Решение № 4571 от 30.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4571 гр. София, 29.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. И.

Виктория Недева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Виктория Недева Въззивно гражданско дело № 20231100511203 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „М.п.м.“ ЕАД, чрез адв. М. Й., срещу решение № 10690/21.06.2023 г. по гр. д. № 57358/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 159 състав, с което дружеството е осъдено на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да заплати на Г. Ю. А. сумата от 83,93 лева - частичен иск от претенция с общ размер от 97,28 лева, представляваща платена без основание сума по индивидуален договор за заем № 10165364/23.09.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба 24.10.2022 г. до окончателното плащане, и ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за първоинстанционното производство в размер на 1030 лева.

В жалбата се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушения на материалния закон. Оспорва се решаващият извод на СРС, че сключеният между страните договор за заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради което и на основание чл. 23 ЗПК заемополучателят-ищец дължи връщането само на чистата стойност на кредита. Поддържа се, че по делото не е доказано сумата от 83,93 лева да е действително заплатена на ответника, доколкото от заключението на съдебносчетоводната експертиза не се установило такава сума да е била осчетоводявана. В тази връзка не следвало да се кредитира представената от ищеца разписка 05.10.2022 г., тъй като същата била изрично оспорена по съдържание от ответника. Освен това същата била представена в първото открито съдебно заседание, към който момент, според въззивника, 1 била настъпила преклузия за ангажирането й като писмено доказателство. Неправилен бил и изводът на съда, че уговорената в чл. 12, ал. 4 от договора неустойка представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Сочи се, че тази неустойка е уговорена при отлагателно условие, а именно - в случай на неизпълнение на задължението по чл. 12, ал. 3 от договора, поради което към момента на сключване на договора за кредит, към който момент се изчислява ГПР, вземане за неустойка не е съществувало, тъй като към този момент няма как да има неизпълнение по договора. Не било съобразено, че погасителният план по чл. 12, ал. 6 от договора е приложим единствено при сбъдване на отлагателното условие за начисляване на неустойката по чл. 12, ал. 4. Поради това съдът стигнал до неправилен извод, че неустойката по договора била изначално включена в погасителния план, доколкото погасителният план по чл. 12, ал. 6, разглеждан от съда, не е бил актуалният погасителен план, по който е било изплащано задължението от ищеца. Поддържа се още, че неустойката уговорена в случай на неизпълнение на задължение на заемополучателя, поради което същата представлява разход, свързан с неизпълнение на договорни задължения по смисъла на чл. 19, ал. 3 ЗПК.

Дори да се приеме, че неустойката по чл. 12, ал. 4 от договора е следвало да намери отражение в ГПР на кредита, то приложение следвало да намери нормата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, а не нормата на чл. 22 ЗПК. Поддържа се, че надвишаването на нормативно установения праг на ГПР на основание чл. 19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК води до нищожност единствено и само на клаузите, които надвишават максималният допустим размер на 5 пъти законната лихва за забава по чл. 19, ал. 4 ЗПК, а не и до нищожност на цялото съглашение.

Счита се, че в случай че се приеме, че договорната клауза за неустойка е неравноправна поради противоречието й с добрите нрави, нищожността на отделната клауза не влече недействителност на целия договор за кредит. По тези съображения се отправя искане за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна Г. Ю. А. не взема становище по жалбата.

В проведеното пред въззивната инстанция съдебно заседание е постъпила молба от Г.

Ю. А., чрез Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от адв. Д. М., с което се излага становище по същество на спора и се прави искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ГПК.

Въззивната жалба е редовна и допустима.

С обжалваното решение СРС приема, че по отношение на процесния договор за заем намират приложение разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. Приема се, че договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него е посочен годишен процент на разходите (ГПР), но липсва ясно, пълно и подробно описание на компонентите, които го формират в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК, доколкото сумата за дължимата неустойка при неизпълнение на задължението по чл. 12, ал. 1 не е включена в ГПР на договора, а при нейното включване ГПР надвишава значително 50% и създава заблуда у потребителя относно реално дължимите разходи по кредита.

За нищожна е приета и клаузата на чл. 12, ал. 4 от договора, предвиждаща неустойка за неизпълнение на предвиденото задължение в седемдневен срок след сключване на 2 договора заемателят да осигури трето физическо лице, което да отговаря солидарно за връщане на заема. Същата е приета за неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата и задълженията между страните и задължава потребителя при неизпълнение да заплати необосновано висока неустойка. Освен това е прието, че уговорената неустойка касае неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди от неизпълнение на главното задължение на потребителя за връщане на заетата сума, като по този начин излиза извън присъщите обезпечителна и обезщетителна функции и цели само и единствено постигане на неоснователно обогатяване за кредитора, поради което същата се явява нищожна и поради противоречието й с добрите нрави - чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

С оглед извода за недействителност на договора поради противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, районният съд приема, че потребителят дължи единствено чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи. Отчетено е, че според заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвено на база счетоводната програма на ответника, без да са представени първични счетоводни документи, то извод за действително заплатената от ищеца сума следва да се направи въз основа на представената от ищеца разписка № 0120145/05.10.2022 г., от която се установява, че ищецът е заплатил на ответника общо сума по процесния кредит в размер на 1097,28 лева. Поради това районният съд приема, че заплатената сума над главницата от 1000 лева, а именно - лихва в размер на сумата от 13,35 лева и сумата от 83,93 лева са недължимо платени, с оглед на което искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 83,93 лева се явява основателен.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Разгледано по същество, същото е правилно.

Безспорно е на етапа на въззивното производство че между ищеца и ответника е сключен индивидуален договор за заем № 10165364/23.09.2022 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 511,29 евро (1000 лева), за срок от 26 седмици, с размер на погасителна вноска от 43,70 евро (85,47 лева), при ГЛП от 40,04 % и ГПР от 40,28 %.

Съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от договора заемателят трябва в срок от седем дни след сключването му да осигури трето физическо лице-солидарен длъжник, което лице подлежи на предварителна проверка от заемодателя и трябва да отговаря на шест изисквания. В чл.

12, ал. 4 от договора е уговорена неустойка, в случай че кредитополучателят не осигури предвидено в договора обезпечение – поръчителство трето лице. Размерът на предвидената неустойка е 355,80 евро (695,89 лева) и за такъв случай е предвиден друг погасителен план с погасителна вноска в размер на 139,00 лева.

Сумата от 1000 лева е предадена на кредитополучателя на 23.09.2022 г., видно от издадена от служител на ответника разписка № R10165364.

Съгласно разписка № 0120145/05.10.2022 г. ищецът е заплатил на ответника сумата от 1097,28 лева във връзка с вноска по кредит № 10165364.

Според заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебносчетоводна експертиза, в счетоводството на ответното дружество е отразено, че ищецът е изплатил на ответника по процесния договор общо сума в размер на 1013,35 лева, от които 1000 лева – главница и 13,35 лева – лихва, като при изготвяне на експертизата на вещото лице е предоставен единствено достъп до счетоводната програма на ответника, без да е предоставен първичен документ за внесената от кредитополучателя сума. Вещото лице сочи, 3 че в счетоводната програма на ответното дружество се осчетоводяват общо постъпленията по отделни пера, без да има конкретна информация по клиенти и договори. Поради това вещото лице не може да отговори дали разписка № 0120145/05.10.2022 г. е осчетоводена от ответника. Вещото лице дава заключение, че ако се вземе предвид внесената от ищеца сума от 1097,28 лева, то с разликата от 83,93 лева би се погасила неустойка.

Според заключението на вещото лице, ако се вземе предвид внесената от ищеца сума в размер на 1097,28 лева и срока, за който е погасен кредитът (15 дни), то ГПР възлиза на 857,32 %.

По доводите на въззивника за неправилност на решението, настоящият състав намира следното:

Неоснователни са възраженията на въззивника, че представената от ищеца разписка не следва да бъде ценена като доказателство по делото. Същата е представена с молба, докладвана в първото по делото съдебно заседание, към който момент не е настъпила преклузия за ангажиране на доказателства, като автентичността на същата не е била оспорена от ответника. Оспорено е единствено съдържанието й. Доколкото разписката представлява частен документ, то същата не се ползва с обвързваща съда сила, но с оглед на това, че ответното дружество не е представило първични документи за осчетоводените в счетоводството му суми по договора, не може да се направи извод за редовно водене на това счетоводство, респективно не може да се приеме, че е проведено насрещно доказване, въз основа на което да се приеме, че представената разписка не е годно доказателство за платената от кредитополучателя сума за погасяване на задълженията му.

С оглед на изложеното, въззивният съд споделя извода на първата инстанция, че по делото се установява, че процесният кредит е предсрочно погасен със заплащане на сумата от 1097,28 лева.

Въззивният съд счита, че уговорката в чл. 12, ал. 4 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение (поръчител), е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Неустойката излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер, без да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване на кредитора. Посочената клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта нищожна.