потребителски паричен кредит са прехвърлени на ответника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 23.8.2024 г.

Въз основа на така установените факти, съдът намира следното от правна страна:

По реда на чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, вр. чл.

99 ЗЗД.

Въз основа на представените доказателства съдът приема за установено съществуването на правоотношение по договор за потребителски паричен 2 кредит от *** г., по силата който кредиторът „ЮтеКредит България” ЕООД е предоставил на ответника М. Т. М. сумата от 1 500.00 лева, като с получаване на заемната сума е завършен фактическият състав на договора, което е породило задължение за ответника да върне заетата сума в срок до *** г.

По повод възражението на ответника, че не е запознат с договора за кредит, че не го е подписвал, че не му е връчван екземпляр от същия и че не е запознат с общите условия, следва да се посочи следното:

На първо място, следва да се изследва въпросът за наличието на валидно договорно отношение между страните договор за предоставяне на кредит от разстояние, какъвто, съобразно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР, е всеки договор, сключен между доставчик и потребител, като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние едно или повече. Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя.

Несъмнено използването на електронни формуляри в интернет, провеждането на разговори по телефон и изпращането на писма по имейл представляват средства за комуникация от разстояние и предвид изложените от ищеца твърдения за методите на сключване на процесния договор, правоотношението между страните попада в приложното поле на посочения нормативен акт.

Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информацията на потребителя, както и че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора, като за доказване на посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл.

293 от Търговския закон. По тази причина ищецът следваше да установи, че ответникът е изразил потвърждение за прочитане и приемане на преддоговорната информация и съгласие с проекта за договор съгласно параметрите, при които е сключен и с общите условия според правилата за използване на електронната платформа на „ЮтеКредит България” ЕООД.

Разпоредбата на чл. 18, ал. 2 ЗПФУР предписва реда за доказване на съгласието на ответника – при приложението на чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления – по реда на ЗЕДЕП. От посочената разпоредба следва извода, че за да докаже съгласието на ответника, ищецът следваше да установи изходящо от същия електронно изявление, съдържащо съгласие за получаване на исковата сума срещу задължение за връщането й. Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ, електронен документ е електронен документ по смисъла на чл. 3, т.

35 от Регламент /ЕС/ № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги 3 при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО /OB, L 257/73 от 28 август 2014 г./, наричан по-нататък „ Регламент /ЕС/ № 910/2014“. От своя страна, електронен документ по смисъла на чл. 3, т.

35 от Регламент /ЕС/ № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, поспециално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис. Съгласно постановеното по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 70/19.2.2014 г. по гр. д.

№ 868/2012 г. на ВКС, IV г.о., електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ /чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП, отм./. Електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на информацията /чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ /, като електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ – електронен подпис означава данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва, като законът въвежда три форми на електронния подпис – обикновен, усъвършенстван и квалифициран. Наред с това, подаването на електронна заявка за отпускане на кредит представлява електронно изявление, записано на предвиден в чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ носител с възможност да бъде възпроизведено, т.е. попълнен електронен формуляр за отпускане на кредит, както и генерираният впоследствие договор, представляват електронни документи. Характер на електронен документ има и сключеният договор за кредит, за който се твърди, че е генериран при спазване на нормативната уредба в областта на електронните документи. В случая ищецът е представил възпроизведен на хартиен носител екземпляр от договора за кредит и общите условия към същия. Ето защо следва да се приеме, че електронно генерираният договор за кредит и общите условия към него, са подписани с обикновен електронен подпис.

Законът /ЗЕДЕП/ придаваше значение на подписан саморъчно документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис /чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП /, но допускаше страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписания писмен документ, като ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението /чл. 180 ГПК/, а в случай че това авторство бъде оспорено, тежестта за доказване истинността на документа се разпределя съобразно специалното правило на чл. 193 ГПК. В този смисъл - Решение № 70/19.2.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., Определение № 169/6.4.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 672/2017 г., I т.о.

Според разпоредбата на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ, правната сила на електронния подпис и на усъвършенствания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това е уговорено между страните. В 4 процесния случай извод за постигането на такова съгласие може да се направи от текста на чл. 4.4. от Общите условия към договора за потребителски кредит, където е предвидено, че в случай на сключване на договора чрез мобилно приложение споразумението и общите условия се подписват от клиента чрез използване на електронния сертификат на последния, съхраняват в неговото устройство /телефон/. Съдът намира, че по силата на посочената клауза от Общите условия към процесния договор за кредит страните са постигнали съгласие по смисъла на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ, че ще признават стойността на електронния подпис на саморъчен в отношенията помежду си.

Ето защо следва да се приеме, че представеният договор за кредит представлява подписан частен електронен документ, който се ползва с формална доказателствена сила относно авторството на обективираните волеизявления съгласно чл. 180 ГПК /в този смисъл Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК/. Следователно по делото е доказано сключването на договор за потребителски кредит между страните.

При преценка валидността на уговорения лихвен процент от 12.27 пункта следва да се има предвид, че преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и при съобразяване с всички обстоятелства, относими към нея. В настоящия случай към момента на сключване на договора за кредит няма нормативно определен праг за уговарянето на лихви, който факт може да се приеме за показателен за законодателния замисъл да се позволи развитие на финансовия пазар на кредитиране в съответствие с принципа за свободна стопанска инициатива. За такъв горен праг на размера на лихвения процент косвено може да се приеме разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща ГПР до размер не по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС. Това съждение намира своята логика в обстоятелството, че ГПР изразява общите разходи по кредита, а последните включват на първо място, като найзначителен елемент, лихвата. В случая размерът на възнаградителна лихва не надвишава петкратния размер на законната лихва, с оглед на което не може да се говори за накърняване на добрите нрави – щом възнаградителната лихва е част от ГПР, а размерът на ГПР не излиза извън законовите граници, то и самата лихва остава в тези граници. А щом такъв размер на лихвата е позволен от закона, то и клаузата, с която тази лихва е уговорена, не може да бъде нищожна поради противоречие на добрите нрави.