Определение № 7259 от 10.04.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 7259 гр. София, 10.04.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Г, в закрито заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Колев

Членове:

Никола Чомпалов

Гергана Ж. Троянова като разгледа докладваното от Никола Чомпалов Въззивно гражданско дело № 20251100502662 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.274 ал.1, т.2, вр. с чл.413 ал.2 ГПК. СГС е сезиран с частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу разпореждане от 08.11.2024 г. на СРС, 28 с-в, по гр.дело N 38989/24 г. за отхвърляне на заявлението за издаване на заповед за разликата над 256 лв. до пълния размер на главница от 354,04 лв., за 211,94 лв. - законна лихва и за 11,15 лв. - възнаградителна лихва. Според частния жалбоподател отказът на заповедния съд е незаконосъобразен, защото изводът за недействителност на договора за кредит е обоснован с наличието на клаузи в договора за неустойка, на която не се основава искането за издаване на заповед. Поддържа се, че проверката за противоречие с добрите нрави и за нарушение с императивна норма, респ. за неравноправност, се извършва в заповедното производство, но само по отношение на договорни клаузи, на които се основава искането за издаване на заповед. Излагат се съображения, че не са нарушени нормите на чл.11 ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, защото не е необходимо да са посочени всички разходи от ГПР, а „допусканията“, които представляват предвиждания за бъдещето. Позовава се на съдебна практика на съдилищата, въз основа на която извежда извода, че в ГПК не е необходимо да се включват „допусканията“, защото липсата им не пречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение и неговата икономическа тежест. По отношение на лихвата за забава се навежда довод, че заповедният съд не е овластен да извършва проверка на правилността на нейното изчисление. Иска се да се отмени обжалваното разпореждане и да се издаде заповед за разликата над 256 лв. до пълния размер на главница от 354,04 лв., за 211,94 лв. законна лихва и за 11,15 лв. - възнаградителна лихва.

Частната жалба е подадена в срок и срещу подлежащ на обжалване акт на заповедния съд, поради което следва да се разгледа по същество.

Според въззивния съд обжалваното разпореждане е правилно и законосъобразно. Това е така, защото е налице нарушение на императивна законова норма, което е основание за 1 недействителност в цялост на процесния договор за потребителски кредит.

При проверката за действителност/недействителност на договора се преценят не само неговите клаузи, които са въведени като основание на искането за издаване на заповед, а спазването на императивните изисквания, които са условие за действителност на договора в неговата цялост. Обстоятелството, че искането не се основава на определена договорна клауза, не санира недействителността на целия договор, ако наличието на тази клауза води до предвидено в закона основание за недействителност на целия договор. Приемането на обратната теза е равнозначно да се предостави възможност на страна по договор да преодолява, респ. да „заздравява“ една изначално недействителна правна сделка чрез заявяване по съдебен ред на претенция, която не се основава на опорочената част от договора, наличието на която обаче е основание за недействителност на целия договор.

В случая годишният процент на разходите, в който се включва и годишната лихва от 40,05 %, възлиза на 49,93 %, т.е на 249,65 лв., а това сочи, че от външна страна не е нарушена императивната норма на чл.19 ал.4 ЗПК, която е предвидена с цел да се ограничи натрупването на задължения за кредитополучателя в значителен размер, включително и за възнаградителна лихва, която участва при формиране на ГПР.

При определяне на ГПР от 49,93 % е отчетен размерът на договорната лихва от 40,05 %, но посочената стойност на ГПР не отразява действителния размер на разходите на длъжника, които се натрупват/прибавят към дължимата от него главница. Това е така, защото не е включен разходът в размер на 145,41 лв., която сума представлява неустойка по чл.11.1 от договора, дължима при непредоставяне от кредитополучателя на обезпечение от банкова гаранция или поръчителство в срок от три дни - чл.5 от договора. Сумата от 145,41 лв. следва да се включи в размера на разходите, защото не представлява същинско неустоечно задължение, имащо за цел да обезщети вреди от неизпълнение на задължение да се учреди обезпечение.

В договора е предвидено, че сумата от 145,41 лв., квалифицирана като неустойка, става част от задължението за плащане на погасителни вноски по приложение 1, където е отбелязан размер на дълга с нейното прибавяне - по 61 лв. на месец; общо 671 лв. По същество с клаузата на чл.11.1 от договора се постига ефект, при който главното задължение за плащане на погасителните вноски продължава да се дължи на уговорените падежи, но вече по-висок размер.

От съдържанието на клаузата на чл.11.1 и уговорената последица при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в срок от три дни въззивният съд извежда извода, че процесната клауза изначално има за цел не да санкционира неизпълнението на договорно задължение на кредитополучателя и да обезщети кредитора за вреди от неизпълнението, а цели прибавянето на една твърдо определена по размер сума към размера на дълга, с което да се увеличи и размерът на цялата дължима от кредитополучателя сума.

Получава се резултат, при който при предоставяне на обезпечение задължението на длъжника ще възлиза на 525,29 лв., а при непредоставяне то ще възлиза на 671 лв. Тъй като 2 осигуряването на банкова гаранция за обезпечение на дълг от 500 лв., и то в срок от три дни, или на поръчителство от лице с „чисто“ кредитно минало с определен доход, удостоверен с документ от работодателя, са неизпълними условия в посочения тридневен срок, още при сключването на договора е било ясно, че кредитополучателят ще дължи и сумата от 145,41 лв., квалифицирана като неустойка, т.е общо 671 лв., а не 525,59 лв.

При тези факти въззивният съд намира, че предвидената в клаузата на чл.11.1 от договора точно определена по размер сума от 145,41 лв. не е неустойка, а има качеството на разход, поради което следва да участва на основание § 1, т. 1 от ДР на ЗПК при формиране на "Общ разход по кредита за потребителя“.

При срок от една година ГПР /49,93 %/ възлиза на 249,65 лв., но тъй като срокът на договора е уговорен с продължителност от 11 седмици, ГПР в парично изражение за тази продължителност възлиза на 52,81 лв. / 11 х 249,65; 2746,15 : 52/. Ако към разхода за лихва от 25,59 лв. се прибави сумата от 145,41 лв. се получава размер от 171 лв., който надвишава ГПР от 52,81 лв. В случая е нарушена императивната норма на чл.11 ал.1, т.10 ЗПК, защото в договора е посочен ГПР, който не дава вярно отражение на реалния размер на общите разходи по кредита за потребителя, а това е основание за недействителност на целия договор - чл.22 ЗПК / решение № 50013 от 05.08.2024 г. по т.д. № 1646/2022 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, както и решение по дело С-714/22 от 21.03.2024 г. на СЕС/.

С оглед на изложеното въззивният съд намира, че отказът на заповедния съд да издаде заповед за процесните вземания е законосъобразен, поради което частната жалба следва да се остави без уважение.

Мотивиран съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу разпореждане N 163225 от 08.11.2024 г. на СРС, 28 с-в, по гр.дело N 38989/24 г.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3