Решение № 2889 от 09.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2889 гр. Пловдив, 09.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20245330111539 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от Р. П. Л. с ЕГН **********, с която е предявен осъдителен иск против „Неткредит“ ООД, ЕИК 201253421 с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 23 ЗПК за заплащане на сумата от 329,36 лв., представляваща недължимо платена сума по Договор за кредит № ***** г., формирана от заплатена сума за неустойка от 280,00 лв. за периода от 02.07.2023 г. до 02.10.2023 г. и заплатена сума за възнаградителна лихва от 49,36 лв. за периода от 02.07.2023 г. до 02.10.2023 г., дължими поради недействителността на договора за кредит, ведно със законна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – **** г., до окончателното изплащане на задължението.

В случай на отхвърляне на главния иск, в условията на евентуалност, е предявен осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от 280,00 лв., представляваща недължимо заплатена сума по недействителна клауза за неустойка по Договор за кредит № ***** г., ведно със законна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – **** г., до окончателното изплащане на задължението.

В исковата молба се твърди, че на **** г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ****, по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 500 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 38,75 % и годишен процент на разходите – 46,42 %. Общата дължима сума била 558 лева, платима в срок 1 до 02.12.2023 г. на шест месечни погасителни вноски от по 93 лева. В договора била предвидена неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 420 лева.

Заемната сума била върната предсрочно на 02.10.2023 г., поради което платената неустойка възлизала на 280 лева. Платена била и възнаградителна лихва в размер на 49,36 лева. Твърди се, че така посочените суми, заплатени за неустойка и възнаградителна лихва са получени от ответното дружество без основание поради недействителност на основание чл.22 ЗПК на процесния договор, евентуално поради нищожността му или поради нищожност на отделните негови клаузи – чл.6 във връзка с чл.4, ал.3 от договора, предвиждащи неустойка при непредоставяне на обезпечение.

Ищецът излага твърдения, че посоченият размер на ГПР в договора не отговаря на действително прилагания между страните, тъй като в него не била включена неустойката за непредоставено обезпечение, като по този начин била нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК във връзка с чл.19, ал.4 от ЗПК. Налице била липса на задължителен реквизит относно съдържанието на договора. Потребителят не бил запознат с изискването за предоставяне на обезпечение преди обвързването си с договора. Смята, че начислената неустойка представлява скрито възнаграждение в полза на търговеца за сметка на потребителя. Потребителят бил лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което противоречало на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 и на ЗПК.

Посочвайки неверни параметри на ГПР и общо подлежаща на връщане сума по кредита се заобикаляли императивните изисквания на ЗПК, поради което и по общите правила и на общо основание по чл.26 ЗЗД, договорът бил нищожен. В условията на евентуалност твърди, че разпоредбите на чл.18 във връзка с чл.6 от договора са нищожни на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.146, ал.1 и чл.143 от Закона за защита на потребителите. Сочи, че задължение на кредитора било преди сключване на договора за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл клаузи като уговорените в договора за кредит, според които се дължи неустойка при необезпечаване изпълнението на договора с посоченото в договора обезпечение се намирали в пряко противоречие с целта на транспонираната в ЗПК Директива.

Подобна уговорка прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водила до допълнително увеличаване размера на задълженията. Твърди, че неустойката излизала извън присъщите си функции и целяла единствено неоснователно обогатяване. Посочва още и че по този начин се заобикаляла разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК, според който при забава на потребителя кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С оглед изложеното предявява исковите претенции, моли за тяхното уважаване, претендира разноски.

2

В срока по чл. 131, ал. 1 ЗЗД ответникът „Неткредит“ ООД е депозирал отговор на исковата молба. Не оспорва обстоятелството, че между страните е сключен процесния договор за кредит, като твърди, че на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при определяне на годишния процент на разходите не е включено задължението за заплащане на неустойка. Оспорва изложените в исковата молба съображения за недействителност на договора за кредит и клаузата за неустойка, както и заплащането на сумата в размер на 280 лева, представляваща неустойка по чл.6 от процесния договор. Твърди, че при определяне на годишния процент на разходите не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, което е в унисон с установеното в Директива 2008/48/ЕО. Твърди, че в разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК и в Директивата не е предвидено изискване, че в годишния процент на разходите не се включват разходи, свързани с неизпълнение на основно задължение по договора за кредит, в който смисъл е налице широко застъпено в съдебната практика становище. Поддържа, че в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е предвидено, че договорът за кредит следва да съдържа годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. Сочи, че неизпълнение на задълженията на страните в съответствие с условията и сроковете на договора е отклонение от нормалното развитие на облигационните отношения, поради което и разходите във връзка с тях не следва да се включат при определяне на годишния процент на разходите. Твърди се, че ищецът е направил една вноска за погасяване на кредита в размер на 536,35 лева. Неоснователни били твърденията, че в периода 02.07.2023 г. – 02.10.2023 г. били заплатени следните суми: 280 лева заплатена неустойка, 49,36 лева заплатена възнаградителна лихва и 500 лв. заплатена главница.

По така изложените съображения моли за отхвърляне на предявените искове.

Претендира разноски.

С протоколно определение от **** г., е допуснато изменение на предявените искове по реда на чл.214 ГПК, чрез тяхното намаляване от сумата от 329,36 лв. на сумата от 36,35 лв., като искът да се счита предявен до размера от 36,35 лв., представляваща недължимо платена договорна лихва по процесния договор за кредит.

В частта за разликата от 36,35 лв. до 329,36 лв. производството по делото е прекратено. Поради това предмет на настоящото производство е предявен иск с правна квалификация чл.55 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 36,35 лв., представляваща недължимо платена договорна лихва по Договор за кредит № ***** г. за периода от 02.07.2023 г. до 02.10.2023 г., дължими поради недействителността на договора за кредит, ведно със законна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – *** г., до окончателното изплащане на задължението.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени 3 доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното дружество по процесния договор за кредит, който да е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за кредит е действителен.

Между страните не е спорно, че на ****г. е сключен процесният Договор за кредит № *****, по силата на който ответникът, заемодател е предоставил на ищеца заемател, сумата в размер от 500 лв. Общият размер на сумата, което трябвало да се върне бил 558 лв., в това число главница от 500 лв. и договорна лихва от 58 лв., която следвало да се върне на 6 равни месечни погасителни вноски за периода от 02.07.2023 г. до 02.12.2023 г., когато настъпвал окончателният падеж на вземането на кредитора.

Установява се по делото, от заключението на приетата съдебна-счетоводна експертиза, което се кредитира от съда като обективно и компетентно дадено на основание чл.202 ГПК, по отношение на факта на плащане, че ищецът е заплатил на ответното дружество по договор за кредит за лихви, сумата от общо 36,35 лв., на дата 14.06.2023 г. На посочената дата е изплатена цялата сума по кредита в размер на 536,35 лв. Поради това, фактът на плащането на процесната сума, се установи по делото. За да е основателен предявеният иск обаче, следва да се установи, че плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК.

Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1)при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2)при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – така изрично Решение 4

№ 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3)при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищцата доводи за недействителност на договора за кредит, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

По отношение на твърденията за нарушение на разпоредбите на чл. 22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Действително, в текста на договора е посочено, че годишният процент на разходите е 46,42 % - чл.11, ал.4. Липсва обаче, каквото и да било уточнение какви точно разходи се включват в този процент. В чл.11, ал.8 е посочено, че разходите по заема, посочени в ал.1-5 не могат да бъдат променяни, освен с изрично писмено съгласие на страните. Въпреки това от текстовата част на договора не става ясно, какво точно се включва в ГПР. Посочената годишна фиксирана лихва от 38,75 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят – кредитополучател, е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.