Решение № 499 от 20.08.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 499 гр. София, 20.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова при участието на секретаря Теодора К. Иванова като разгледа докладваното от Гергана Никова Касационно гражданско дело № 20238002103213 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

С постановеното по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК Определение № 670 от 15.02.2024 г. подадената от С. В. Г. чрез адвокат Х. С. от САК касационна жалба е преценена като процесуално допустима и е допуснато касационното обжалване на въззивно Решение № 753 от 16.02.2023 г., постановено по в.гр.д.№ 13740/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ „г” въззивен състав.

С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторката моли да бъде отменено, като се постанови ново по съществото на спора, с което да бъде уважен предявеният от нея иск. Претендира разноски за трите инстанции.

Ответникът по касация Д. Е. К. е депозирал отговор на касационната жалба чрез особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК адвокат З. Н. – К. от САК.

Ответникът по касация Б. Б. Б. е депозирал отговор чрез адвокат М. К. от САК.

С отговорите са развити доводи срещу основателността на касационната жалба.

Претендирани са разноски.

Останалите ответници по касация - Р. Б. К., Г. Т. И., Б. В. Ц. и Е. В. П. не са депозирали отговори на касационната жалба.

1

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 - чл. 293 ГПК, намира следното:

С обжалваното решение, приемайки, че действа в правомощията по чл. 196 - чл. 211 от ГПК (отм.) във връзка с § 2, ал. 2 от ГПК (в сила от 01.03.2008 г.), СГС е потвърдил Решение № 20144631 от 23.06.2021 г., постановено по гр.д.№ 37518/2011 г. на СРС, 178 състав, с което е отхвърлен предявеният от С. В. Г. срещу Б. Б. Б., Р. Б. К., Д. Е. К., Г. Т. И., Б. В. Ц. и Е. В. П. иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за признаване за установено спрямо ответниците, че към момента на образуване на ТКЗС в с. Железница през 1958 г. правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор № ***, съгласно влязлата в сила кадастрална карта на землището на [населено място], С о, район „П.”, целият с площ от 839 кв.м., начин на трайно ползване – изоставено трайно насаждение, при граници: поземлени имоти с идентификатори №№ ***, ***, *** и ***, е принадлежало на наследодателя на ищцата – В. И. К..

За да постанови този резултат, въззивният съд на първо място е приел, че с първоинстанционното решение е разгледан процесуално допустим иск.

По съществото на спора е изложено, че от събраните по делото писмени доказателства (преписките по заявленията на наследодателя на ищеца и общия наследодател на ответниците, образувани пред ОСЗ - Панчарево) се установява, че в качеството на наследник на В. И. К. ищцовата страна е заявила за възстановяване нива от 2 дка, десета категория, находяща се в землището на [населено място] в местността „Р. д.”, пореден № 12 от заявлението и установена с Молба-декларация за членство в ТКЗС от 1958 г. в с. Железница.

Ищцата С. В. Г. е наследник по закон на В. И. К., починал на 07.02.1978 г., а последният е наследил Г. С. К., която пък от своя страна е наследила баща си С. Б. К.. С Решение № 9981 от 13.05.1993 г. на ОСЗ - Панчарево е признато правото на собственост на наследниците на В. И. К. върху 34 имота в стари реални граници, включително поземлен имот, представляващ нива от 2 дка, десета категория, находяща се в [населено място], в местност „Р. д.” (№ 12 от заявлението).

От друга страна, ОСЗ – Панчарево е постановила Решение № 673 от 28.02.2011 г., с което на ответниците, в качеството им на наследници на Е. К. П., е възстановена собствеността върху 7 имота, включително (под № 1) собствеността върху изоставени трайни насаждения от 0,839 дка, десета категория, местност „С.”, имот № * по картата на землището, при граници (съседи): № * - Полски път на кметство Железница, София, № * - Полски път на кметство Железница, София, № * - Ливада на Р. Д. Л. и № * - Друга селищна територия на Г. Д. Д. и други.

Като основен и единствен спорен въпрос по делото е изведен този относно идентичността на имотите, притежавани от наследодателите на страните, и процесния поземлен имот с № * по картата на землището на [населено място], заснет в КККР като ПИ с идентификатор № ***.

Посочено е, че в тази връзка са събрани гласни доказателства и са приети експертни заключения по основна и допълнителни съдебно-технически експертизи. Въззивният съд е посочил, че съгласно СТЕ на вещото лице доц. д-р инж. К., от представените писмени доказателства пред първата инстанция (Нотариален акт № 164, т. 11, д. № 2549 от 31.10.1921 2 г. на Първи нотариус при СОкрС, Записка за вписване на договор за продажба с № 247, т. 29 от 25.06.1943 г. на Нотариус при СОкрС, Договор за продажба на недвижим имот от 16.08.1938 г., сключен между братя С. и И. М. Н., като продавачи, и С. Б. К., като купувач и Записка за вписването му № 240, т. 36 от 02.07.1943 г. на нотариус при СОблС) не е възможно да се установи идентичност между имотите, описани в посочените документи за собственост и Поземлен имот № * по Карта на възстановената собственост (КВС) на землището [населено място]. Експертът е обърнал внимание, че в списъка на заявените от ищцовата страна за реституиране имоти има задрасквания и преномериране (л. 240 и 241 от делото пред СРС), като на поправен номер 15 е заявена нива с площ от 2 дка в местността „Р. д.”. ПИ с № *, с площ от 1,147 дка, е частично идентичен с ПИ – нива, с площ 2 в местността „Р. д.”, тъй като е с по-малка площ и има минимални различия в контурите, дадени с точков пунктир. Отделно, вещото лице е констатирало, че имот № * не е идентичен с имот, представляващ изоставени трайни насаждения, с площ от 0,839 дка в местността „С.”, възстановен на наследниците на Е. К. П.. Изводът на вещото лице почива на направения лично от него оглед на първия поземлен имот, на който не се установяват изоставени трайни насаждения, а същият представлява горичка от самонастанила се растителност на възраст от около 50-60 години. Освен това от 24 поземлени имота, които се намират близо до ПИ с идентификатор *** (процесният, при който се установява цялостно съвпадане на идентифициращи белези – граници, площ и вписан предходен номер) не се удостоверява нито един от тях да се намира в местността „С.”. Вещото лице е посочило освен това, че поземлен имот с № * по КВС за землището на [населено място], се намира в местността „Р. д.”, както и че имоти с номера *, *, * и * (с идентификатори по КК №№ ***, ***, *** и *** също се намират в тази местност. Прието е, че от допълнителна СТЕ се установява, че съвпадение между местностите „Р. д.”, „А.” и „С.” в землището на [населено място] не е налице. Съгласно допълнително заключение на СТЕ на в.л. инж. П. местността „Р. д.” и местността „С.” или са една и съща местност, или са в непосредствена близост.

От показанията на свидетеля Д. И. Б., чичо на ищцата, е изведено, че през 1951 г. всички общи семейни имоти в [населено място] били поделени чрез пожизнено извършена делба, при която той и тримата му братя – Д., Д. и В. К., получили (освен всеки къщата, в която живеел и дворното място, в която всяка къща е построена) имот от около 20 дка - ливада в местност „Р. д.”. Последният имот бил поравно разделен. Така на В. К. се паднала част от ливадата, която на север граничела с път, а на запад – с ливадата на Д., на югоизток – с ливадата на самия свидетел и на югозапад – с ливадата на Д.. Ливадата по-късно била внесена в ТКЗС. Свидетелят не знае в същата местност Е. К. П. да е имал имот.

Въззивният съд е приел, че от съвкупната преценка на експертните заключения и събраните гласни доказателства не може да се направи извод за наличието на твърдяната от ищцата идентичност между притежавания от наследодателя й имот в местността „Р. д.” и процесния имот № * по картата на землището на [населено място], съответно - не може да се приеме, че наследодателят на ищцата се легитимира като титуляр на правото на собственост върху процесния имот към релевантния момент - включването на имот в ТКЗС. Прието е, че вещите лица дават заключение за липса на идентичност, както по площ, така и по съседи, а и 3 по местонахождение на самите имоти с оглед събраните по делото доказателства. При тази хипотеза съдът е взел под внимание, че доказателствената тежест за установяване на идентичността между имота, притежаван от наследодателя на ищцата и процесния имот № *, лежи върху ищцата съгласно правилото на чл. 127, ал. 1 от ГПК (отм.) и че от нея не са ангажирани категорични и безспорни доказателства за наличие на такава. Приел е, че исковата претенция следва да бъде отхвърлена като недоказана и неоснователна. Въззивният съд е приел, че не може да кредитира като доказателство в посока за наличието на твърдяната идентичност първоначалното експертно становище на инж. К. в една конкретна негова част, а именно в частта, в която вещото лице отбелязва, че заявеният от ищеца за възстановяване недвижим имот № 12, по-късно поправен на № 15 в заявлението по преписка с вх. № 1325 от 24.02.1992 г. и представляващ нива с площ от 2 дка в местността „Р. д.” е частично идентичен с ПИ № *, тъй като последният имот е по-малък. На първо място се говори за едва частично съвпадение по причини, че Поземлен имот № * е по-малък, без обаче да се установяват съвпадения на останалите граници на имотите. Що се отнася до свидетелските показания на свидетеля Д. Б., чийто разпит е бил по искане на ищцата, то е прието, че и от изложеното от него не е изводимо двата имота - възстановеният на ищеца и този, възстановен на ответниците, да са идентични, респективно - да се касае за един и същи поземлен имот. Дори да се приеме, че е налице съвпадение, то както е посочено при обсъждане на основното експертно заключение на инж. К. е само частично, а това категорично не е достатъчно, за да се направи извод за пълна идентичност.

Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички направени от въззивника във въззивната жалба оплаквания, доводи и възражения ?” – предвид констатацията, че въззивният съд се е произнесъл в отклонение от практиката на ВКС, обективирана в Решение № 123 от 28.05.2014 г. по гр.д.№ 7750/2013 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр.д.№ 1332/2015 г. на ВКС, І г.о.

Съгласно цитираната практика на ВКС, въззивният съд, като инстанция по съществото на спора и в очертаните от въззивната жалба предели, е длъжен да изложи своите съображения за основателността на предявения иск с оглед наведените от жалбоподателя оплаквания, доводи и възражения. Мотивите към въззивното решение трябва да съдържат изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Те трябва да са ясни, убедителни и безпротиворечиви, като отразяват решаваща, а не проверяваща дейност, тъй като въззивният съд е втора по ред инстанция по съществото на спора и е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, като ги изрази в мотивите.

Настоящият състав на съда споделя тази практика, която е приложима и към настоящия казус, като въззивният акт е постановен в противоречие с отговора на значимия правен въпрос.

На първо място касационната инстанция констатира допуснато нарушение на процесуалния 4 закон при постановяване на въззивния акт, доколкото неправилно е прието, че приложими към производството са правилата на отменения ГПК. В случая исковата молба е депозирана на 31.08.2011 г., поради което разглеждането на спора пред първата и въззивната инстанции не попада в приложното поле на § 2, ал. 1 от ПЗР на действащия ГПК, а изцяло е подчинено на правилата на ГПК (Обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 01.03.2008 г.).