Решение № 453 от 17.05.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 453 гр. Стара Загора, 17.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, V-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ваня Тенева при участието на секретаря Ивелина Б. Костова като разгледа докладваното от Ваня Тенева Гражданско дело № 20245530105457 по описа за 2024 година

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 22 ЗПК и чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожност на Договор запотребителски кредит № ****** от 29.05.2021г. и чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за връщане на недължимо платени суми по Договор за потребителски кредит №480590 от 23.12.2020г.

В условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл.

26, ал.1 ЗЗД за нищожност на чл. 3.7 и чл. 8 от Договор за потребителски кредит № ****** от 29.05.2021г.

Ищецът М. Г. В. твърди в исковата си молба, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № 480590 от 23.12.2020г. По силата на този договор, ответникът се задължавал да предостави заемни средства в размер на 800 лева на ищеца, а той се задължавал да ги възстанови, ведно с възнаградителна лихва. Съгласно чл. 3.7. от договора, годишен лихвен процент на заема бил 40,05%, а годишният процент на разходите бил 48.28%.

Уговореният срок на договора бил 10 месечни вноски.

Между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № ****** от 29.05.2021г. По силата на този договор, ответникът се задължавал да предостави заемни средства в размер на 1100 лева на ищеца, а той се задължавал да ги възстанови, ведно с възнаградителна лихва. Съгласно чл. 3.7.

1 от договора, годишен лихвен процент на заема бил 40,05%, а годишният процент на разходите бил 47.89%. Уговореният срок на договора бил в 10 месечни вноски.

Действително приложеният в кредитните правоотношения годишен процент на разходите обаче, бил различен от посочения в договорите и с вписания от Кредитодателя, в във всеки от договорите за заем защото съгласно всеки от договорите се дължала неустойка по смисъла на чл.8 от договорите, в случай че ищецът не предоставил в тридневен срок от усвояване на заемната сума по съглашенията, поръчител или банкова гаранция.

Ответникът, залагайки като клаузи на чл.8 в договорите за потребителски кредит същност целил заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си.

Използвайки заблуждаваща търговска практика той създавал неравноправност, която го благоприятствала и увреждала ищеца. Ответникът целил да заблуди ищеца в частта относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство пораждало недействителност на целите договори, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водела до нищожност на договора.

Годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора.

Съгласно чл. 6 от договорите за кредит, заемателят се задължавал в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, представляващо поръчител или банкова гаранция, на което обезпечение да била извършена предварителна проверка от страна на Кредитора и едва след нея да сключил договор за поръчителство във връзка с процесния договор за заем, като в противен случай се дължала неустойка.

Неустойката по Договор за потребителски кредит № 480590 от 23.12.2020г. била в размер на BGN 889,62 лв., а по Договор за потребителски кредит № ****** от 29.05.2021г. била в размер на B G N 1228,20, която неустойка се дължала пропорционално към всяка вноска по кредитите, отразена била в погасителните планове и представлявала неразделна част от договорите.

Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ било разход по кредитите, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на възнаграждението в посочения от потребителските договори размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитните правоотношения.

Посочването в Договорите на размер на ГПР, който не бил реално прилагания 2 в отношенията между страните представлявал "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това договорите за кредит били нищожни на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК.

Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, която давала легалната дефиницията на нелоялната търговска практика търговска, която се използвала в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора. Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала ако противоречила на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и било възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Член 68д от същия закон гласил, че заблуждаваща била такава търговска практика, при която се съдържала невярна информация и следователно била подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждавала или била в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация била фактически точна и имала за резултат или било възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той нямало да вземе без използването на търговската практика. Така в чл. 6 от процесните договори било уговорено заемите да били обезпечени с поръчител или банкова гаранция, отговарящи на конкретни условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя, същият дължал „неустойка“ по чл. 8 от договорите на кредитора, тоест сумите се начислявали пропорционално към всяка вноска по кредитите. Кумулирала се месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното вземане нараствало значително - вноската по кредитите ставала двойно по-голяма. Същото това кумулиране на неустойката към погасителните вноски води до скрито оскъпяване на кредита и създавала предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя.

Неизпълнението на задължението на ищеца да представи поръчител, отговарящ на условията, посочени по-горе, вдигало лихвения процент на кредита неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и от факта, че тази неустойка била уговорена и в погасителния план по договора. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договорът бил недействителен, като съгласно чл. 23 ЗПК ищецът дължал само чистата стойност на кредитите, без лихва или други разходи по кредитите.

Съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този 3 смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитирали по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедирали по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целило да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състояла, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приемала, като необходима, за да се осигурило на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улеснило изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. Клауза, която предвиждала, че се дължила неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение ставало изискуемо до 3 работни дни от усвояване на заемната сума била в пряко противоречие с целта на Директивата.

Посочените лихвени проценти в договорите за кредит от 40.05% не отговаряли на действително приложените лихвени проценти, тъй като уговорената „неустойка“ представлявала добавък към договорната лихва.

Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в чл.3, ал.5 от договорите в действителния му размер, а това било в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК.

В случай, че съдът преценил, че договорите не били нищожни, уговорените размери на договорната лихва по правоотношенията противоречали на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Страните уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 40.05% годишно. Като съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви можели да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябвало да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави.

Посоченият критерий не можел да бъде възприет за абсолютен, тъй като противоречието на добрите нрави следвало да се прецени съобразно всеки конкретен случай. Следвало да се има предвид съотношението между уговорения размер на възнаградителна лихва наред с останалите условия и 4 характеристики на договорите, а именно: при липса на обезпечение, неустойката по Договор за потребителски кредит № 480590 от 23.12.2020г. била в размер на 889,62 лева, а по Договор за потребителски кредит № ****** от 29.05.2021г. била в размер на 1 228.20 лева. Отчитайки, че договорната лихва била цена за предоставеното ползване на заетата сума, размерът на лихвата от 40.05% противоречил на добрите нрави.

В случай, че съдът преценил, че нито един от договорите не бил нищожен, уговорената неустойка в чл.8 от Договорите противоречила на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. С така уговорената неустойка се целило единствено да се постигане неоснователно обогатяване, като с тази разпоредба се излизало извън присъщите функции на неустойката, посочени в т. 3 от Тълкувателно дело №1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесната неустойка била и неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно била нищожна на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите. Потребителят не могъл да влияе върху съдържанието й, тъй като била предварително изготвена от ответника и съответно не била индивидуално уговорена. Чл. 8 от процесните договори за потребителски кредит и уговорената в него „неустойка“ представлявала неравноправна клауза, тъй като била уговорка във вреда на потребителя, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на страните.

С така уговорената неустойка се целило заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава се дължало само обезщетение в размера на законната лихва.

Ищецът заплатил, въпреки липсата на основание по Договор за потребителски кредит № 480590 от 23.12.2020г., сумата от 599,82 лева. Тази сума била недължимо платена сума от страна на ищеца към ответника за възнаградителна лихва, неустойка и други такси към договора.

Искането е да се признае за установено, че Договор за потребителски кредит № ****** от 29.05.2021г., сключен между „СИТИ КЕШ“ ООД, и М. Г.

В., е изцяло недействителен, поради противоречие с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП. В хипотезата на евентуалност, а в случай, че съдът не прецени, че целият договор е недействителен, да се признае за установено, че клаузите на чл. 3.7 и чл. 8 по сключения между "СИТИ КЕШ" ООД, и М. Г.