Решение № 3 от 22.01.2025, Окръжен съд - Сливен

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№3 гр. С., 22.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Стефка Т. Михайлова Маринова при участието на секретаря Радост Д. Гърдева като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско дело № 20242200500591 по описа за 2024 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 745/14.08.2024г. по гр.д. № 3637 по описа за 2023г. на СлРС, с което е:

- прието за установено по отношение на И. Г. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С., ул. „М." № ***, със съдебен адрес: гр. С., ул. „Г. С. Р.“ № *, чрез адв. Н. от АК - С., че Д. С. Д., ЕГН ********** и Д. Д. Д., ЕГН ********** и двамата от с. П., общ. С., със съдебен адрес: гр. С., ул. „В.“ № **, вх. *, офис *, чрез адв. Е. Х. от АК - С. са собственици на частта с площ от 105 кв.м. от недвижим имот: 2300/2637 ид.ч. от Поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. С., находящ се в ме стно стта „Орта синур“ - гр. С., с трайно предназначение - урбанизирана територия, с начин на трайно ползване ниско застрояване целия с площ от 2636 кв.м. при съседи:

***, ***, ***, ***, ***,

***, която площ от 105 кв.м. се намира между вътрешната регулационна линия на имоти с идентификатор № *** и № ***, изчертана с червен цвят на химикала в заключение с вх. № 11630/30.05.2024 г., представляваща неразделна част от настоящото решение, като е осъден И. Г. С., ЕГН ********** да предаде владението на 1 площта от 105 кв.м. на Д. С. Д., ЕГН ********** и Д. Д. Д., ЕГН **********;

- осъден И. Г. С., ЕГН ********** да преустанови действията си, с които пречи на Д. С. Д., ЕГН ********** и Д. Д. Д., ЕГН ********** да упражняват правото си на собственост върху недвижим имот с идентификатор ***, находящ се в местността „Орта синур”, в землището на гр. С., с площ 2040 кв.м. и с трайно предназначение урбанизирана територия, като премахне изградената от него фактическа ограда между имот с идентификатор *** и притежавания от него имот с идентификатор ***, с която е навлязъл в имота на ищцовата страна откъм имот с идентификатор *** по начина, изчертан от вещото лице инж. Т. Тодоров, с червен цвят на химикал на изготвената от него комбинирана скица, с мащаб 1:500, представена по делото със заключението вх. №11630/30.05.2024 г. в Приложение №1, преподписана от съда представлява неразделна част от настоящото решение и са присъдени на ищците направените разноски по делото в размер на 1 390 лв.

Срещу това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство.

Въззивникът атакува решението изцяло, като постановено в противоречие с процесуалните правила, необосновано и материално незаконосъобразно.

Заявява, че процесуалните нарушения се изразяват в това, че той е изложил конкретни факти, обстоятелства и доводи, които съдът, въпреки задължението си, не е коментирал и обсъдил, което съставлява липса на мотиви. Освен това не са обсъдени и анализирани всички събрани по делото гласни и писмени доказателства. Също така въззивникът се оплаква, че обжалваното решение е и материално незаконосъобразно. На първо място твърди, че първоинстанционният съд е игнорирал съществени факти и обстоятелства, които доказват, че процесната част от 105 кв.м. от процесния имот е била предмет на годна придобивна давност, като излага и подробна аргументация в тази насока. Счита, че е доказано убедително, че е упражнявано трайно и непрекъснато владение около 23 години върху нея от него и праводателите му. Твърди още, че изложените от съда изводи са бланкетни и неадаптирани към конкретно установените факти. Понататък въззивникът заявява, че с предявената искова молба не е пояснена относимостта на представеното съдебно решение № 85 от 17.03.2009г. на слРС към предмета на спорното право, тъй като няма тъждественост между страните по делата. Ако се цели установяване прекъсване на давността, този довод е несъстоятелен, предходното производство не прекъсва владението върху процесния имот както от праводателите на въззивника, така и от самия него. Всички те от 2000г. насам в нито един момент не са губили владението върху имота. Заявява още, че той е придобил 2

105/2020 ид.ч. от имота на ищците, които съответстват на реално владяната от него част от имота и в съдебната практика трайно е прието, че е налице правна възможност за придобиване на идеална част от недвижим имот в рамките на владяна реална част от него. На следващо място въззивникът сочи, че ищцовата страна се позовава на чл. 200 от ЗУТ, а процесният имот е придобил статус на урегулиран имот през 2021г. и посоченото правило е приложимо след влизане в сила на ПУП, на който се позовават ищците, а освен това и до този момент – 2021г., е била изтекла придобивна давност по отношение на спорния имот, считано от началната дата на изграждане на оградата през 2000г. Оттогава е очертана конкретната площ, върху която е упражнявано давностното владение по чл.

79 ал. 2 от ЗС. Също така въззивникът заявява, че показанията на разпитаните свидетели следва да бъдат кредитирани изцяло, те са посочили безпротиворечиво времето на поставяне на оградата и че за това е имало разбирателство между собствениците на съседните имоти, както и че няма промяна в местоположението й до момента. Заявява още, че не е посочено кога е влязло в сила цитираното решение на СлРС, а това е от значение, доколкото от този момент до предявяването на исковата молба по настоящото производство не е настъпвала промяна в начина на ползване и владение върху спорния имот. Също така подчертава, че е без значение отнемането на имот с идент. № *** по реда на ЗДПДИППД, то е имало документален ефект и не е променило фактическото осъществяване на власт върху имота. На последно място въззивникът твърди, че фактът, че в 23 годишен период не се е стигнало до промяна на фактическата граница доказва, че по този начин е демонстрирано спрямо всички трети лица несъмнено и явно афиширано своене на спорната част от праводателите му и от самия въззивник. Всички тези доводи се подкрепят от трайната практика на съдилищата и ВКС.

С оглед изложеното въззивникът моли да се отмени изцяло атакуваното решение и вместо него въззивният съд да постанови ново, с което отхвърли предявените искове на ищците като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор с който въззиваемите заявяват, че въззивната жалба е неоснователна. Първото оплакване е за процесуална незаконосъобразност на съдебното решение, тъй като първоинстанционният съд не е изложил мотиви, въз основа на които не уважава възражението на ответника за придобиване по давност и е приел, че ответникът не е придобил спорната част от имота на ищците, тъй като е придобил правото собственост, с включеното в него владение, през 2017г. В жалбата обосновката на това оплакване е свързано с неправилността на въззивно решение, а не на първоинстанционно, дадено е предимство на 3 теоретични съображение, а липсва конкретика относно съществените процесуални нарушения на първоинстанционния съд.

По-нататък въззиваемите заявяват, че направеното възражение за придобиване на спорната част от имота на ищците е предпоставка да се приеме, че в настоящия случай не може да се правни отвод за присъдено нещо въз основа на влязлото в сила решение по гр.д № 1312/2007г. на СлРС и липсва обективен идентитет между двете дела. В този смисъл са задължителните изводи на Решение № 84 от 19.11.2020г.на ВКС по гр.д.№ 2789/2019г. С отговора си ответникът е направил възражение, че е придобил процесната част от имот с идентификатор *** по добросъвестно давностно владение, без да обоснове как е осъществявано това владение и на какво основание е придобил имота с оглед предвидените в чл. 70 от ЗС основания за добросъвестнво владение, като в същия отговор се е позовал и на 10-годишна давност за придобиване на имота като недобросъвестен владелец.

Въззиваемите считат, че от писмените доказателства по делото се установява, че праводателката им Г. Ч. е придобила имота, част от който е предмет на предявените искове, през 2000г., а с влязло в сила решение от 17.03.2009r.no гр.д.№ 1312/2007г. на СлРС първоначалният собственик на източния имот свид. Х. Г.С., брат на ответника, е осъден да предаде на ищцата Г. Ч. владението на 104 кв.м.от собствения й имот, които е владял без правно основание, както и на основание чл.109 от ЗС да премахне изградената от него фактическа ограда, с която е навлязъл в имота. С решение № 8 от 21.03.2012г. no гр.д.№ 205/2010 г. на СлОС е обявена за нищожна по отношение на държавата сделката, с която Х. Г. С. е продал на Г. И. С. собствения си имот с идентификатор ***, а самият имот е отчужден в полза на държавата. Имотът е бил държавна собственост до 28.03.2017г., когато на публична продажба той е възложен на „ЕКОЕНЕРЖИ“ООД. Скоро след това купувачът на имота с две сделки е прехвърлил собствеността на 2300/2637 ид.ч.от имота на ответника по делото. Във всички описани документи имотът, предмет на описаните сделки е бил е площ от 2670 кв.м. В нито един от тези документи за собственост не е включена спорната площ от 105 кв.м. По тази причина не може да се говори, че ответникът е придобил по добросъвестно владение в 5-годишния срок процесната част от имота на ищците.

Въззивниците заявяват също, че не е налице и доказано владение върху спорната част от предходните праводатели на ответника, липсват доказателства в тази насока от разпитаните по делото свидетели, дали собствениците до 2017г., /когато ответникът е придобил имота/, са осъществявали фактическа власт с намерение за своене тази реална част от имота. С уважаването на иска по чл.108 от ЗС с влязлото в сила решение от 2009г. е прекъснато владението на тогавашния собственик на имота, а липсват данни дали и кога по-късно е започнало ново владение върху спорната част. С оглед тези съображения въззиваемите считат, че не може да се 4 приеме наличието на владение от 10 години за да се придобие процесната част при недобросъвестно владение, още повече, че този срок би следвало да е изтекъл преди 2021г.,когато имотът на ищците е урегулиран и спорната част представлява реална част от УПИ

По-нататък в отговора се излагат доводи във връзка със свидетелските показания относно изграждането на оградата, свидетелите са установили периода, в който тя е била построена, както и съгласието на тогавашния собственик на имота на ищците, но наличието на дадена строителна линия от съответните служители на общината не изчерпва законността на изграждането. Бившият собственик е заявил в показанията си несъстоятелни твърдения, че по време на изграждането на оградата не се изисквало разрешение за строеж, което е в противоречие с разпоредбата на чл.46, ал.1 от ЗТСУ и чл. 224, ал.1 и чл.225, ал.1, т.7 от ППЗТСУ. При изграждането на такава ограда тя се разполага с равни части в двата имота. Не е достатъчно устно полученото разрешение на бившия собственик на имота, праводателя на имота на Г. Ч., при всички случаи е било необходимо разрешение за строеж, каквото в случая не е издадено.

Изключението е само за изискването на одобрен проект, но това не изключва разрешението за строеж - чл.225, ал.1 от ППЗТСУ, даването на линия за застрояване на оградата не е достатъчно да се приеме, че е било издадено разрешението за строеж. Вещото лице също потвърждава факта, че при извършената справка в Община С. не е открито такова разрешение за строеж.

На следващо място в отговора се сочи, че са необосновани твърденията на бившия собственик на имота, че при заснемането на имотите в тази местност са били допуснати грешки при заснемане на границите. Това твърдение се изтъква за първи път, не е било въведено в предмета на делото включително и когато е бил предявен срещу него иска по чл.108 от ЗС.