Решение № 263 от 14.10.2026, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 263 гр. Сливен, 14.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов мл.с. Юлия Ив. Славова при участието на секретаря Пенка М. Стоянова като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско дело № 20262200500468 по описа за 2026 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 703/23.07.2026г. по гр.д. № 4556/23г. на СлРС, с което е:

- осъдена на основание чл. 2, ал.1, т. 3, предл. първо от ЗОДОВ Прокуратурата на Република България, гр.******* да заплати на З. И. И., с ЕГН ********** от гр.******* сумата от 4 000 евро, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди - раздразнителност, необщителност, затвореност от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 144, ал. 3, предложение 1, вр. ал. 2, предложение 1 , вр. ал. 1 от НК, по което образуваното наказателно производство е приключило с оправдаване на ищеца, ведно със законната лихва за забава, считано от 2.11.2023 г. до окончателното и изплащане, като е отхвърлен предявеният иск за разликата от уважената част до пълния претендиран размер от 7158,09евро, като неоснователен и недоказан;

- отхвърлен на основание чл.2, ал.1, т.3, предл. първо от ЗОДОВ предявеният иск от З. И. И., с ЕГН ********** от гр.******* срещу Прокуратурата на Република България, гр.******* за осъждане да му 1 заплати сумата от 536,86 евро, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 144, ал. 3, предложение 1, вр. ал. 2,предложение 1 , вр. ал. 1 от НК, по което образуваното наказателно производство е приключило влязло в сила решение, с което ищецът е оправдан, ведно със законната лихва за забава, считано от 23.12.2023 г. до окончателното и изплащане, като неоснователен и недоказан и ПРБ е осъдена да заплати на адв. К. възнаграждение в размер на 553, 38 евро, а на ищеца - разноски по делото в размер на 5, 11 евро.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство.

Въззивникът не е доволен от решението, в уважителната му осъдителна част касателно присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Счита, че изводите на съда не съответстват на събраните доказателства и установените факти и принципа за справедливост. Заявява, че решението е необосновано, тъй като първоинстанционният съд не е взел предвид изтъкнатите от ответника доводи и е присъдил необосновано висок размер на обезщетението. не е анализирал задълбочено събраните доказателства и аргументите и възраженията, които ответникът своевременно е релевирал. Въззивникът сочи още, че ищецът не е доказал по несъмнен начин наличието на твърдяните неимуществени вреди, пряката им връзка с признатите за незаконни обвинения, не е ангажирал доказателства и за техния размер.

Освен това съдътне е отчел причината, поради която ищецът е бил оправдан – поведението му, макар да не е съставлявало престъпление, пак е било неправомерно. Развива подробни съображения в тази насока. Понататък въззивникът излага фактология във връзка с образуването и воденето на досъдебни производства, по които ищецът не е привличан като обвиняем, но касаят непристойни действия, извършени от ищеца, който според заключението на вещото лице страдал от биполярно афективно разстройство и се намирал в манийна фаза на заболяването. Проследява хронологически хода на делата, образуването на производство за прилагане на принудителни медицински мерки и становището на вещото лице по делото. Въззивникът сочи, че е имало още две производства с участието на ищеца и няма как да се разграничат негативните емоции по всяко от тях.

Твърди и че към момента на експертизата по дп 5048/21 на РП С. ищецът не 2 е бил в състояние да възприема фактите, не е можел да дава годни обяснения и не е бил психически годен да участва във фазите на наказателното производство и да носи наказателна отговорност, като това поставя под съмнение и оказва влияние и върху евентуалните му негативни емоции, респективно – претърпените неимуществени вреди.

Развива подробни доводи в тази връзка. Също така въззивникът се оплаква, че съдът не е ценил правилно гласните доказателствени средства, като предлага своя интерпретация и анализ на свидетелските показания. На следващо място се спира на заключението на съдебно-психиатричната експертиза, която заключва, че за ищеца имало данни за афективни колебания от 2010-2012г., през 2015г. в амбулаторни условия му е поставен адиагноза биполярно афективно разстройство, което не е предизвикано и повлияно от водените срещу него производства, което опровергава твърденията в исковата молба и прави неоснователна претенцията за обезщетяване на неимуществени вреди, като недоказана. Не са ангажирани от ищеца в съответния обем необходимите ясни и категорични доказателства за претърпени вреди, произтичащи от повдигнатото обвинение. На последно място въззивникът заявява, че дори да се приеме, че такива вреди са претърпени и доказани, то присъденото обезщетение не отговаря на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, ато развива детайлни съображения по този въпрос. Счита, че не са съобразени конкретните факти и обстоятелства, както повелява ППВС 4/1968г. и присъдената сума е твърде висока и не кореспондира на доказани конкретни вреди, резултат от конкретно водения срещу ищеца процес. Счита, че е неоснователен и искът за обезщетение за забава, като обусловен от главния иск за обезщетение за претърпени вреди.

С оглед изложеното иска да се отмени в атакуваната уважителна осъдителна част решението на първоинстанционния съд и вместо това да се отхвърли искът и за присъдената сума от 4 000 евро, както и искът за обезщетение зазабава в размер на законовата лихва върху тази сума, при условията на евентуалност - да се присъди обезщетение в по-нисък размер – до 1000 евро, а за разликата до 4000 евро претенцията да се отхвърли.

Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

3

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК, насрещната по въззивната жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, се представлява от прокурор в ОП-Сливен, който поддържа въззивната жалба на изложените в нея съображения. Моли съда да я уважи и отмени в атакуваната с нея част решението на първоинстанционния съд, като отхвърли изцяло претенцията или я уважи в по-нисък размер. Няма искания.

В с.з., редовно призован, въззиваемият, не се явява лично, за него се явяват процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба и моли въззивиня съд да потвърди атакуваната част на обжалваното решение. Заявява, че съдебната практика приема, че неимуществени вреди от незаконно обвинение винаги се търпят, без да е необходимо доказването им. Няма претенция за разноски за тази инстанция.

Представител на ОП-С. в с.з. не се явява, за да изрази становище.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхвата на обжалването – и допустимо.

Този състав, при проверката по реда на инстанционния контрол, констатира, че фактологията на СлРС е безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото годни, допустими и относими писмени и гласни доказателствени средства, които са неоспорени и като еднозначни, безпротиворечиви и непререкаеми, изцяло е кредитирал.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно в 4 атакуваната част, поради което следва да бъде потвърдено в нея.

Ищецът е претендирал заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени и имуществени вреди от специфична форма на непозволено увреждане – такова причинено от, най-общо казано, държавни органи.

Съществуването на специална норма изключва приложението на общата разпоредба за деликт, закрепена в чл. 45 от ЗЗД.

За да възникне отговорност за ответника в случая, е необходимо да е налице сложният фактически състав, визиран в чл. 2 от ЗОДОВ и някое от условията на буквите на този текст, а именно – дейност /действие или бездействие/, авторство на правозащитен орган, противоправност, изведена от някоя от конкретните хипотези, вреда и причинна връзка.

Специалният, предвиден в този закон ред, не изисква установяване виновно поведение на длъжностни лица от състава на отговорното лице, ответникът отговаря обективно за причинените вреди от незаконните им действия. Искът е предявен срещу пасивно легитимирано лице, попадащо в изчерпателно и лимитативно очертания в закона кръг.

Така избраният ответник отговаря за вреди само в контекста на някоя от хипотезите на чл. 2 от ЗОДОВ. Отделните действия, от извършването на които произтеклите вреди могат да се релевират към този вид отговорност на държавата, също са конкретно и ограничително изброени, групирани в 7 точки.

Ищецът е насочил претенцията си към Прокуратурата на РБ, опирайки се на т. 3 от чл. 2 ал. 1 на ЗОДОВ. Основанието на иска – тоест обстоятелството, на което ищецът се позовава, за да обоснове състоятелността на претенцята си, е обвинение в извършването на престъпление, като лицето е оправдано.

С постановление от 21.11.2019г. е образувано досъдебно производство срещу ищеца на основание чл.144, ал.3, изр.1-во, вр.ал.2, вр.ал.1 от за това, че на *******г. в гр. С. се е заканил с убийство на Д. К. К., в качеството му на длъжностно лице при и по повод изпълнение на службата му и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му. С присъда № 86/6.06.2022г. по НОХД № 2268/2021 г. на РС - Б., ищецът е бил признат за виновен и е осъден на лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, което е отложено за срок от три години. С решение № 228 от 08.11.2022 г. по ВНОХД № 929/2022 г. е отменена присъда № 86/6.06.2022г. по НОХД № 2268/2021 г. на РС - Б. и делото е върнато за ново 5 разглеждане. С присъда № 99 от 18.05.2023г. по НОХД № 4461/2022 г. на ОС - Б. ищецът е признат за невиновен за престъплението, за което му е било повдигнато обвинение, като с решение № 275/2.11.2023г.по ВНОХД № 918/2023г. на ОС - Б., е потвърдена присъда № 99 от 18.05.2023г. по НОХД № 4461/2022 г. на ОС - Б..

Това задейства, съгласно разпоредбата на т. 3 на чл. 2 от ЗОДОВ, механизма за осъществяване на отговорността на Прокуратурата на РБ като съответния правозащитен орган.

В хода на първоинстанционното производство тези факти са установени и това безусловно поражда отговорност на държавата за незаконни действия на нейни правозащитни органи, щом те са причинили вреди.

Защитната теза на въззивника-ответник е изградена върху няколко отменителни, според него, доводи:

- неотчитане на причината, поради която ищецът е бил оправдан и наличието на още няколко ДП, касаещи негово непристойно поведение;

- психиатричната диагноза на ищеца, която го правела негоден да носи наказателна отговорност и поставяла под съмнение негативните му емоции, респективно – претърпяването на неимуществена вреда, както и че тя не е възникнала в резултат на и не е повлияна от воденото наказателно производство;

- липса на доказана пряка причинна връзка между обвинението и вредата;

- недоказване на претърпени негативни емоции, произтекли именно и точно от обвинението за престъпление, за което е бил оправдан - несъобразяване с принципа на справедливост и присъждане на необосновано висок размер на обезщетение.