Решение № 1767 от 14.10.2021, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1767 гр. Пловдив, 14.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на тридесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20215330107582 по описа за 2021 година

Съдът е сезиран с искова молба от А. А. И. против „Изи Асет Мениджмънт” АД, с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми:

-сумата в размер на 20,00 лв. – недължимо платена при липса на основание възнаградителна лихва по договор за паричен заем №***** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 12.05.2021 г., до окончателното изплащане на сумата;

-сумата от 50,00 лв. – недължимо платена при липса на основание по клауза за неустойка по договор за паричен заем № ******** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 12.05.2021 г., до окончателното изплащане на сумата;

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем № *****г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца парична сума в размер на 300 лева в заем. С договора бил договорен ГПР в 1 размер на 48.55 %, възнаградителна лихва в размер на 40 %, като размерът на плащанията възлизал на 326,13 лева. Била уговорена и клауза за неустойка в размер на 147,84 лева, в случай, че в тридневен срок от подписване на договора кредитополучателят не представи обезпечение измежду две физически лица – поръчители или банкова гаранция. Общо дължимата сума, включваща и неустойката, следвало да бъде изплатена на двадесет и една броя седмични вноски, всяка в размер на 13,53 лева за периода 28.07.2016 г. – 14.01.2017 г. В исковата молба се излагат съображения, че договорът за кредит е недействителен, доколкото е сключен в противоречие с разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Досежно неустойката се възразява, че същата противоречи на добрите нрави и се явява недействителна на основание чл. 21, ал.1 ЗПК, доколкото с нея се заобикаля изискването, регламентирано в нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК, а именно: ГПР да не надвишава пет пъти законна лихва. Излагат се доводи, че клаузата за неустойка е нищожна и като противоречаща на чл. 71 ЗЗД и чл. 33 ЗПК.

Поради изложеното, според ищеца договорът за паричен заем се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК, и платените суми за възнаградителна лихва и неустойка се явяват недължимо платени.

Поради разноски. изложеното предявява исковите претенции.

Претендира

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Изи Асет Мениджмънт” АД, с който се взима становище за неоснователност на предявените искове. Възразява се, че основанието по чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК се явява неприложимо, доколкото между страните е уговорен фиксиран лихвен процент. Във връзка с оспорването на договора като противоречащ на нормата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, се изразява становище, че начинът на формиране на ГПР е посочен в приложение № 1 към ЗПК, като липсва изискване същият да бъде посочван и в договора за паричен заем. Досежно възраженията за нищожност на неустойката като противоречаща на добрите нрави, се посочва, че в хипотеза на изпълнение на задължението от кредитополучателя за предоставяне на обезпечение, не би се стигнало до начисляване на неустойката. Излагат се съображения, че същата не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции.

Досежно посоченото в исковата молба, че клаузата за неустойка противоречи 2 на нормата на чл. 21, ал.1 ЗПК, се посочва, че същата следва да се взима предвид при изчисляването на ГПР. Навеждат се доводи, че нормата на чл. 33 ЗПК се явява неприложима в настоящия случай.

Поради изложеното моли предявените искове да бъдат отхвърлени.

Претендира разноски.

С протоколно определение, постановено в открито съдебно заседание, проведено на тридесети септември две хиляди двадесет и първа година, е допуснато изменение на предявените искове, както следва:

– искът за заплащане на недължимо платена сума при липса на основание, съставляваща възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ******г., е намален от сумата в размер на 20,00 лева на сумата в размер на 11 лева, като за разликата над сумата в размер на 11 лева до пълния претендиран размер от 20 лева, производството е прекратено на основание чл.

232 ГПК поради оттегляне на иска;

- искът за заплащане на недължимо платена сума при липса на основание по клауза за неустойка по договор за паричен заем № ******** г., е увеличен от сумата в размер на 50,00 лева на сумата в размер на 62,49 лева.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

Между страните не е спорно, че на **** г. между тях е сключен договор за паричен заем № ****** /л.6-9/, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца в заем сумата в размер на 300 лева, която е следвало да бъде върната на 21 вноски – всяка в размер на 15,53 лева, при фиксиран лихвен процент – 40 %, и годишен процент на разходите – 48,55 %, а общият размер на всички плащания възлизал на 326,13 лева. В чл.4, ал.2 от договора била предвидена неустойка при неизпълнението на задължението по чл.4, ал.1 от договора, а именно: в срок до три дни от сключване на договора, заемателят да представи на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в 3 размер над 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Менидмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по-лош от 404 „Редовен“. Неустойката била посочена в размер на 147,84 лева, която следвало да се заплаща разсрочено като към вноската се добавя сумата в размер 7,04 лева.

От представената справка за извършени плащания по договор за паричен заем № ****** г. /л.33/, се установява, че от ответника по договора е заплатена сумата в размер на 373,53 лева, от които сумата в размер на 300 лева – главница, сумата в размер на 11,04 лева – възнаградителна лихва и сумата в размер на 62,49 лева – неустойка.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

За основателността на предявените осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното дружество по процесните договори за заем, които са недействителни. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

За основателността на предявените искове следва да се установи и че плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора п о чл.22 ЗПК или защото уговорената неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е 4 и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договорите за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договорите в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

5

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 4 от Договора. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно от обсъдените по-горе обезпечения. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които посочената клауза от договорите възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойки” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 4, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение”. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.

Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.