Решение № 1363 от 27.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1363 гр. София, 27.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20241100511990 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение №10279/30.05.2024г., постановено по гр.д. №50311/2023г. по описа на СРС, 166 състав, е осъден на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД да заплати на П. Г. Н. сумата от 148,67 лева, представляваща платена без основание лихва по договор за паричен заем №4735244 от 27.02.2023г., ведно със законната лихва от 11.09.2023г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното плащане на сумата, като е отхвърлен искът за разликата над уважената част от 148,67 лева до пълния предявен размер от 1212 лева, и е осъден ответникът да заплати на ищцата разноски по делото, съобразно изхода на спора.

Подадена е въззивна жалба от ищцата П. Г. Н., чрез пълномощника адв. А.

Д., срещу решението в отхвърлителната му част, като се излагат оплаквания, че същото е неправилно. Неправилно първоинстанционният съд приел, че платеното на ответника възнаграждение, дължимо на поръчителя, не подлежи на връщане от ответника поради липса на пасивна материалноправна легитимация. Излага доводи, че платеното без основание се дължи от лицето, приело плащането, а доколкото това плащане е прието от името и за сметка на трето за 1 правоотношението лице, отношенията между тях се уреждали отделно помежду им. Поради това счита, че пасивно легитимирано по иска по чл.55, ал.1 от ЗЗД е лицето, получило плащане. Още повече, че в случая кредитодателят и дружеството поръчител били свързани лица по смисъла на §1, ал.1, т.5 от ДР на ТЗ.

Възнаграждението по договора за поръчителство имало ролята на допълнително възнаграждение към договора за потребителски кредит. Поради изложеното моли решението да бъде отменено в обжалваната част и предявеният иск да бъде уважен изцяло.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, чрез пълномощника юрисконсулт М.К., с който жалбата се оспорва и се прави искане за потвърждаване на решението в обжалваната от ищцата част. Поддържа, че дружеството не е страна по договора за предоставяне на поръчителство и сумата, платена по този договор не е постъпила в неговия патримониум. Кредитодателят бил овластен само да приема плащане на договореното възнаграждение, но титуляр на това вземане било трето за спора лице – „Файненшъл България“ ЕООД.

Подадена е и частна жалба от адв. А. Д., пълномощник на ищцата П. Г. Н., срещу определение №29546/22.07.2024г., постановено по реда на чл.248 от ГПК.

Насрещната страна „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, чрез пълномощника юрисконсулт М.К., оспорва частната жалба и моли да бъде оставена без уважение.

Съдът, като обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

Решението е влязло в сила като необжалвано в частта, с която ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е осъден да заплати на П. Г. Н. сумата от 148,67 лева, 2 представляваща платена без основание лихва по договор за паричен заем №4735244 от 27.02.2023г., ведно със законната лихва от 11.09.2023г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното плащане на сумата.

Не е спорно между страните и се установява от събраните по делото доказателства, че между тях е сключен договор за паричен заем №4735244/27.02.2023г., по който ответникът е предоставил на ищцата кредит в размер на 1200 лева, платим на 18 месечни вноски, при годишен лихвен процент от 40,00% и ГПР – 48,35%. Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора да представи обезпечение – две физически лица – поръчители, които да отговарят на посочени в договора изисквания, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Въз основа на посочената клауза е сключен договор за предоставяне на гаранция №4735244 от 27.02.2023г., между ищцата и „Файненшъл България“ ЕООД, като е уговорено възнаграждение по този договор в размер на 796,86 лева, разсрочено съобразно погасителния план към договора за кредит.

Процесният договор представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици приложение намират изискванията на специалния закон – ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК , когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които е и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според посочената разпоредба договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита (ГПР), както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.

Процесният договор за кредит формално отговаря на тези изисквания, доколкото е налице посочване на ГПР и обща сума, дължима от потребителя.

Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива, съобразно поетите от потребителя задължения. Според разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Въззивната инстанция намира за правилен извода на първоинстанционния съд, че уговореното възнаграждение по договора за гаранция (поръчителство) 3 представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен като такъв в ГПР по договора за потребителски кредит. Съгласно §1, т.1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. В случая предоставянето на обезпечение е условие за сключване на договора за кредит, като „Файненшъл България“ ЕООД е посочено за възможен поръчител от самия кредитодател, т.е. тези разходи са пряко свързани с договора за кредит и са били известни на кредитора при сключването му. Договорът за поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Видно от представения договор за гаранция със същия е уговорено, че възнаграждението се дължи, независимо дали отговорността на поръчителя е ангажирана при евентуално неизпълнение на длъжника или не, като заплащането на възнаграждението е уговорено във фиксиран размер, разсрочено съобразно погасителния план към договора за кредит. Поради това следва да се приеме, че така уговореното възнаграждение по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора за кредит, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Следователно възнаграждението за поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и включен в ГПР, доколкото сключеният договор за гаранция (поръчителство) и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит. В нарушение на разпоредба та на чл.19, ал.1 от ЗПК в посочения в процесния договор ГПР не е включено възнаграждението по договора за поръчителство, представляващо по съществото си скрито възнаграждение за заемодателя. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи.

Следователно формално посоченият в договора ГПР от 48,35% не отговаря на 4 действителния, прилаган в правоотношението, поради което е налице е нарушение на разпоредбата в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК . В т. 2 от Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 год. по дело C-714/22 е посочено, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед дадените от СЕС разяснения, посочването на неправилен размер на ГПР следва да се приравни по правни последици на непосочването му, поради което е налице неспазване на императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което е основание по чл.22 от ЗПК за обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен. Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. С посочването в договора за заем на ГПР, който е формиран в нарушение на чл.19, ал.1 от ЗПК, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита и се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, в която е поставено изискване относно максимално допустимия размер на ГПР с цел предотвратяване на прекомерното оскъпяване на кредита.

Установеното нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е основание процесният договор за заем да се приеме за недействителен, съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК.

Договорът за предоставяне на поръчителство е сключен въз основа на клаузата на чл.4 от договора за паричен заем №4735244 от 27.02.2023г., сключен между ищцата и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, поради което двата договора следва да бъдат разглеждани в тяхната взаимовръзка. Тази обвързаност се установява от уговорката, че договорът за гаранция следва да е сключен с дружество – гарант, одобрено от заемодателя, сключването на договора за предоставяне на гаранция в същия ден, в който е сключен договорът за кредит, както и с изричната уговорка за приоритетно изплащане на възнаграждението по поръчителството пред това по основното задължение по кредита, изрично посочено в чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция. От служебно извършена справка в публичния ТРРЮЛНЦ се установява, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД, като двете дружества са с един 5 адрес на управление. В същото време, съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо дружеството гарант възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция.