Решение № 29 от 08.01.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 29 гр. София, 08.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Цветко Лазаров

Членове:

Ралица Димитрова

Нина Стойчева при участието на секретаря Мария Г. Минова като разгледа докладваното от Ралица Димитрова Въззивно гражданско дело № 20251000501234 по описа за 2025 година

Производството е образувано по въззивни жалби на Р. Х. А. срещу решение № 6821/11.12.2024г. и решение № 1437/12.03.2025г. на СГС, ГО, 1 състав, постановени по гр.д. № 7576/22г. в частта, в която е отхвърлен искът му с правно основание чл.2б от ЗОДОВ над 30000лв. до пълния предявен размер от 120 000лв. и този по чл.86, ал.1 от ЗЗД за периода 15.07.2019г. до 14.07.2022г.

Срещу решение № 6821/11.12.2024г. е постъпила въззивна жалба и от Прокуратура на РБългария в частта, в която предявеният иск е уважен.

Жалбоподателят – ищец излага, че в обжалваната от него част първоинстанционното решение е неправилно и необосновано. Постановено е в противоречие на стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди от нарушение на чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС. Съдът не е обсъдил изложените аргументи в исковата молба относно справедливия размер на претендираното обезщетение. Определеното такова не е справедливо и не отговаря на практиката на съдилищата в страната.

1

Обезщетението трябва да е достатъчно и съразмерно на онова, което би присъдил ЕСПЧ. Позовава се на Решение от 10.11.2004г. по жалба № 64890/01, пар.26 на ЕСПЧ, в което се съдържа скала за остойностяване на неимуществените вреди, както и на други решения на ЕСПЧ. Сочи, че продължителността на досъдебното производство по отношение на „възродителния процес“ е извън разумен срок. Позовава се на предубеденост на наблюдаващият прокурор на разследването.

Първоинстанционният съд е следвало да констатира целенасоченото бавене на досъдебното производство и неизпълнение на мерките, определени в чл.369 от НПК. Не е съобразена изтеклата абсолютна давност за определяне на размера на обезщетението от забавяне на делото. По отношение на разследваното престъпление тя е изтекла на 13.12.2000г. В тази връзка практиката на ЕСПЧ е, че загубата на възможности, причинена от разглеждане на делото извън разумния срок е основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Неправилно и необосновано съдът е отхвърлил претенцията за законна лихва за периода от 15.07.2019г.

Необоснованото забавяне на делото е констатирано преди предявяване на иска в редица определения на наказателния съдът. Неправилно е отхвърлена молбата му за допълване на основното решение с посочване на банковата сметка на ищеца. Въззивникът се позовава на практика на ВКС в тази връзка.

Затова моли въззивния съд да отмени решенията на СГС в обжалваната част и да постанови друго, с което да уважи иска по чл.2б от ЗОДОВ изцяло, да му присъди законната лихва върху обезщетението и за периода от 15.07.2019г. до 14.07.2022г. и да посочи банковата му сметка в диспозитива на решението.

Жалбоподателят – ответник поддържа, че в обжалваната от него част първоинстанционното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Неправилно е прието, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на Прокуратурата. Определянето на наказателното дело като такова за граждански права по смисъла на чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС не произтича от качеството на ищеца като граждански ищец в наказателния процес. Р. А. не го притежава, а и националният закон не допуска да го придобие във фазата на досъдебното производство. Това, което го изключва от обхвата на горната разпоредба в гражданскоправният му 2 аспект, е обстоятелството, че всички факти от значение за гражданското право на ищеца за обезщетение на вредите от престъплението, могат да бъдат установени от граждански съд.

Само, когато той не разполага с компетентност да установи факти от значение за гражданското право, защото фактът е престъпление, образуваното наказателно производството за престъплението, е дело по определяне на гражданските права на пострадалия по смисъла на чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС. Позовава се на делото Перез срещу Франция на ЕСПЧ и други. В случая ищецът е разполагал с възможност да сезира с иск гражданския съд, който има компетентността за установи всички факти от значение за правото му на обезщетение за вредите. Позовава се на практика на ВКС. Жалбоподателят излага съждения за завишен размер обезщетението, което е присъдено на ищеца.

Затова моли въззивния съд да отмени решението на СГС в обжалваната част и постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск.

Страните не са депозирали писмен отговор по всяка от жалбите. В съдебно заседание чрез процесуалните си представители те взаимно оспорват жалбите.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства в първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съдът е сезиран с иск по чл.2б от ЗОДОВ. В исковата молба ищецът Р.

А. твърди, че е пряко пострадал от престъпленията, които са предмет на разследване по сл.д. № 1/91г. по описа на ПВС, преобразувано в сл.д. № 780II/98г. по описа на ВОП-София , а сега ДП № II-048/99г. по описа на ВОПСофия. Сочи, че е бил задържан и лишен от свобода първо в лагера Белене от 26.12.1984г. до месец април 1986г., а след това до 09.05.1987г. в затвора в Бобов дол. Няколко дни преди отвеждането му е бил изтезаван в кметството на с. Млечино, а после в МВР- Кърджали. През 1989г. е бил изгонен от страната. Не е бил извършил престъпление или друго провинение, които да налагат неговото принудително лишаване от свобода. За лишаването му от свобода не са му били връчени каквито и да било документи. В лагера Белене и в затвора в Бобов дол е бил поставен при крайно лоши условия за живот и лична хигиена. В Турция са създали организация във връзка с осъществяване на комуникация с българските институции във връзка с наказателното дело 3

№ 1/91г. Интересувал се е от разследването и заедно с други лица са изпращали писма. Разпитан е като свидетел.

Излага твърдения, че разследващият прокурор е създавал пречки за осъществяване на съдебния контрол над постановлението му за спиране от 04.10.2018г., както и че е бил предубеден.Поддържа, че наказателното дело продължава повече от 30 години като това нарушава правото му по чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС.

Прокуратурата като ръководеща досъдебната фаза е отговорна за това забавяне.

Макар и делото да е наказателно, попада в обхвата на горната разпоредба. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съпоставимо с това, което присъжда ЕСПЧ. Претърпял е морални вреди от незаконното му лишаване от свобода и от основни и естествени човешки права. Бил е лишен от правото на личен и семеен живот, правото на достойнство и зачитане на личния интегритет, от възможност да работи и добива трудови доходи, а вместо това е бил принуден да полага безплатен труд, от етно- културната му общност . Бил е лишен от здравни грижи.

Делото е забавяно необосновано, което е равносилно на отказ от правосъдие.

Прекомерната продължителност представлява нарушение на правото му по чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в разумен срок като пострадал от деянието, предмет на разследването. Ищецът сочи, че приключването на делото и наказването на виновниците за т.нар.

„възродителен процес“, е било от изключителна важност за него. Поради забавянето на делото е бил лишен от възможността да потърси справедливо репариране на причинените му имуществени и неимуществени вреди от престъплението. Тази загуба на възможности следва да се отчете при размера на обезщетението. Позовава се на практика на ЕСПЧ. Затова претендира обезщетение за неимуществени вреди като пострадало лице и моли съда да осъди ответника да му заплати 120 000лв. обезщетение за неимуществени вреди, в едно със законната лихва, считано от 15.07.2019г. до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.

В депозиран писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК ответникът Прокуратура на Република България оспорва иска. Счита го за неоснователен, а претендираното обезщетение за прекомерно по размер.

Прави възражение, че вредите на ищеца не са от забавяне на делото, а от самия „възродителен процес“. Поддържа, че искът е недоказан, тъй като ищецът не е представил доказателства, че е претърпял неимуществени вреди.

4

ДП № II-048/1999г. на ВОП се отличава с фактическа и правна сложност, като продължителността се дължи и на дадените указания от съда, разпита на значителен брой свидетели, изпращане на съдебна поръчка до Република Турция. Поради това делото е било спряно на 01.10.2002г.

Не е спорно по делото, че ищецът е бил привлечен като обвиняем с постановление от 06.02.1985г. за престъпление по чл.269, ал.3 във вр. с ал.1 и чл.325, ал.2 от НК. Мярката за неотклонение на ищеца е била „задържане под стража“ в Белена, определена с постановление от 28.12.1984г.

Не е спорно, че имената Р. Х. А., Р. Х. А. и Р. Х. М. са на едно и също лице.

Видно от справка от 05.04.1986г. на МВР е, че за ищеца е предложено да бъде включен в група „Б“ за работа в Боб дол.

С протокол от 03.04.1987г. на Комисията по чл.6 от Наредбата за прилагане на бл.39, ал.1 ,т.1 от ЗНМ е взето решение за прекратяване административната мярка „Принудително установяване в друго населено място“. Със заповед от 09.04.1987г. на министъра на вътрешните работи мярката е прекратена.

Не е спорно, че за престъпление по чл.162, ал.1 от НК е образувано дело № 1/1991г., а сега ДП № II-048/99г. на ВОП-София. Като обвиняеми лица са били привлечени Т. Ж., Д. С., П. М., Г. А., П. К.. Изцяло производството по него е било прекратено с постановление от 31.05.2022г. на ВОП-София. Този акт е бил обжалван и отменен. Във връзка с това досъдебно производство са представени съдебни актове и обвинителен акт.

В хода на съдебното дирене са събрани гласни доказателства.

Свидетелите Й. и М. познават ищеца. Вторият от тях е бил с ищеца в затвора белене от 1985-1986г. Първият заявява, че ищецът и баща му са били заедно в затвора. И двамата свидетелстват твърдят, че Р. А. е бил подложен на психически и физически тормоз, че в затвора е бил при нечовешки условия.

По отношение на делото за възродителния процес е споделял, че то не приключва и няма да приключи, а той ще умре. Много е нервиран и се ядосва, че то продължава 30 години. Ищецът е бил разтревожен, че делото не се разглежда и виновните няма да бъдат наказани.

Съдът кредитира показанията на свидетелите като основаващи се на 5 лични впечатления за фактите, които излагат. Счита ги за достоверни и убедителни.

С оглед твърденията и възраженията на страните са представени и приети и други писмени доказателства.

При тези доказателства първоинстанционният съд е уважил предявения иск частично като е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000лв. Оставил е без уважение молбата на ищеца за допълване на основното решение за присъждане на лихва по чл.86, ал.1 от ЗЗД за периода от 15.07.2019г. до 14.07.2022г.

Пред настоящата инстанция е приет протокол за разпит на ищеца като свидетел от 01.07.2025г. по ДП № II-048/1999г. на ВОП.

При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема, че предмет на разглеждане е иск по чл.2б от ЗОДОВ.

Въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, по допустимостта му в обжалваната част, а по отношение на правилността му е обвързан от основанията, посочени в жалбата- чл.269 от ГПК, с изключение на допуснато нарушение на императивна материалноправна норма.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

По правилността му.

Разпоредбата на чл.2б от ЗОДОВ създава национален механизъм за репариране на вредите, които са възникнали за физически или юридически лица от нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок съгласно чл.6, пар.1 от КЗПЧОС.

Надлежна активна материална и процесуална легитимация има всяко лице, което твърди, че е претърпяло вреди от нарушено правота му на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, което чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС му признава, въпреки че, не е обвиняем, пострадал или ощетен от престъплението.