Решение № 5744 от 24.10.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5744 гр. София, 23.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Ваня Н. Иванова при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20241100507515 по описа за 2024 година

. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.

Подадена е въззивна жалба от Прокуратура на Р България, ответник пред СРС, срещу решение № 14041 от 17.08.2023 г., постановено по гр.д.№ 62107 по описа за 2022 г. на СРС, Първо ГО, 26 състав, поправено с решение № 8793 от 14.05.2024 г. по реда на чл.247 ГПК, в частта, в която е уважен срещу въззивника, предявеният от Е. Б. В., иск по чл.2, ал.1,т.3 от ЗОДОВ, за сумата в размер на 4 500 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, както и за сумата в размер на 500 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва от 16.11.2021 г., в резултат от наказателно преследване, приключило с влязла в сила на 16.11.2021 г. оправдателна присъда по нохд № 930/2020 г. по описа на СРС, 122 състав.

В тежест на ответника/въззивник са възложени разноските в 1 процеса.

В обстоятелствената част на жалбата се сочи, че решението е неправилно.

Сочи, че противно на приетото от СРС, от свидетелските показания не се установило ищеца да е търпял неимуществени вреди, които да са в пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и които да подлежат на обезщетяване от ответника. От тези показания се установило, че ищеца бил търпял житейски нормални притеснения. Освен това по отношение на единия свидетел била налице заинтересованост по смисъла на чл.172 ГПК, тъй като живеела на фактически начала с ищеца, т.е. налице бил материален интерес.

СРС не се бил обосновал защо цени тези показания. СРС не бил взел предвид възраженията на Прокуратурата във връзка с това, че в хода на досъдебното производство не били извършвани интензивни процесуално-следствени действия с участието на ищеца; повдигнатото обвинение не било за тежко умишлено престъпление по чл.93, т.7 НК, както и, че по отношение на ищеца не била взета мярка за неотклонение и не били налагани други мерки за процесуална принуда. Установено по делото било, че досъдебната фаза на процеса била с продължителност няколко месеца, което било разумен срок за разследване. Това означавало и, че досъдебната фаза е по-кратка от съдебната.

Намира, с оглед съдебната практика на ВКС, че оправдателната присъда по своя характер представлява морално обезщетяване до известна степен като се позовава на решение № 87/13.02.2009 г. на ВКС по гр.д.№ 5379 по описа за 2007 г., Четвърто ГО. Сочи, че по делото не се били събрали доказателства относно репутацията на ищеца преди обвинението, за да можело да се направи преценка как обвинението се е отразило на доброто му име сред обкръжението му. Не били събрани доказателства за самоличността на колегите на ищеца, които се били отдръпнали от него. Затова счита, че присъдения размер на обезщетението е необоснован и не съответства на критериите по чл.52 ЗЗД, на икономическия стандарт в страната и на установената съдебна практика по аналогични дела. Решението било неправилно и в частта относно присъденото обезщетение за имуществени вреди, тъй като по делото липсвали доказателства за обема на извършените процесуални действия с участието на упълномощен адвокат на различните фази в наказателното производство.

Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната 2 част като отхвърли претенциите на ищеца или да постанови решение, с което да намали присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди в рамките на справедлив такъв почл.52 ЗЗД.

Подаден е отговор от Е. Б. В., ищец пред СРС, в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение, в частта, в която претенциите му са били уважени. Счита, че при постановяване на първоинстанционното решение не са допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния и процесуален закон. Сочи, че от събраните по делото доказателства се установило, че са налице предпоставките за уважаване на претенциите му по чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ. Следвало да се вземе предвид, че бил задържан под стража за срок от 24 часа, както и било отнето свидетелството му за правоуправление.

Наказателното производство било предизвикало у ищеца силно безпокойство и чувство за несигурност; предизвикало много неудобства, лишения и несгоди. След предявяване на обвинението и внасяне на обвинителния акт в съда бил силно притеснен, отчаян и объркан. Живеел с смисъла, че ако евентуално последва осъдителна присъда, то от това щели да настъпят крайно неблагоприятни последици за него и близките му, което му причинявало голям психически тормоз. Обвинението предизвикало големи сътресения в работата, където бързо се разчуло, че същият е обвинен. Сочи, че ръководството на фирмата и колегите му променили отношението си към него, започнали да странят и да го одумват. Обвинението довело до понижаването му в длъжност от „шофьор“ на „общ работник“. Поради негативното отношение към ищеца, същият бил принуден да напусне работа.

Заради повдигнатото му обвинение и отнетото свидетелство за правоуправление не могъл да си намери работа. Сочи, че търпените от него неимуществени вреди били установени от разпита на свидетелите В.В. и А.З..

Показанията на свидетелите установявали настъпилата негативна промяна и ищеца след повдигането на обвинението срещу него. Намира показанията на свидетелите за достоверни, непротиворечиви и логични и следвало да бъдат кредитирани изцяло. Счита, че присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди е справедливо и съобразено с критериите по чл.52 ЗЗД.

Доказани били и имуществените вреди, тъй като с оглед незаконните действия на прокуратурата, ищецът бил принуден да ползва услугите на адвокат. Сочи, че разходите били действително извършени и доказани. Претендират се 3 разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 30.08. 2023 г.

Въззивната жалба е подадена на 04.09.2023 г.; следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

В частта, в която се обжалва първоинстанционното решение са уважени предявените срещу въззивника /ответник пред СРС/ осъдителни искове.

Следователно въззивната жалба е допустима.

В частта, в която претенциите на ищеца са отхвърлени, решението като необжалвано е влязло в сила.

По основателността на въззивната жалба:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По доводите във въззивната жалба:

Ищецът Е. Б. В. излага доводи за претърпени от него неимуществени и имуществени вреди от незаконното му обвинение за извършено престъпление по чл.343 б, ал.1 от НК, както и задържането му за 24 часа на основание чл.72, ал.1 ЗМВР.

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че наказателното производство по отношение на ищеца е протекло в периода от 19.12.2019 г. до 16.11.2021 г. или същото било продължило година и 11 месеца като досъдебното производство било образувано на 19.12.2019 г., когото ищецът бил привлечен като обвиняем и приключило с постановеното решение от 16.11.2021 г., когато първоинстанционната присъда, с която ищецът бил оправдан, била потвърдена. На ищеца не му била наложена мярка за отклонение. На 11.12.2019 г. на ищеца била наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ по чл.171, т.1, б.“б“ от ЗДвП – временно отнемане на свидетелството за правоуправление на МПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца, както и на основание чл.72, ал.1,т.1 ЗМВР ищецът бил задържан за срок от 24 часа с оглед проверка 4 за извършено престъпление по чл.343 б НК. В хода на досъдебното производство ищецът отказал да дава обяснения. По досъдебното производство не били извършвани действия по разследването с негово участие. На 20.01.2020 г. СРП внесла обвинителен акт срещу ищеца за извършено престъпление по чл.343 б, ал.1 НК и било образувано нохд № 930 по описа за 2020 г. на СРС, 122 състав. В рамките на съдебното производство били проведени 3 открити съдебни заседания в периода от 24.06.2020 г.28.10.2020 г. на които ищецът се явявал лично и с упълномощен адвокат, с изключение на третото заседание на което ищецът не се бил явил лично, но бил даден ход на делото в присъствието на упълномощения адвокат. С присъда от 28.10.2020 г. съдът бил признал ищеца за невиновен и го оправдал.

Прокуратурата протестирала и било образувано внохд № 2661 по описа за 2021 г. на СГС, Четвърти въззивен състав. По внохд било проведено едно открито съдебно заседание на 12.07.2021 г., на което не бил даден ход на делото поради молби от ищеца и защитника му за отлагане, както и едно открито съдебно заседание на 11.10.2021 г. по същество, след което на 16.11.2021 г. въззивната инстанция потвърдила оправдателната присъда.

При така установените факти, СРС е достигнал до извода, че ищецът бил оказвал съдействие на разследващите органи и съда, явявал се лично и със защитник в съдебните заседания, като не бил участвал лично в действията по разследването и с цялостното си поведение не бил станал причина за неоснователно забавяне на производството срещу него.

За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, СРС се е позовал на периода от време, през който спрямо ищеца реално били предприети действия по наказателното производство, така и липсата на наложена мярка за неотклонение, както и характера на престъплението, за което му било повдигнато обвинение – основен състав на транспортно престъпление по чл.343 б, ал.1 НК, за което се предвиждало наказание лишаване от свобода от една до три години и глоба, т.е. не се касаело за тежко престъпление по смисъла на чл.93, т.7 НК.

Като се позовал на събраните по делото гласни доказателства, СРС е достигнал до извода, че проведеното срещу ищеца наказателно преследване му било причинило сериозен психически стрес и същият станал много подтиснат; притеснявал се, че няма да може да издържа семейството си, тъй 5 като работи като шофьор, а в хода на наказателното производство му били отнели шофьорската книжка. Свидетелката В., с която ищецът живеел във фактическо съпружеско съжителство, сочела че Е. бил станал раздразнителен, сънят му се влошил, а на работа бил понижен до общ работник. Отношенията на колегите му се променили и това го накарало да напусне работното си място. Впоследствие дълго време не можел да си намери работа. Свидетелката сочела, че Е. бил неспокоен и вярвал, че ще бъде осъден и затова се притеснявал как ще продължи живота му занапред, тъй като винаги работел като шофьор, а без свидетелство за управление на МПС нямало да може да упражнява професията си. Това се потвърждавало и от показанията на свидетелката З., която била близка приятелка на ищеца. Тази свидетелка сочела, че Е. се притеснявал за материалното и финансово състояние на семейството си и не знаел каква работа ще започне, след като се принудил да напусне печатницата заради понижението му в общ работник и подмятанията на колегите му в тази насока. Свидетелката допълвала, че ищецът бил станал по-затворен, не контактувал с близки и приятели, бил несигурен и емоционално подтиснат. Като е констатирал, че ищеца има чисто съдебно минало, СРС е достигнал до извода, че повдигането на обвинение и поддържането на същото за умишлено престъпление само по себе си сочело на неблагоприятно отражение върху психиката му като неосъждан човек.

Следвало, обаче, да се съобрази обстоятелството, че спрямо ищеца веднъж вече било проведено наказателно производство за идентично деяние – шофиране в нетрезво състояние, завършило с освобождаване на ищеца от наказателна отговорност и налагане на административно наказание по реда на чл.78 а НК; представено по делото било решение по нахд № 10708/2006 г. по описа на СРС, което било влязло в сила на 17.11.2006 г. В този смисъл, наличието на известен опит на В. по повдигнати срещу него обвинения и проведени съдебни производства било повишило в малка степен резистентността му към подобни стресови фактори, поради което интензивността на негативните емоционални преживявания при него не била толкова голяма, колкото щяла да бъде при друго лице без този опит. Във връзка с възраженията в отговора по исковата молба, СРС е изложил мотиви, че на обезщетяване подлежат и неимуществените вреди от задържането на ищеца по реда на чл.72 ЗМВР, както и отнемането на свидетелството му за правоуправление на МПС като ПАМ. Тези действия били предприети при 6 условията на обвързана компетентност заради установените данни по досъдебното производство и образуваното наказателно такова, предвид разпоредбата на чл.172 ЗДвП. В последната хипотеза за административния орган не била предвидена оперативна самостоятелност. Счетено е, че осъществената принуда „задържане до 72 часа“ е идентична с тази за налагане на мярка за неотклонение „задържане под стража“. Това било така, защото със задържането на лицето, същото се поставяло в изолация от неговите близки и обществото и му се налагал определен режим на поведение, както и се ограничавали гарантираните му от КРБ права. Затова и при оправдаване на това лице, му се дължало обезщетение по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ като СРС се е позовал и на съдебна практика на ВКС в този смисъл.