Решение № 2363 от 21.10.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 2363 гр. Бургас, 21.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Нина Р. Моллова Белчева при участието на секретаря МАРИЯ АП. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Нина Р. Моллова Белчева Гражданско дело № 20262120102821 по описа за 2026 година

Производството е образувано по повод исковата молба на Н. Й. Ц., ЕГН **********, живуща в гр. Б..

Твърди се, че на *** г. между страните бил сключен Договор за паричен заем № *** при следните параметри: сума на кредита: 306,77 евро; срок на кредита: 9 месеца; годишен процент на разходите (ГПР): 48,103 %; месечен лихвен процент: 3,330 % /ГЛП 39,96%/.

Била налице договорка кредита да бъде обезпечен с поръчителство, отговарящо на определени условия, или ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга, като при непредставяне на такова кредотопучателят дължал неустойка в размер на 279,55 евро.

Ищецът твърди, че така предвидената неустойка съставлявала скрито възнаграждение на кредитора, тъй като нито една от страните не е имала реално намерение да се предоставя обезпечение, включвайки стойността на неустойката в месечните такси. Навеждат се и доводи за нищожност на неустойката, тъй като съставлявала обезщетение, от което пряко не произтичали вреди и по този начин се излизало извън присъщите й функции. Сочи се, че тази неустойка съставлявала и разход по кредита, и следвало да бъде включена в ГПР. Заявява се липса на яснота относно метода за изчисляване на ГПР. Твърди се, че и клаузата за неустойка противоречала на добрите нрави поради прекомерния й размер. Изложеното било в разрез с нормите на чл.11, ал.1, т.10, чл.19, ал.1 от ЗПК, което правело договора недействителен на основание чл.22 ЗПК. С тези доводи се моли да бъде прогласен за недействителен договора.

В срокът по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответното дружество, с който се сочи, че договорът бил валиден, сключен с личното участие и знание на ищеца. Твърди се, че предвидената неустойка не следвало да бъде част от ГПР. Същата 1 обслужвала неизпълнението и целта й била да обезщети страната. В този смисъл не съставлявала разход по кредита. Излага съображения, че условията на договора били индивидуално уговорени, като сочи пространни мотиви относно действителността на оспорената неустойка.

Съдът, като взе предвид становищата на страните, приложения по делото доказателствен материал и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се спори по делото, че на *** г. между страните е сключен Договор за паричен заем № ***, с който на потребителя е предоставен заем в размер на 600 лв.

Видно от приложения екземпляр, срокът на договора е 9 месеца, ГПР е в размер на 48,103%, с месечен лихвен процент- 3,330%, с дата на последно плащане- 10.10.2024 г.

Не се спори по делото и че в договора е предвидено заплащане на неустойка от страна на потребителя, в случай, че последният не изпълни задължението си да предостави обезпечение в срок до 3 дни от датата на сключване на договора, а именно гарант, отговарящ на определени условия, както и ценна книга, издадена в полза на заемодателя.

С оглед на така приетото съдът намира от правна страна следното:

Касае се за договор за потребителски кредит, почиващ на уредбата в Закона за потребителските кредити /ЗПК/. Ответникът е физическо лице, за което няма данни при сключването на процесния договор да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност, а ищецът е търговско дружество с предмет на дейност кредитиране, в това число и предоставяне на потребителски кредити, следователно, при сключването на договора ищецът е действал в качеството на „търговец“, според легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ответникът има качеството на „потребител“, според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП.

Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Нормата на чл.19, ал.1 от ЗПК сочи какво включва годишния процент на разходите, а именно общите разходи по кредита за потребителя- настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Ал.2 визира, че ГПР по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания, а ал.3- че при изчисляването му не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; разходите, различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит; разходите за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит 2 или в друг договор, сключен с потребителя.

Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на изрично цитирани разпоредби, измежду които и чл.11, ал.1, т.10, договорът за потребителски кредит е недействителен, при което за потребителя възниква задължение да върне само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита.

В настоящия случай не е спорно по делото, че в процесният договор е посочен ГПР в размер на 48,103%, в който процент не е включена дължимата при неизпълнение неустойка. Видно от уговорките, залегнали в чл.6 и чл.8 от договора, задължението за плащането на неустойката отпада само при наличието на изключително трудно изпълними условия за предоставяне на обезпечение на кредита, и то осъществени в доста кратък срок- 3 дни.

В практиката на ВКС последователно е застъпено разбирането, че съгласно чл.

143 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП нищожна е неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, съдържаща всякакви уговорки в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В случая става въпрос за клауза от типов договор за потребителски кредит. Съгласно чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП неравноправна е клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. В случая с неустойката не се обезпечава вземането на кредитора и по-специално вредите от неизпълнението, каквато е основната функция на неустойката (арг. от чл.92, ал.1, изр.1 ЗЗД). В т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС е предвидено, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи- поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението- съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В случая самият характер на неустойката е извън посочените нейни функции. Както се посочи на практика не се обезпечава вземането на кредитора и целта не е да се обезщетят предвидимите вреди от неизпълнението на договора, а да се компенсира една възможна бъдеща неплатежоспособност на кредитополучателя. С уговарянето на тази неустойка кредиторът получава освен обезщетение за очакваните вреди от неизпълнението на задължението за връщане на кредита, така и допълнително обезщетение за вреди, несвързани с неизпълнението на това задължение, което съставлява несправедлив резултат, несъвместим с добрите нрави и водещ до прекомерно обезщетяване за кредитора, извън нормалното при подобни случаи (предвидено в чл.33 от ЗПК). В действителност по съществото си неустойката има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, заобикаляйки 3 императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.

На следващо място, както бе посочено по- горе, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Според § 1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

От изложеното следва, че в ГПР задължително трябва да са описани всички разходи, които потребителят трябва да заплати, а не да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени само процентните стойности на ГПР в договора, поради което не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран този годишен процент на разходите. Предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната неустойка, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Поставянето на кредитополучателят- потребител в неравностойно положение спрямо кредитора, поради липса на данни колко е конкретният размер на оскъпяването му по кредита, се явява в директно противоречие с чл.3, § 1- в случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора и чл.4, касателно преценката за неравноправни клаузи от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори. На потребителя трябва да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Съгласно член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ обхваща всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси. Съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 година по дело C 714/22, за да осигури по- голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C 686/19, EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C 377/14, EU:C:2016:283, т. 84). В тази връзка следва да се отчетат всички разпоредби на разглеждания в договор за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва 4 този договор, за да се установи дали в действителност с договорна конструкция, не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно допълнителни услуги и разходи, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“ по смисъла на Директива 2008/48. С неотговарянето на присъщите си функции, неустойката в случая представлява скрито възнаграждение за неизпълнение задължението на кредитора да направи предварителна оценка на кредитната способност на потребителя. Всичко това, наред с поставените изисквания на кредитора към изискуемото обезпечение и краткия срок за неговото предоставяне, както и факта, че се предвижда въпросната сума да се включи в погасителните вноски, налагат извода, че така предвидената сума, без значение как е наименована, съставлява разход, платим във връзка със сключването на договора, поради което следва да бъде включен в общите разходи по кредита, а оттам и в ГПР.