Решение № 4334 от 16.07.2020, Софийски градски съд

Р

Е Ш Е

Н И Е гр.София, 16.07.2020 год.

В ИМЕТО

НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на шестнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Десислава Йорданова при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №12955 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 18.07.2019 год., постановено по гр.дело №40859/2017 год. по описа на СРС, ГО, 175 с-в, са отхвърлени предявените от З. „Л.И.“ АД *** с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 208.37 лв., представляваща регресна претенция за платено застрахователно обезщетение за вредите, нанесени върху лек автомобил „Нисан Алмера“ с рег.№******от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 31.10.2014 год. в гр.София, щета №0000-1261-14-210240/1, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 23.06.2017 год. до окончателното изплащане и за сумата от 49.18 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 24.02.2015 год. до 22.06.2017 год., като ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 8 ГПК сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца З. „Л.И.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил приел, че не са налице установените в закона предпоставки за суброгиране в правата на удовлетвореното, чрез изплатеното застрахователно обезщетение, лице срещу причинителя на вредата, тъй като липсвало валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Каско“ между ищеца и собственика на увредения автомобил поради липсата на подписан от страните анекс за промяна на собствеността /неспазена форма/. Новият собственик на процесния автомобил бил подал уведомление до ищеца за настъпило застрахователна събитие, както и подписани от страните разходе касов ордер за изплатено застрахователно обезщетение и добавък към талон за оглед на автомобила, които не били оспорени от ответника.

Въпреки неподписания анекс в отношенията между застраховател и застрахован следвало да се приложат саниращите последици по чл. 293, ал. 3 ТЗ. Това саниращо действие се разпростирала и по отношение на третите лица. По делото не бил представен подписан екземпляр от анекса, тъй като същият бил унищожен с акт за унищожаване на неценни документи с изтекъл срок за съхранение на основание чл. 49 от Закона за Националния архивен фонд вр. с чл. 44 от Наредба за реда за организирането, обработването, експертиза, съхраняването и използването на документи в учрежденските архиви на държавните и общински институции. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата С.О. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че съгласно чл. 184, ал. 1 КЗ /отм./, застрахователният договор се сключвал писмено във формата на застрахователна полица или на друг писмен акт и същият следвало да съдържа данните, посочени в чл. 184, ал. 3 КЗ /отм./. Ищецът бил представил по делото анекс от 21.10.2014 год. към застрахователна полица за прехвърляне на правата към нея на приобретателя И.Г.Т., за който обаче не била спазена изискуемата писмена форма, тъй като не бил подписан. Следователно не било доказано наличието на валидно застрахователно правоотношение между ищеца и собственика на процесното МПС, респ. не бил налице фактическия състав по чл.

213, ал. 1 КЗ /отм./. Освен това условията, при които била сключена процесната застраховка, които са неразделна част от нея, не били подписани от страните.

Евентуално счита, че застрахователното обезщетение било заплатено от ищеца без основание, тъй като застрахователният риск „попадане в необезопасена дупка на уличното платно“ не бил сред покритите застрахователни рискове, изрично изброени в общите условия – процесното МПС не било застраховано за риск „гуми“.

Бил оспорил и представения протокол за ПТП, който не бил подписан от участника – водача. Последният бил представил на длъжностното лице договор за застраховка „гражданска отговорност“, а не за застраховка „Каско“. Длъжностното лице не било удостоверило действия, които били настъпили в негово присъствие, поради което и не била доказана причинно-следствената връзка между описания в протокола механизъм на ПТП и щетите. Липсвали доказателства за скоростта на движение на автомобила към момента на попадане в дупката и дали тази скорост е била съобразена със състоянието на пътя и превозното средство, с интензивността на движението и др. Липсвал и снимков материал от произшествието. Ответникът не дължал и претендираното обезщетение за забава, тъй като не му била връчена надлежно покана от ищеца. По делото не бил представен и разходен касов ордер от 02.12.2014 год. за изплатено застрахователно обезщетение. Добавъкът към талон за оглед на автомобила бил в нечетливо копие и в него не бил виден подпис на клиент и специалист, като същият не бил доказателство за последващо сключен анекс с оглед т. 10.2 от раздел ІV от Общите условия. Трябвало да се има предвид задължението на ищеца по чл. 114 КЗ /отм./. Налице било съпричиняване на вредоносния резултат от водача на автомобила. От разпита на същия било видно, че той бил запознат с дупката, минавал всеки ден по този път и въпреки това бил навлязъл по такъв начин, че да увреди превозното средство, като същият не бил посочил и параметрите на дупката. Т.е. той можел да предприеме маневра по заобикаляне на дупката, доколкото по пътя нямало други препятствия. Следвало да бъдат взети предвид клаузите на т. 13.1 и 13.2 от раздел ІV на представените от ищеца общи условия, с които било дерогирано приложението на диспозитивната норма на чл. 212, ал. 1 КЗ /отм./, като било уговорена, че при прехвърляне на правото на собственост върху застрахованата вещ, действието на договора се прекратява автоматично и незабавно от датата на прехвърлянето, а възможността за придобиване на правата по застраховката от новия собственик е изрично обусловена от сключването на анекс в писмена форма. В този смисъл наличието на анекс за прехвърляне на правата в писмена форма представлявал необходимо условие за възникване на правото на застрахователно обезщетение за новия собственик, какъвто в случая не бил представен по делото. Т.е., макар да бил заплатил застрахователно обезщетение за повреди при процесното ПТП, ищецът не се бил суброгирал в правата на увреденото лице, поради което и не бил материалноправно легитимиран да упражни регресно право срещу стопанина на общинския тъп, на който било настъпило това ПТП. Последващите изявления след възникване на застрахователното събитие на 31.10.2014 год. по предявяване на претенция от новия собственик и нейното ободряване и плащане от застрахователя били извършени след датата на прекратяване на договора по силата на т. 13 от Общите условия – 21.10.2014 год. /датата на прехвърляне на собствеността върху превозното средство/. Тези изявления не касаели прехвърлянето на права или сключването на нов застрахователен договор, а уреждане на последиците от възникналото застрахователно събитие, поради което и нямали характера на изискуемия според т. 13 от Общите условия писмен анекс, нито общите условия предвиждали възможност за уговорка чрез конклудентни действия. В случая не намирала приложение нормата на чл. 293, ал. 3 ТЗ, тъй като ответникът бил трето лице за търговската сделка, на което същата се противопоставяла. В това си качество ответникът можел да противопоставя на ищеца всички възражения за нейната валидност, включително липсата на валидно съглашение за прехвърляне на права. Представените от ищеца документи съдържали субективни възприятия на водача относно настъпването на ПТП, поради което не следвало да се приемат от съда. Те не бил потвърдено от обективни доказателства. Заключението по съдебно-техническата експертиза не установявала механизма на ПТП и причинно-следствената връзка между същото и настъпилите вреди, тъй като била изготвена въз основа на удостоверените в представените документи волеизявления на водача. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е неправилно.

По отношение на иска по чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./:

Ангажирането на отговорността по чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ е обусловено от установяването на следните кумулативни предпоставки: 1/ наличието на валиден договор за имуществено застраховане между увреденото лице и застрахователното дружество /ищец/; 2/ заплащане на застрахователното обезщетение от страна на дружеството-ищец, както и на разноски за неговото определяне; 3/ предпоставките по чл. 49 ЗЗД – вреди; тези вреди да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил работа; вредите да са причинени вследствие противоправно деяние при или по повод на възложената работа; причинителят да е действал виновно. Вината се предполага съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

Спорните между страните въпрос по същество във въззивното производство са свързани със съществуването на валидно застрахователно правоотношение между ищеца и новия собственик на процесния автомобил, настъпването на твърдяното ПТП, в резултат на което на процесния автомобил са били нанесени претендираните имуществени вреди, в т.ч. с неговия механизъм, наличието на покрито от застрахователния договор събитие, както и с това дали водачът на процесното превозно средство е съпричинил вредоносния резултат.

В производството по чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ ответникът е трето лице по отношение на застрахователното правоотношение и той би могъл да противопостави на застрахователя всички свои възражения, които има срещу застрахования. Той разполага с възможността да направи възражения, които се основават на застрахователното отношение, в т.ч. и за липсата на валиден застрахователен договор, или за отсъствие на една от предпоставките, посочени в чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ – виж например Решение № 64 от 15.06.2010 год. на ВКС по т. д. № 667/2009 год., І т. о., ТК.

Установено е по делото, че на 30.07.2014 год. между ищеца, като застраховател, и Н.А.С., като застрахован, е бил сключен договор за имуществено застраховане „Каско на МПС“, клауза 1 – застрахователна полица №21579007S/14-004541, с обект лек автомобил „Нисан Алмера“ с рег.№******и със срок на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 31.07.2014 год. до 24.00 ч. на 30.07.2015 год. За този договор е предвидена писмена форма за действителност, която е спазена, а доколкото е сключен във формата на застрахователна полица, същата съдържа всички необходими задължителни реквизити по чл. 184, ал. 3 КЗ /отм./, в т.ч. описание на покритите рискове, извършено с препращане към Общите условия на ищеца, които застрахованият изрично е декларирал, че е получил, че е запознат с тях и ги приема. Несъмнено е също така, че горепосоченият застрахователен договор е включвал и обезщетяване при настъпването на щети на застрахованата вещ в резултат на пътнотранспортно произшествие по време на движение и/или в паркирано състояние – виж т. 1.3 на раздел Клауза 1 – Всички рискове от Общите условия на ищеца за застраховане на сухопътни превозни средства, без релсови превозни средства, които са представени по делото и са действали към момента на сключване на застрахователния договор и представляват неразделна част от него – виж чл. 186, ал. 1 КЗ /отм./.