Решение № 333 от 28.04.2026, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 333 гр. Ш, **/**/**** г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Ш, X-И СЪСТАВ, в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Жанет М. Христова при участието на секретаря А.СТ.Т като разгледа докладваното от Жанет М. Христова Гражданско дело № 2025363010**** по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от адв. Д. В. М. от АК-П със съдебен адрес гр.П, ул.“***********“ № 3Б, ет.2, ап.5, в качеството му на процесуален представител на Г. Г. Г. с ЕГН ********** с адрес гр.Ш, ул.“**********“ № 3, бл.3, вх.3, ет.5, ап.66 срещу „********“ АД с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление гр.С, ул.“Б“ № 1, бл.9, ет.2, представлявано от Ц П К.

В исковата молба се твърди, че на **/**/****г. между страните бил сключен Договор за кредит „******“, съгласно който ответникът предоставял на ищцата револвиращ кредит в размер на 300 лв. Таксите за неустойка били преместени след предписания на Комисията за защита на потребителите в Тарифа на ответника, относима към договора за кредит и предвиждали разходи по събиране на вземането в размер на 2.50 лв. на ден и разход за извънсъдебно събиране в размер на 120 лв., както и такса за поддръжка на отворен баланс 15 % от усвоената и непогасена главница. Ищцата счита, че таксите и разходите посочени в Тарифата и начислени по договора са нищожни поради противоречие с добрите нрави и неспазване на норми от ЗПК. Същите били неравноправни по смисъла на чл.143, т. 5 от ЗЗП, тъй като предвиждали необосновано високи по размер такси и разходи. Таксата от 2.50 лв. на ден противоречала и на Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителските кредити, тъй като прехвърляла риска от преценката за неплатежоспособността на потребителя, който трябвало да извърши кредитодателя върху кредитополучателя, което заобикаляло чл.33 от ЗПК. Същевременно тези клаузи водили до значителна нееквивалентност на престациите на страните и се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост.

В заключение се иска признаването от съда нищожността н разходите и таксите предвидени в Тарифа на „********“ АД начислени в Договор за кредит от **/**/****г., 1 поради противоречие с добрите нрави и сключени при неспазване нормите на чл.11, чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП.

Препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея са били редовно връчени на ответникът. В него се посочва, че ползването и усвояването на кредита под формата на разрешен кредитен лимит и усвояван чрез платежна карта зависел изцяло от кредитополучателя. Продукта не се изплащал на равни месечни вноски, а се дължал само ако потребителя използва картата. В настоящия случай ищцата усвоила целия кредитен лимит, а е направила само две вноски в рамките на половин година. Ответникът счита, че договорът за кредит отговаря максимално на законовите изисквания и поради това не е недействителен. Дори надвишаването на максимално допустимия размер на ГПР не води до неговата нищожност. Счита се, че исковете следва да бъдат изцяло отхвърлени, като се цитира съдебна практика на СЕС. Неоснователни били твърденията, че фиксирания годишен лихвен процент противоречал на добрите нрави, като не били въведени конкретни твърдения. Излагат се възражения с оглед твърденията в исковата молба, като се излагат обстойни правни доводи за свободата на договоряне между страните, като ползването на услугата изцяло е зависила от волята на потребителя й. В останалата си част писмения отговор е неотносим към настоящото производство, предмет на което са обявяване нищожността на клаузи от Тарифата на ответника, а не нищожност на договора за кредит (посочен като сключен през декември 2024г.- стр.3 и нататък от отговора) и в този смисъл се оспорват твърдения, които не са въведени от ищцата в исковата молба. В заключение се иска отхвърлянето на иска, както и присъждане на юрисконсулско възнаграждение, като се оспорва договора за правна защита и съдействие и предоставянето на безплатна правна помощ на ищцата, каквито доказателства ищцата не е представяла към момента и липсват по делото.

В съдебно заседание за ищцата не се явява представител, депозира се писмена молба за разглеждане на делото в отсъствието на адвоката и страната, като се взема становище по съществото на спора и по искането за разноски и присъждане на адвокатско възнаграждение.

За ответното дружество не се явява представител, като не се депозира становище по хода на същество по делото.

ШРС, след като взе предвид събраните по делото доказателства и становища на страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

Страните по делото не спорят, а и от представените доказателства се установява, че между тях бил сключен Договор за кредит „******“ от **/**/****г., с който се предоставял револвиращ кредит в размер на 300 лв. под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал чрез международна кредитна карта с № *********, като кредитополучателят се задължавал да го върне съгласно условията на договора. В договора бил уговорен фиксиран годишен лихвен процент 49.32% и ГПР 63.24 %. Общата сума, която се дължала по договора била сборът от усвоената главница, договорна лихва върху усвоената и неплатена главница, такси за използване на картата, посочени в Тарифата на картоиздателя, в случай, че такива 2 били начислени и разходи/такси, съгласно Тарифата на кредитодателят, което кореспондира и с чл.8 от договора. По делото не се оспорва твърдението на ищцата, че такива такси са начислени по договора за кредитна карта.

По делото е представена Тарифа на „*********“ относима към договори за кредит „******“, видно от която се начисляват разходи за събиране на вземането по 2.50 лева на ден, разходи за извънсъдебно събиране в размер на 120 лева и такса за поддръжка на отворен баланс, която е 15 % от усвоената и непогасена главница.

От така изложената фактическа обстановка, приложени доказателства и становища на страните, съдът прави следните правни изводи:

По основателността на иска: Предмета на настоящото производство е нищожността на таксите предвидени в Тарифа на „*********“ относима към договори за кредит „******“, поради тяхната неравноправност и противоречие със закона, предвид начисляването им по договора сключен между страните.

Страните не спорят, че между ищцата и ответното дружество са възникнали облигационни отношения основани на сключения помежду им договор за кредит „******“ от **/**/****г., към който приложими съгласно чл.4, т.3 и чл.8 от договора и таксите предвидени в Тарифа на кредитодателя.

В случая ищцата има качеството “потребител“ по смисъла на § 13, т.1 от Закона за потребителски кредит (ЗПК), тъй като сключения между страните договор за кредит не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност от кредитополучателят – физическо лице и същият се ползва със законоустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП. При спор относно вземания, произтичащи от договор за кредит, съдът е длъжен служебно да изследва дали същият отговаря на изискванията ЗПК.

По отношение на таксите, свързани със събиране на вземането в размер на 2.50 лв. на ден, разхода за извънсъдебно събиране от 120 лв. и таксата за поддържа на отворен баланс (15 % от усвоена и непогасена главница), съдът намира следното: Посочените такси безспорно заобикалят закона и накърняват правата на другата страна по облигационното отношение, тъй като са свързани с управлението на кредита и касаят неизпълнение на задълженията по договора. Съгласно чл.10а, ал.2 от ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Същевременно в ал.3 на същата разпоредба се предвижда забрана кредиторът да събира повече от веднъж такса за едно и също действие. В случая таксите по събиране и извънсъдебно събиране на вземането по съществото си касаят едно и също действие, въпреки различното наименование което е дадено от кредитодателя, а в действителност са такси по управление на кредита, начисляването на каквито е недопустимо по чл.10а, ал.2 от ЗПК. Отделно от това същите по същество представляват обезщетение за неизпълнение, което кредитополучателят дължи наред с предвидените такива за мораторна лихва.

Съобразно правилото на чл.33, ал.1 от ЗПК при забава на потребителят кредитодателят има 3 право само на лихва върху неплатената сума за времето на забавата. С горното съдът намира, че клаузите за такси предвидени в Тарифата са нищожни поради противоречието им с чл.10а, ал.2 и чл.33, ал.1 от ЗПК. По делото не са ангажирани доказателства за използван в конкретният случай технически или човешки ресурс, каквито са твърденията в писмения отговор на ответника. Ответникът в абзац шести от лист 13 от писмения отговор (находящ се на стр.23 от делото) посочва, че тези разходи не биха били начислени и допълнителния човешки и технически ресурс, далеч надхвърлящ нормалните действия по управление на кредита не би бил необходим, ако ищцата е изпълнявала задълженията си по договора. С това твърдение ответното дружество признава неизгодни за себе си факти, а именно, че процесните такси са начислявани за управление на кредита, което пък е недопустимо по закон. Същевременно таксите начислявани при неизпълнение са в необосновано висок размер в сравнение с предоставената сума по кредита от 153.39 евро (равна на 300 лева).

Отделно от това, както беше посочено по-горе по делото, липсват доказателства да са предприети някакви реални действия от служители на ответното дружество, които да обосноват приложимостта на таксите към договора за кредит сключен между страните.

Напротив тяхното начисляване и изискуемостта им по договора следва автоматично от момента на изпадане на кредитополучателя в забава, без значение дали са извършени някакви действия от кредитора. Неравноправността на таксите по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 от ЗПК произтича и от факта, че същите са предвидени в Тарифа на ответника, като договорът предвижда задължителното им прилагане, поради което същите не са индивидуално уговорени и потребителят е нямал възможност да влияе върху тяхното съдържание, което като последица води до нищожността им съгласно чл.146 от ЗПК Възраженията на ответника в частта им за валидността на таксите бяха обсъдени от съда, като в останалата част възраженията му са ирелевантни, тъй като касаят твърдения извън предмета на делото.

Предвид на изложените съображения съдът намира искът за основателен.

По разноските в производството: С оглед изхода на спора и заявеното от ищеца искане за присъждане на сторените от него разноски, то ответникът следва да заплати същите. В настоящия случай на ищеца следва да се присъдят разноски за заплатена държавна такса по искът за недействителност на договора в размер на 25.57 евро.

Ищцата е представлявана безплатно от адвокат, на който следва да се определи възнаграждение на основание чл.38, ал.1 от ЗА. Съдът намира, че дължимото адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ следва да се определи от съда, съобразявайки Решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело № С-438/22, в което се приема, че посочените в Наредба 1/2004г. за възнагражденията за адвокатската работа (загл.изм. ДВ 14 от 18.02.2025г.) размери, не обвързват съда, поради несъответствието на Наредбата с правото на Европейския съюз. В настоящия случай, по делото не е налице фактическа и правна сложност, като касае искове по които е формирана трайна съдебна практика, по делото е проведено едно съдебно заседание, като представителството на ищцата се е осъществявало само чрез депозиране на становища и молби, а не чрез явяване на адвоката 4 лично в съдебно заседание. Съдът намира, че разумния размер на адвокатското възнаграждения следва да е 150 евро. Адвокатските възнаграждения, определени в Наредбата не са с включен ДДС, следователно при окончателното им определяне се дължи начисляване на ДДС в размер на 20 %, тогава когато адвокатът е регистриран по ЗДДС, съгласно § 2а от Допълнителните разпоредби на Наредба № 1 от 09.07.2004г. В този смисъл е Определение № 60302 от 02.08.2021г. на ВКС по ч.гр.д. № 794/2021г., II т.о. Или след начисляване на ДДС, то възнаграждението се дължи в размер на 180 евро, като посочената сума следва да се присъди в полза на пълномощника. По възражението на ответника за прекомерност на възнаграждението, то съдът намира, че е изложил достатъчно аргументи относно определянето на възнаграждението в този размер, поради което не следва да се преповтарят.