Решение № 97 от 21.03.2024, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 97 гр. Сливен, 21.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Ян. Блецова Калцова

Членове:

Стефка Т. М.а Маринова

Гергана Огн. Симеонова при участието на секретаря Радост Д. Гърдева като разгледа докладваното от Стефка Т. М.а Маринова Въззивно гражданско дело № 20242200500076 по описа за 2024 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба Решение №915/04.12.2023г. по гр.д.

№2384/2023г. на Сливенски районен съд, с което: 1. е признато за установено по отношение на „Сити Кеш“ ООД, гр. София и С. И. Ж., че сключения договор за потребителски кредит №609196 от 21.12.2021г. е нищожен, като противоречащ на чл.26, ал.1, пр.2 и 2 от ЗЗД, чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, чл.19, ал.4 от ЗПК; 2. Осъдено е ТД „Сити Кеш“ ООД, гр. София да заплати на С. И. Ж. на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. чл.23 от ЗПК и чл.22 от ЗПК сумата от 1796,87лв., като получена без основание по договор за паричен заем №609196 от 21.12.2021г., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба 13.08.2023г. до окончателното й изплащане и разноски в размер на 411,12лв. На основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв, на адв. Д. М. е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1353,60лв.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство „Сити кеш“ ООД, гр. София и с нея се обжалва посоченото решение изцяло.

Дружеството въззивник „Сити кеш“ ООД, гр. София чрез пълномощника юриск.

Ц. Б., посочва, че първоинстанционното решение е неправилно и необосновано.

1

Заявява, че в исковата молба се твърди, че в процесния договор за кредит нарушава чл.

11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, тъй като не е включена неустойката в посочения в него ГПР и се иска прогласяване на целия договор за нищожен на основание чл. 26 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД вр чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, евентуално – на основание чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД да се прогласи за нищожна клаузата на чл. 11 от договора, като евентуално е предявен и установителен иск за нищожна да се обяви клаузата на чл. 6 от договора на основание чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД и кумулативно е предявен осъдителен иск по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД. Посочва, че с отговора на исковата молба е признал само предявения като евентуален иск за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка. Посочва, че договорът е действителен. Счита, че съгл. чл. 26 ал. 4 от ЗЗД, нищожността на отделни части не влече нищожност на целия договор, когато са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи,че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая, след като първоинстанционният съд е приел, че уговорената клауза за неустойка се явява нищожна, то би следвало съдът да прогласи само нея за нищожна, а не, както е сторил – целия договор за кредит.

Твърди още, че ГПР е правилно определен, развива подробни доводи в тази насока и счита, че са спазени всички изисквания на чл. 19 ал. 1 от ЗПК. Непосочването на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин, само по себе си, не е от естество да обоснове порок на клаузата от договора, уреждаща ГПР, тъй като смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще върне на финансовата институция под формата на ГПР, което изискване в случая е спазено - чл. 3, т. 12 от договора за кредит и приложения погасителен план към него.

Намира за неправилно становището на районния съд, че в ГПР следва да бъде включен и размерът на уговорената в чл. 11, ал. 1 от договора неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Подобно твърдение е в пряко противоречие, както с разпоредба та на чл. 19, параграф 2 от Директива 2008/48/ЕО, така и с нормата на чл. 19 ал. 3 т. 1 от ЗПК. Посочва, че, процесната неустойка не попада в общите разходи по кредита и не може да се вземе предвид при изчисляване на ГПР. Оттук следва, че неустойката не следва да се калкулира в посочения размер на ГПР и същата не може да се приравнява на лихвата, тъй като според уговореното между страните, тя няма такава функция. С оглед изложеното, дружеството въззивник моли съда да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение, като неправилно и да обяви договора за паричен заем за действителен. Претендира присъждане на направените по делото разноски, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение.

С въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от 2 насрещната страна - С. И. Ж. чрез пълномощника адв. Д. М., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.

С отговора на въззивната жалба, въззиваемата С. И. Ж. чрез пълномощника адв.

Д. М. от АК - П., оспорва жалбата като неоснователна. Намира обжалваното първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно и моли въззивният съд да го потвърди. Излага подробни контра аргументи по съображенията на въззивника, изложени във въззивната жалба. Заявява, че ГПР е посочен в договора само като процент, без да са посочени точно разходите, които се включват в него. Ни било ясно посочения лихвен процент как точно се включва в посочения ГПР, а отделно от това било предвидено възнаграждение за неустойка. Ищцата била поставена в невъзможност да разбере какъв реално е процента на оскъпяване на ползвания от нея финансов продукт. Намира за правилна преценката на районния съд, че с предвиждането на заплащане на неустойка се заобикаля разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, а поради невключване на уговорките за заплащане на разходи за неустойка в размера на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т. 1 от Закона за защита на потребителите. Намира за неприложима разпоредбата на чл.26, ал.4 от ЗЗД, като в случая се прилагала нормата на чл.22 от ЗПК. По делото се установило от заключението на ССчЕ, че действителния размер на ГПР е 761,24%, надвишаващ 15 пъти законоустановения максимален размер. С оглед изложеното счита, че правилно районният съд е прогласил недействителността на договора за кредит и е присъдил платената на несъществуващо основание сума, както и разноските по делото.

Претендира присъждане на направените по делото разноски.

С отговора на въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В с.з. дружеството въззивник „Сити кеш“ ООД, гр. София, редовно призовано, не се представлява.

В с.з. въззиваемата С. И. Ж., редовно призована, не се явява и не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуалният й представител по пълномощие адв. Д. М. от АК – П., който посочва, че оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Поддържа подадения отговор. Излага подробни възражения относно неоснователността на въззивната жалба. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от 3 процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното първоинстанционно решение е законосъобразно и правилно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и ПРЕПРАЩА своята към нея.

Във въззивната фаза на производството не са направени доказателствени искания.

Първоинстанционният е сезиран с предявени при условията на обективно съединяване, както следва: иск за прогласяване нищожност на договор за потребителски кредит №609196/21.12.2021г., на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, а в условията на евентуалност иск за прогласяване на нищожност на клаузата за неустойка в същия договор, поради накърняване на добрите нрави по чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД и поради неравноправност по чл.143, ал.1 от ЗЗП и кумулативен иск за връщане на недължимо платена при начална липса на основание парична сума в размер на 1796,87лв. /с оглед допуснато от съда изменение на размера на иска с протоколно определение от 28.11.2023г./ по договор за потребителски кредит №609196/21.12.2021г., с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, вр. с чл.23 от ЗПК и евентуален иск за връщане на недължимо платена неустойка при начална липса на основание в размер на 1496,88лв. /с оглед допуснато от съда изменение на размера на иска с протоколно определение от 28.11.2023г./ по договор за потребителски кредит №609196/21.12.2021г., с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД.

Съдът намира първия главен иск за нищожност на процесния договор за потребителски кредит за основателен.

С оглед качеството на страните, предмета на договора и характера на правоотношението, съдът счита, че ищцата има качество на потребител и приложение намират специалните разпоредби на ЗЗП и ЗПК, във връзка с общите норми на ЗЗД.

На първо място, съдът ще се спре на уговорките в договора, свързани с начислената на кредитополучателя неустойка по чл.11, ал.1 от договора за 4 потребителски кредит. Съдът намира, че в случая се касае за скрита лихва, която следва да се добави към възнаградителната лихва и това е уговорената като неустойка сума, дължима при неосигуряване на договореното в чл.5 обезпечение – безусловна банкова гаранция, обезпечаваща два пъти общата сума за плащане по договора, включваща главница и лихва или неосигуряване на поръчител – по чл. 5, ал.1, т.2 от Договора. Това вземане, макар и наречено неустойка, според съда няма характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и размера му – 1496,88лв. при главница от 1700лв., няма типичната за неустойка обезпечителна и обезщетителна функции.

В случая, в чл. 11, ал.1, вр. с чл.5, ал.1 от договора формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на кредитополучателя, но съда намира, че фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави поръчител, който обаче трябва да отговаря на множество изисквания – за висок осигурителен доход /не по-малко от 7 пъти размера на МРЗ/, да няма лоша кредитна история, да не е поръчител или заемател по друг договор. Освен това следва този поръчител да представи и надлежна бележка от своя работодател. Налагането на толкова къси срокове и специфични изисквания въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който следва да отговаря и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение. Другата алтернативна опция за обезпечение в договора /чл.5, ал.1, т.1/ за банкова гаранция, покриващо два пъти общата сума по договора, също е неизпълнимо само по себе си. Това налага извод, че всъщност възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, няма дадена. След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Тя затова е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с всяка погасителна вноска, видно от самия погасителен план.