Решение № 103 от 09.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 103 гр. София, 08.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета Антонова

Георги Кацаров при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20221100512099 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от М. Г. Д. срещу решение №

9093/09.08.2022г. по гр.д. № 2410/2022х. по описа на СРС, 25 състав, с което частично са уважени исковите претенции предявени по реда на чл.422 от ГПК от „Т.С.“ЕАД за признаване за установено спрямо ответника /въззивник/ дължи заплащането, както следва:

-на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД сумата от 2694,54лв. – главница представляваща цена на потребена топлинна енергия в топлоснабден имот за периода 01.05.2018г. – 30.04.2020г.,ведно със законната лихва върху тази сума, от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното й изплащане;

- на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД сумата от 52,53 лв. - цена на услуга дялово разпределение за периода 01.05.2018г. – 30.04.2020г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното й изплащане и

-на основание чл.78 ал.1 от ГПК разноски по делото в общ размер от 618,00 лв.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Твърди, че въпреки проведено насрещно доказване, че ответника няма качеството на „потребител“ на топлинна енергия е ангажирал отговорността му за заплащане на претендираните суми. Посочва, че районният съд неправилно е приел, че ищецът е доказал доставянето на услугата и при конкретни качествени параметри, съответно количеството доставена топлоенергия. Твърди, че изчисленията са неточни, доколкото общия топломер не е преминал необходимите метрологични проверки, съответно няма основание за начисляване на суми за дялово разпределение и лихва върху нея. Твърди, че за процесния период е имало множество спирания на топлоподаването. Оспорва факта, че е получил покана за изпълнение на 1 задълженията, поради което и не е изпаднал в забава. Моли решението да бъде отменено в обжалваната му част и исковете изцяло отхвърлени. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Т.С.“ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК подава писмен отговор, в който оспорва наведените във въззивната жалба довод за неправилно приложение на закона и счита, че решението като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

Решението в частта, с което с отхвърлени предявените от „Т.С.“ЕАД срещу М. Г. Д. искове с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата над 2694,54 лв. до пълния предявен размер от 2797,79 лв. – цена на потребена топлинна енергия в абонатен номер 275325, с правно основание чл.86 ал. 1от ЗЗД за сумата от 269,25 лв. – обезщетение за забавено изпълнение върху главницата от 2797,79 лв. за периода 15.09.2019г. – 23.04.2021г.; иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 9,63 лв. – обезщетение за забавено изпълнение върху главницата 52,53 лв. – цена на услуга дялово разпределение и за периода 01-07-2018г. – 23.04.2021г. ,като необжалвано, е влязло в законна сила.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

В срока по чл.131 ГПК, както и във въззивната си жалба, ответникът изрично е оспорила твърдението в исковата молба, че има качеството на „потребител на топлинна енергия“.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т.

42 ДР ЗЕ/отм/, действал до 17.07.2012г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДЕКВР/КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с 2 топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.

По делото, като доказателство е приет нотариален акт № 23, дело № 399/2018г. от 12.12.2008г., видно от който на същата дата ответника чрез продажба е придобила собствеността на ап. 109, находящ се в гр. София, район Илинден, ж.к. *******. Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона /чл.77 от ЗС/. Ищецът посредством цитираният нотариален акт установи придобиването на правото на собственост от ответника, като загубването/разпореждането със същото следва да бъде доказано от страната, която го твърди с оглед разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК. Разпореждането с правото на собственост е положителен факт и което юридическо действие е формално – нотариална форма, при което при твърдение, че е извършено разпореждане с правото на собственост от някой от титулярите, то това следва да бъде установено с представяне на съответния документ в нотариална форма, като няма как по същия начин да бъде уставен обратния факт- на неразпореждане с правото на собственост.

Следователно настоящият състав счита, че ищецът при условията на пълно и главно доказване е установил, че за процесния период ответникът се легитимират като носител на вещно право на собственост върху процесния имот, съставляващ абонатен № 275325.

Неоснователно е възражението на ответника, че не е получила владението на описания по – горе недвижим имот, както и че имота е обременен с вещно право на ползване на други лица, като напълно споделя направените фактически и правни изводи в първоинстанционното решение и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях.

Съгласно чл. 41 ал. 1 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, за настъпили промени в собствеността или вещното право на ползване новият клиент е длъжен в 30-дневен срок да уведоми с писмено заявление топлопреносното предприятие. Текстът на нормата е ясен - новият клиент (станал такъв по силата на закона с придобиване на собственост или вещно право на ползване върху топлоснабден имот) е длъжен да уведоми топлопреносното предприятие за настъпилата промяна в посочения срок. Това уведомяване обаче е ирелевантно за възникването на облигационното правоотношение между страните, а от текста на нормата не следва, че с или при подаване на заявлението се сключва договор с новия собственик. Предвид даденото легално определение в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, несъстоятелен е и доводът, че до уведомяването потребител/клиент на ТЕ оставал предишният собственик.

По този начин всеки неизправен длъжник може да черпи права от собственото си неправомерно поведение - неизпълнение на нормативно вмененото му задължение за уведомяване, което е недопустимо. Неизпълнението на това задължение и липсата на подадена от потребителя/клиента молба за откриване на партида не означава, че няма облигационни отношения между страните, тъй като тези отношения възникват по закон и с придобиването на правото на собственост върху топлоснабдения имот - така изрично постановеното по реда на чл. 290 ГПК и задължително за приложение от съдилищата решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д. № 3184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО. Следователно правно ирелевантно за отговорността на новия собственик е дали е подавал заявление за откриване на партида и на чие име се води същата.

Видно от покана до ответника топлофикациноното дружество – л.23 от делото на 3

СРС, партидата на процесния имот е с присъединен абонатен номер 275325 и под който абонатен номер се е водил на името на праводателя на ответника, съответно прехвърлена служебно на името на ответника, поради уведомяване на ищеца за прехвърляне на собствеността и след като новия съсобственик не е изпълнил задължението си за подаване на надлежно искане за прехвърляне на партидата на нейно име.

Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бл.19/11.07.2016г. /без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150 ал. 2 ЗЕ /чл.106а ал.2 от ЗЕЕЕ - отм/ т.е. договора за продажба се счита за сключен с конклудентни действия, като няма доказателства ответниците да са направили предложения за промени в общите условия /чл.150 ал.3 от ЗЕ/, поради което и същите ги обвързват. Това е изрично предвидено от закона изключение от общия режим за сключване на сделки при общи условия – /чл.16 от ЗЗД/. Правното действие на сключения договор за продажба попада под приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между търговец е физическо лице и за тях следва да се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318 ал. 2. Този договор не е търговска сделка, тъй като негов предмет представлява вещ за лично потребление (топлинна енергия – арг. чл. 110, ал. 2 ЗС) и купувачът е физическо лице./.

Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В случая жалбоподателят не твърди, нито установява да е упражнил това право срещу Общите условия на „Т.С.“ЕАД, поради което следва да се приеме, че ги е приел.

Другото експулпиращо възражение от ответника е, че същия реално не е ползвал процесния имот. От гореприетото от настоящият въззивен състав следва, че считано от 12.12.2008г. ответника се легитимира като собственик, нкъм момента на придобавне на имота и предаване на владението му възрхфу същия няма учредени вещни права, съответно същата не е представила доказателства, че за периода след придобиването на имота е учредила вещно право на ползване в полза на трето лице, поради което обстоятелство дали реално е ползвала имота съответно живеля в него е ирелевантно за отговорността й спрямо ищеца. Собственикът остава задължен за заплащане на потребената в собствения му имот топлинна енергия независимо от обстоятелството на неползване на същия съответно ползване от друго лице – без вписан договор за наем с прехвърляне на партидата или въз основа на право на ползване.