Решение № 501 от 18.12.2019, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ№ 679 гр. Пазарджик, 18.12.2019 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД

- ПАЗАРДЖИК, гражданско отделение, въззивен състав, в публично заседание на девети декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Албена Палова

ЧЛЕНОВЕ: Мариана Димитрова

Ели Каменова при секретаря Катя Кентова, като разгледа докладваното от мл. съдия Е. Каменова въззивно гр. дело № 794 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С

Решение № 50 от 29.03.2019 г., постановено по гражданско дело № 292/2018 г. по описа на Районен съд - П.., е признато за незаконно уволнението на Д.Н.Г. - Р., с ЕГН- **********,*** Търново, със съдебен адрес:***, чрез адвокат Р.К. от ПзАК, и е отменено уволнението, наложено със Заповед № 15/22.02.2018 г. на Управителя на „МБАЛ -Уни Хоспитал“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр. П.., ул.“Г.Б.“ № 100, представлявано от управителя К.Ч.. Възстановена е Д.Н.Г. - Р. на длъжността „Л., Н.“ в „МБАЛ -Уни Хоспитал“ ООД. Осъдена е „МБАЛ -Уни Хоспитал“ ООД да заплати на Д.Н.Г. - Р., сумата от 6632,62лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 28.03.2018 г., до окончателното изплащане на вземането, която сума представлява обезщетение в размер на брутното й трудово възнаграждение за времето, през което Г. – Р. е получавала по - ниско трудово възнаграждение при друг работодател и обезщетение поради временна нетрудоспособност и майчинство, като е отхвърлен като неоснователен и недоказан искът, предявен от Д.Н.Г.- Р. срещу „МБАЛ -Уни Хоспитал“ ООД за заплащане на обезщетение по реда на чл. 225, ал. 2 от КТ, за разликата от 6632,62лв. до претендирания размер от 17866,74лв.

Осъдена е

„МБАЛ -Уни Хоспитал“ ООД да заплати на Д.Н.Г. – Р. сторените от нея съдебно- деловодни разноски в размер на 2766,60лв. за адвокатско възнаграждение съобразно с уважената част от исковете. Осъдена е „МБАЛ -Уни Хоспитал“ ООД да заплатят в полза на бюджета на Съдебната власт и по сметка на Районен съд гр.П.. сумата от 515,31 лв. разноски по делото.

С определение по реда на чл. 248 пот ГПК решението е изменено в частта за разноските, като е осъдена Д.Н.Г. – Р. да заплати на „МБАЛ -Уни Хоспитал“ ООД сумата от 1087,70 лв. съдебно-деловодни разноски съобразно с отхвърлената част от иска.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца „МБАЛ -Уни Хоспитал“ ООД, с твърдение, че същото е неправилно, незаконосъобразно, необосновано и постановено в противоречие на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Въззивната страна поддържа, че първоинстанционният съд не се е съобразил със задълженията си по чл. 146 от ГПК, като изготвеният доклад е непълен и няма предвиденото в ал. 1 съдържание, липсват и предвидените в чл. 146, ал. 2 ГПК указания.

На следващо място сочи, че съдът неправилно е оценил събраните доказателства и не е взел предвид изтъкнатите от ответника съображения, Сочи, че трудовото правоотношение с ищцата е прекратено на

28.02.2018 г., с изтичане на петдневния срок, даден с нотариалната покана за получаване на заповедта за уволнение.

Твърди, че е неоснователен и недоказан иска за отмяна на уволнението, тъй като в заповедта за уволнение са посочени три отделни нарушения на трудовите задължения на служителя, които поотделно и в своята съвкупност обуславят наложеното дисциплинарно наказание. Прави подробен анализ на описаните в заповедта нарушения, като излага, че от събраните по делото доказателства, осъществяване на нарушенията е доказано. Акцентира върху това, че плановия график и действителния график напълно съвпадали с рапорта на сестрите за целия месец ноември 2018 г., като във водения от сестрите рапорт липсвало вписване на часове на явяване и напускане на Л.ите, но следвало да се отчете изявлението на ищцата в писмените й обяснения от 16.01.2017 г., че от назначаването й в болницата многократно е идвала извън работно време и никога не е следяла стриктно за спазване на часовете по графика. Поддържа, че служителят е длъжен да предостави работната си сила в рамките на определеното му работно време, като задължението му е формално.

Намира за неоснователен и иска за възстановяване на работа на ищцата. По отношение на иска по чл. 225, ал. 1 от КТ сочи, че през голяма част от исковия период ищцата е ползвала отпуск за временна неработоспособност поради бременност и майчинство, като съдът не се е съобразил с трайната съдебна практика, че в случаите на неработоспособност, на работниците и служителите не се дължи обезщетение по чл. 225 от КТ. Сочи, че въпреки настъпила преклузия на искането на ищеца, съдът е допуснал извършването на съдебно-счетоводна експертиза за изчисляване на размера на обезщетението по чл. 225 от КТ.

Моли за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявените искове.

Въззиваемата

Д.Г. - Р., в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е депозирала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Твърди, че въпросната заповед е просрочена на основание чл. 194 КТ, тъй като от 07.12.2017 г. до 23.02.2018 г. са изтекли повече от 2 месеца. Намира, че работодателят е пропуснал сроковете за търсене на дисциплинарна отговорност и за датите 02.11.2017 г., 04.11.2017 г. и 05.11.2017 г. Излага доводи, че не е спазена и разпоредбата на чл. 193, ал. 1 от КТ, като само на това основание уволнението следва да бъде отменено като незаконно.

Сочи, че в жалбата не е коментирана експертизата, чрез която се установява липсата на подписи под графиците на началника на отделението, поради което счита, че няма как на ищцата да й бъде вменено нарушение на установени норми – конкретни смени на работа, когато такива не са приети.

Моли за оставяне на жалбата без уважение. Претендира разноски пред настоящата инстанция.

В жалбата и в отговора не се сочат нови доказателства, не се правят доказателствени искания.

Въззивната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от активно легитимирана страна в съдебното производство срещу обжалваем съдебен акт.

Разгледана по същество въззивната жалба е частично основателна.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Доколкото решението не е обжалвано от ищцата в частта, с която е отхвърлен искът за заплащане на обезщетение по реда на чл. 225, ал. 2 от КТ за разликата от 6632,62лв. до претендирания размер от 17866,74 лв., то в тази част решението е влязло в законна сила и не подлежи на въззивен контрол.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, разгледано по същество е частично правилно.

Предявени са при условията на кумулативно обективно съединяване искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и 3, вр. чл. 225 от КТ за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „Л. неврохиругия“ и за заплащане на обезщетение за времето, през което ищцата е работила на по-нископлатена работа.

В исковата си молба срещу „МБАЛ – Уни Хоспитал” ООД, ищцата Д.Н.Г.

- Р., твърди, че е имала сключен трудов договор № 499 от 14.04.2016 г. с ответното дружество, по силата на който е заемала длъжността „Л., Н.“, като с допълнително споразумение от 17.01.2017 г. твърди, че са й били възложени допълнителни трудови функции, подробно описани в длъжностната характеристика и е увеличен размера на получаваното от нея трудово възнаграждение.

Сочи, че на 23.02.2018г. й е връчена нотариална покана, с която е уведомена, че със Заповед № 15 от 22.02.2018г., на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ, е прекратено трудовото й правоотношение и следва в петдневен срок да получи заповедта си от нотариуса. Твърди, че отразената в нотариалната покана дата на връчване – 22.02.2018 г. не отговаряла на истината.

Ищцата твърди, че с молба- покана от 19.03.2018г. е поискала да получи екземпляр от заповедта за прекратяване на трудовото й правоотношение, но вместо екземпляр от заповедта е получила покана да й бъде върната трудовата книжка. Твърди, че на 23.03.2018 г. й е отказано да си получи заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя. Сочи, че в крайна сметка заповедта й е връчена на 26.03.2018 г. в отдел „Човешки ресурси“ на ответното дружество, като в заповедта е посочена дата на връчване – 26.03.2018 г., а в трудовата й книжка е отбелязано, че трудовото й правоотношение е прекратено на 02.03.2018 г.

Оспорва изцяло заповедта за уволнение, като твърди, че не е извършила описаните нарушения. Сочи, че за твърдяното нарушение от 17.11.2017 г. работодателят е пропуснал 2-месечния срок за налагане на дисциплинарно наказание, тъй като от 17.11.2017 г. до 02.03.2018 г. са изтекли повече от 2 месеца, като само на това основание заповедта следва да бъде отменена.

По отношение на нарушенито, изразило се в напускане на работното място на 26.12.2017г. в 19,05 часа, без да се чекира на изхода чрез служебната си карта, а в 20,07 часа на същата дата друга служителка се е чекирала с персоналната й карта и че на 27.12.2017 г., в 17,30 часа, е напуснала работното си място без да се чекира чрез индивидуалната си служебна карта, като по този начин е нарушила инструкцията за работа с идентификационна карта. Ищцата Р. твърди, че именно в изпълнение на инструкцията, посочена от дружеството-ответник, е влизала в сградата и в отделението чрез биометричните си данни и пръстовия си отпечатък, поради което счита, че не е извършила нарушение на пропускателния режим на ответното дружество и не е преотстъпвала персоналната си карта на никого, тъй като самата тя няма такава.

Ищцата излага доводи, че за посоченото като трето нарушение в заповедта, че системно не спазва установеното работно време и работа по график, като са посочени датите 02.11.2017г., 04.11.2017г. и 05.11.2017г., за които ответното дружество твърдят, че Г.-Р. не е спазвала съществуващия график, процесната заповед се явява незаконосъобразна и в тази си част, заради изминалото време и възможността за търсене на дисциплинарна отговорност, съгласно чл.194, ал.1 от КТ. Ищцата твърди, че не е налице основанието на чл.190, ал.1 от КТ и не са налице три закъснения или преждевременни напускания на работа в един календарен месец, всяко от които не по-малко от един час. Сочи, че така наречените „работни графици“ всъщност са два и те се правят в отделението ежемесечно, като се утвърждават от г-жа А., в качеството й на административен директор. Описва, че единият от графиците е официален за пред НОИ, а другият е неофициален, по който работят всички Л.и в отделението, като тези графици са изработват от д-р Г.А. и се подписват от началника на отделението – д-р Ф.. Излага, че на датите 26 и 27.12.2017г., съгласно официалния график, е следвало да има нощно дежурство от 20,00 часа на 26.12.2017г. до 08,00 часа на 27.12.2017г. и на 27.12.2017г. от 20,00 часа до 08,00 часа на 28.12.2017г., но по неофициалния график на отделението и със съгласието на г-жа А., е била на работа дневна смяна от 08,00 часа до 20,00 часа на 26 и 27.12.2017г., като е била на „нощни разположения“ през периода от 20,00 часа до 08,00 часа на другия ден. Ищцата твърди, че съгласно официалния график не е трябвало да бъде на работа на 26.12.2017 г. и 27.12.2017 г. през деня, а през нощта, т.е спазила е изискването на работодателя да работи по неофициалния график, който според нея е незаконен. Твърди също, че с този неофициален график се осигурява комфорт на Л.ите- туристи, като им се спестяват нощните дежурства, а се осигурява Л., чрез повикване по спешност, най- вече такива като нея, които са напуснали родните си места и са се заселили в град П...

Намира заповедта за незаконосъобразна, поради което иска от съда да признае уволнението за незаконно и да го отмени, да я възстанови на предишната й длъжност, като й бъде изплатено обезщетение в размер на 27 000 лв. за оставането й без работа.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор, в който ответното дружество намира предявените искови претенции за неоснователни.