Решение № 1232 от 13.07.2020, Административен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1232/13.7.2020г. гр. Пловдив, 13.07.2020 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на шести юли, през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева при секретаря В. П. и с участието на прокурор при Окръжна прокуратура - Пловдив Т. П., като разгледа докладваното от съдията административно дело № 705 по описа на съда за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.203 и сл. от АПК, във връзка с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.

Образувано е по искова молба от Е.Н.В. с ЕГН ********** ***, депозирана чрез пълномощника му адв. Хр. Д., против Областна дирекция на МВР - Пловдив. С исковата молба е предявена претенция за осъждане на ответната страна да заплати на ищеца имуществени вреди, претърпени в резултат на издадено срещу него незаконосъобразно Наказателно постановление № 19-1030-004202 от 13.05.2019 г. на Началник група в Сектор „ПП“ към ОД на МВР Пловдив, представляващи сторените в хода на съдебното обжалване на наказателното постановление по АНД № 4350/2019 г. по описа на Районен съд - Пловдив разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от влизане в сила на решението, с което наказателното постановление е отменено, до окончателното изплащане на сумата. Претендират се и направените в хода на настоящото производство разноски.

Ищецът, редовно призован, се представлява в съдебно заседание от адв.Д., който заявява, че поддържа исковата претенция, излага пространно становище по същество, като сочи, че възраженията на ответника, съдържащи се в отговора по исковата молба са неоснователни.

Ответникът по иска ОД на МВР - гр. Пловдив е депозирал писмен отговор по исковата молба, чрез юрисконсулт. С отговора се възразява по допустимостта на иска, алтернативно се прави искане съдът да го признае за неоснователен и недоказан.

Изрично е направено възражение за наличие на основанията по чл.5 от ЗОДОВ.

Възразява се по отношение на характера на претендираното обезщетение, като се иска, в случай на уважаване на иска, съдът да намали размера на същото. Претендират се разноски и юрисконсултско възнаграждение.

Задължително участващият по реда на чл.10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор изразява становище за основателност на исковата претенция, като моли същата да се уважи.

Пловдивският административен съд, на първо място, намира, че искът е допустим.

С оглед на съдържанието на исковата претенция се касае до иск с правно основание по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, доколкото е заявено искане за присъждане от съда на обезщетение за имуществени вреди, за които се твърди да са настъпили в резултат от незаконосъобразен акт на държавен орган при изпълнение на административна дейност. В тази насока следва да се има предвид, че съгласно Тълкувателно постановление № 2/2015 г. от 19 май 2015 год. по тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, наказателното постановление, като резултат от упражнената дейност по административно наказване, също представлява по естеството си правораздавателен акт, който не се издава по реда на АПК и не носи белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл.

21 АПК, но въпреки това, основният вид на дейността по налагане на административно наказание и на извършените действия или бездействия във връзка с административното наказване не дава основание разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ да се тълкува ограничително като приложното й поле да се ограничи до административните актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните наказателни постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат изключени от предметния обхват на закона. В същото ТП е посочено и че за квалифициране на иска като такъв по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ определяща е не правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на органа, негов издател. Независимо, че наказателното постановление не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява властнически акт и въпреки че поражда наказателно - правни последици, е правен резултат от санкционираща административна дейност. Заключено е, че неговото издаване е последица от изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена административно - наказателна компетентност, законово предоставена на органите в рамките на административната им правосубектност, което по своето съдържание представлява изпълнение на административна дейност. В случая исковата претенция е основана именно на отмяна на наказателно постановление по предвидения за това съдебен ред по ЗАНН.

На второ място, както е посочено и в цитираното вече ТП № 2/15 г., а също и в ТР № 1/2017 г. на ВАС, ОСС І и ІІ колегия, нито ЗАНН, който е приложимият закон в производството по обжалване на наказателните постановления, нито НПК, към който ЗАНН препраща за неуредените случаи, са предвиждали към момента на провеждане на производството пред районния съд по отмяната на наказателното постановление специален ред за присъждане на разноски в производството. Същото се е отнасяло и до касационното производство по обжалване решенията на районните съдилища по административно-наказателни дела, при които, съгласно ТР № 2/2009 г. на ВАС, административните съдилища не са могли да присъждат разноски. Тъй като към момента на провеждане на производството пред Районния съд по обжалване на наказателното постановление не е била в сила все още разпоредбата на чл.63, ал.3 от ЗАНН /приета едва с ДВ., бр.94/29.11.2019 г./, то редът за претендиране на направените разноски по тези производства по ЗАНН е именно този по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за търсене на обезщетение за вреди. В тази насока неоснователно е възражението на ответната страна относно това, че искът е недопустим, защото ищецът бил имал възможност, след влизане в сила на измененията на ЗАНН касателно присъждането на разноски, да иска допълване на съдебното решение, с което наказателното постановление е било отменено, в частта относно разноските по реда на чл.248 от ГПК.

Неоснователността на това възражение се обуславя преди всичко от факта, че последното съдебно заседание по делото на РС - Пловдив, в което е даден ход на производството по същество, е било проведено на 12.11.2019 г., когато все още не е било налице изменението на разпоредбата на чл.63 от ЗАНН, обнародвано с ДВ бр.94/29.11.2019 г. и в сила три дни след обнародването му, даващо вече възможност на страните в производствата по обжалване на наказателни постановления да правят искания за присъждане на разноски. Следователно и към този момент жалбоподателят не е разполагал с процесуална възможност да направи такова искане. Нормата на чл.248 от ГПК предвижда допълване или изменение на съдебното решение в частта относно разноските, тогава, когато страна е поискала такива, но съдът е пропуснал да се произнесе, или се е произнесъл, но не съобразно искането на страната. Тъй като, както се каза, към момента на приключване на съдебното дирене пред РС - Пловдив жалбоподателят не е имал предоставена от закона процесуална възможност изобщо да иска присъждане на разноски, то затова и не може да се счете, че съдът е пропуснал да се произнесе по такова искане, защото не е бил сезиран с него, а и това не е било допустимо. Сиреч, не са били изобщо налице сочните от ответника основания да се иска допълване на съдебното решение на районния съд по чл.248 от ГПК в частта относно разноските.

В тази насока и липсата на направено искане за произнасяне по разноските пред районния съд не се дължи на процесуално бездействие на жалбоподателя, а е последица от липсата на законова възможност изобщо такова искане да бъде поставяно за разрешаване от съда в това производство.

Искът е предявен от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение в разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ. чл.203 от АПК. Същият е предявен и против надлежен ответник, доколкото по смисъла на чл.205 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт са причинени вредите. В случая, издател на посоченото наказателно постановление от чиято незаконосъобразност се твърди да са произтекли вреди за ищеца, е Началник група към Сектор ПП в Областна дирекция на МВР - Пловдив. Последната е юридическо лице, съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР, поради което и правилно искът е насочен именно срещу нея.

По същество исковата претенция се явява основателна.

От приетите и приложени по делото доказателства се установява от фактическа страна, че срещу ищеца В. е било издадено Наказателно постановление № 19-1030-004202 от 13.05.2019 г. на Началник група в Сектор ПП при ОД МВР - Пловдив, с което на същия е било наложено административно наказание глоба от 100 лева на основание ЗДвП за нарушение по същия закон. Наказателното постановление било обжалвано по реда на чл.59 от ЗАНН от ищеца В. ***. Жалбата до съда била депозирана чрез упълномощен от В. адвокат Хр.Д. и към нея били приложени пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 27.06.2019 г., сключен между ищеца и упълномощения му адвокат. По жалбата в РС - Пловдив било образувано АНД № 4350/2019 г., по което с решение № 2070/13.11.2019 г. наказателното постановление било отменено като незаконосъобразно. Това решение не било обжалвано и влязло в сила на 03.12.2019 г. В производството пред Районен съд - Пловдив ищецът В. бил представляван от упълномощения му адв. Д..

Съгласно Тълкувателно решение №

6/2013 г. на ВКС ОСГТК, когато възнаграждението за адвокат е заплатено в брой, то с оглед доказване на плащането, този факт следва да бъде отразен в договор за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото и в този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. В случая се установява, че такъв договор за правна защита и съдействие, ведно с пълномощно от името на ищеца за адв.Д., са били приложени в оригинал по АНД № 4350/2019 г. на РС - Пловдив. В договора, с посочена дата на сключване 27.06.2019 г., е изрично отразено, че има за предмет именно оказване на правна защита и съдействие по повод обжалване на въпросното наказателно постановление. В договора, освен това, изрично е посочено и че е договорено и заплатено в брой възнаграждение от 400 лева, както и че същият служи за разписка относно направеното плащане. В тази насока и според съда, въпросният договор за правна защита и съдействие е годен да удостовери извършения от страна на ищеца разход за адвокатска защита пред районния съд по обжалване на наказателното постановление. Поради това и направеният разход от 400 лева за възнаграждение на адвокат по делото на районния съд е практически доказан.

За да възникне правото на обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е необходимо да са налице няколко кумулативно определени предпоставки, а именно: да има причинена вреда - имуществена или неимуществена; да съществува незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието и настъпилата вреда. При липсата, на който и да е от елементите на посочения фактически състав, не може да се реализира отговорността на държавата по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.

В конкретния случай, както се посочи, е установена по делото наличната отмяна на издаден при изпълнение на особена по своя характер административна дейност, каквато е административно-наказателната дейност, акт – наказателно постановление, като незаконосъобразен. В развилото се пред Районен съд - Пловдив по АНД № 4350/19 г. производство се установява, както се каза вече, ищецът да е направил имуществен по своя характер разход, като е заплатил адвокатски хонорар за представителство от адвокат, упълномощен с пълномощно по делото. Така направеният разход се явява имуществена вреда за ищеца, която, освен това, е в пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен акт – наказателно постановление – и е непосредствена последица от него, доколкото ищецът не би търсил и заплащал адвокатска защита, ако срещу него не бе издадено незаконосъобразното наказателно постановление. В тази насока съдът взема предвид и изричното разрешение, дадено в задължителното за съдилищата ТР 1/2017 г. на ВАС, според което при предявени пред административните съдилища искове по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл.4 от ЗОДОВ. Съдът поради това е длъжен да се съобрази със задължителното за приложение тълкувателно решение и възраженията на ответника относно липсата на причинна връзка се явяват без основание.

Разпечатката съдържа 25 от 41 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/de526963-9987-4492-a862-c5886d1f704f