Решение № 21 от 17.02.2026, Районен съд - Златоград

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 21 гр. Златоград, 17.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЗЛАТОГРАД в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Асен Черешаров при участието на секретаря Йоанна З. Башева като разгледа докладваното от Асен Черешаров Гражданско дело № 20255420100482 по описа за 2025 година

За да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба, подадена от Р. Р. Р. ЕГН**********, гр.Н.,обл.С.,ул."Н." № ***, чрез пълномощника си адв. Д., срещу ОБЩИНА Н., обл. С., с ЕИК 000615043, представлявана от Б. Р. К.-Кмет на общината, със седалище и адрес: гр. Н., ул. „Ал.С.“ № ***.

Ищецът сочи, че е собственик, по силата на давностно владение, на поземлен имот с идентификатор-*** в гр. Н., обл.С., ул."Н..

Поземленият имот е с площ 498 кв.м., стар номер 164, квартал 8, парцел II.

Твърди, че владее и ползва имота в продължение на 20/двадесет/ години необезпокояван от никого, считано от 2005 година до настоящия момент.

Границите на владения и ползван имот са: съседи с кадастрални номера ***, ***, ***, *** и улица „Н.".

Поземленият имот е изцяло ограден с видеми граници.

Фактическата власт ищеца осъществявал, като е засаждал процесния имот преди няколко години със земеделски култури,/картофи, фасул и други, като към настоящия мемент коси като ливада. В поземления имот има и трайни насаждения - ябълки, орехи и други. С цел снабдяването на ищеца с нотариален акт по обстоятелствена проверка за процесният имот, направил справка в Общинска администрация гр.Н. и установил, че имотът е общинска собственсст.

Твърди, че процесният имот никога не е отчуждаван в полза на общината и държавата.

В осз не поддържа искане за разноски по делото.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който 1 ответникът Община Н. признава изцяло предявения иск, като основателен и доказан и моли същия да бъде уважен. Сочи се, че общината не е дала повод за завеждане на делото, тъй като не е упражнявала фактическа власт върху процесния имот, поради което моли разноските по делото да не бъдат възлагани в нейна тежест.

В осз ищецът не се явяв, представлява се от процесуалния си представител адв. Д., като поддържа иска.

Ответникът – редовно призован, се представлява от юрисконсулт Д., която поддържа депозирания отговор и пледира за уважаване исковата претенция.

Между страните не се спори относно наличие елементите от фактическия състав на владението – изтичане на определен срок, намерение за своене /animus/, упражняване на фактическа власт над вещта /corpus/.

Съдът, като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Ответникът, в срока за отговор по чл.131 от ГПК, е направил признание на иска, за което настоящият съдебен състав счита, че е недопустимо и следва да се цени по реда на чл.175 от ГПК, а не по чл.237 от ГПК.

В Решение № 20 от 7.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5289/2013 г., I г. о., ГК, е застъпен следният извод: „Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен.

То има за предмет субективни права и е несъвместимо с оспорване на иска, за разлика от признанието на факти – юридически или доказателствени, което е доказателствено средство /чл. 175 ГПК/, и е съвместимо със защита срещу иска: ответникът може да отрече въведения от ищеца правопораждащ факт /факти/, а ако го признае – да противопостави съответни възражения.

Съгласно ГПК /в сила от 1.03.2008 г./ признанието на иска е свързвано със специфични правни последици. Според чл. 237 ГПК то може да доведе до прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Това означава съдът да преустанови извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. Искът следва да бъде уважен така, както е предявен.

Решение при признание на иска не може да се постанови, когато признатото право противоречи на закона или на добрите нрави и когато е признато право, с което страната не може да се разпорежда – чл. 237, ал. 3 ГПК; по брачни искове – чл. 324 ГПК; по искове за гражданско състояние – чл.

2

334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение – чл. 339 ГПК.

Исковете за собственост поначало не са сред посочените изключения.

Съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Защитата на собствеността се състои на първо място в съдебното установяване /признаване/, че ищецът е собственик. Това изисква доказване на всички елементи от фактическия състав на съответния въведен от ищеца придобивен способ с допустимите за този способ доказателствени средства. Така например, когато спорът има за предмет недвижим имот, придобит чрез сделка, правото на собственост следва да се установи с нотариален акт – чл.

18 ЗЗД; когато придобиването касае имоти – частна държавна или общинска собственост, следва да се представи договор в писмена форма, вписан по разпореждане на съдията по вписванията по местонахождението на имота – чл. 18 ЗС; когато ищецът твърди, че е придобил имот по силата на изтекла придобивна давност, той следва да установи в самото исково производство – чрез свидетелски показания, извлечения от данъчни книги или по друг подходящ начин, че е упражнявал владение за себе си през давностния период; ако се позовава на придобиване чрез административен акт, следва да представи този акт в исковото производство, и т.н. Ако ищецът не успее да докаже правото си на собственост, искът ще подлежи на отхвърляне, дори ответникът да заяви, че признава иска, т.е., че имотът принадлежи на ищеца.

Искът за собственост има за цел съдебното установяване на собствеността на ищеца, а това, по изложените вече съображения и такива за правна сигурност, не може да стане с признание на иска. Затова и направено от ответника признание, че ищецът е собственик, не обосновава основателност на иска, а следва да бъде преценено от съда съгласно чл. 175 ГПК, ако например касае елементи от основанието на иска за собственост – например владеенето на имота и времето, през което то е упражнявано, или в някои хипотези на придобиване на движима вещ и др. С оглед изложеното, макар исковете за собственост да не са сред изброените в закона изключения, по тях не се постановява решение при признание на иска“.

Настоящият съдебен състав споделя в пълна степен изводите на касационната инстанция в цитираното по-горе решение.

ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:

Първият елемент от състава на придобивната давност е упражняване на владение, което да съдържа признаците, установени в чл. 68 ЗС. Съгласно текста на цитираната разпоредба, владението представлява "упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя". Външен, обективен признак на владението е упражняването на фактическа власт.

По делото са разпитани свидетелите А. И. Ч. и Ц. Й. Д. . От показанията им се установява, че от преди повече от 20 години, ищецът обработва и 3 стопанисва процесния имот, а преди това владение върху него е упражнявал бащата на ищеца, преди да почине.

Свидетелите живеят в близост до процесния имот и има ясна представа за случващото се в него. Сочат, че е с площ от около половин декар, като се ползва за ливада. Сочат, че процесният имот е продължение на имота, в който е построена къщата на ищеца. Свидетелите описват местонахождението на имота, неговата площ и граници. Категорични са, че Общината не е имала претенции за този имот.

Настоящият съдебен състав намира, че показанията на свидетелите са подробни, хронологически и логически последователни и вътрешно непротиворечиви.

В тях тя възпроизвежда обстоятелства, които непосредствено са възприели като очевдци /и двамата свидетели живеят в непосредствена близост до имота от детинство/. От тези обстоятелства се налага категоричен извод, че имат ясна представа за имота, кой го ползва, от колко време и дали го ползва като собственик.

Същевременно свидетелите не се опитват манипулативно да представят фактическата обстановка като преувеличава потребностите на ищеца. В заключение показанията на свидетелите се ценят като подробни и добросъвестно дадени, поради което се ползват с доверие от съда.

Предвид това съдът намира, за установено, че ищецът е упражнявал фактическа власт върху поцесния имот за период значително надхвърлящ 10 години.

Субективният признак на владението е намерението на владелеца – той държи вещта като своя, т.е. той се смята или иска да стане собственик. В случая от показанията на свидетелите се установява, че ищецът счита имота за своя собственост, придобита и предадена му от неговия баща.

При така събраните доказателства, съдът намира, че се установява по делото и субективният елемент на владението, поради което са налице кумулативно предвидените предпоставки, необходими за приложението на института на придобивната давност – упражнявано владение върху процесната площ за срок от повече от 10 години.

В настоящото производство ответникът не депозира възражения срещу заявения иск и не ангажира доказателства.

По доказателствата:

Горната фактическа обстановка Съдът възприе въз основа представените и приети по делото писмени доказателства и събраните гласни свидетелски показания.

4

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от ПРАВНА СТРАНА следното:

Разпоредбата на чл. 86 ЗС в редакцията до изменението, обн. ДВ.бр. 33 от 1996 г.,в сила от 01.06.1996 г., установява забрана за придобиване по давност на вещ, частна държавна или общинска собственост. Впоследствие с разпоредбата на § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, ДВ бр. 105 от 2006 г., в сила от 01.06.2006 г., е установен мораториум върху давността, като е предвидено, че тази давност спира да тече.

Установеният в §1 ЗДЗС мораториум многократно е продължаван, като с Решение № 3/24.02.2022 г. по к.д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Република България (обн. ДВ, бр. 18/4.03.2022 г., в сила от 07.03.2022 г. ) са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г.) и на § 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.).

При това положение, проследявайки във времето законодателната уредба, се налага извод, че за да бъде придобит имот частна общинска собственост по давност е необходимо владението да е установено в периода от изменението на чл. 86 ЗС обн. ДВ.бр. 33 от 1996 г. – т.е. от 01.06.1996 г. и да продължило един ден след отмяната на мораториума, осъществена с влизане в сила на решението на Конституционния съд на Република България, т.е. един ден след 07.03.2022 г., като в този период давността да не прекъсвана.

По делото не е заявено възражение за това че имотът не може да бъде придобит по давност, предвид че представлява публична общинска собственост, поради което за придобиването му на соченото от ищеца основание не се установява.

Именно ответникът носи тежест по оборване презумпциите по чл. 69 ЗС и чл. 83 ЗС, както и да докаже твърдения/възражения, че имотът не може да бъде придобит на соченото основание от ищеца. Негова е тежестта да докаже, че този имот попада в приложното поле на съществуващата забрана/ограничение по силата на закона.

Настоящият съдебен състав намира, че всички предпоставки за придобиване на спорния терен по давност са налице. Ищецът е упражнявал фактическата власт върху вещта в рамките на изискуемия десетгодишен срок за придобиването й по давност.

Владението е продължило от 2005г. до 12.12.2025 г., когато е предявен искът.

Обстоятелството, че в определени периоди от време законът не е допускал придобиването на имоти държавна или общинска собственост по давност, не променя изводът, че ищецът е упражнявал фактическа власт с намерение своене. Според чл. 69 ЗС предполага се, че владелецът държи 5 вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.