Решение № 509 от 30.07.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 509 гр. София, 30.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Милена Даскалова при участието на секретаря Анета Г. Иванова като разгледа докладваното от Милена Даскалова Касационно гражданско дело № 20238002101635 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 290 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на Р. З. П., чрез адв. К. О., против въззивно решение № 1394 от 21.11.2022 г. на Софийски апелативен съд по в. гр. д. № 1125/2022 г., с което е потвърдено решение № 266664 от 23.11.2021 г., постановено по гр. д. № 13716/2017 г. по описа на Софийски градски съд в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Р. З. П. против Г. К. З. иск с правно основание чл. 30, ал. 1 от ЗН, вр. с чл. 28 от ЗН за намаляване на завещателно разпореждане: Саморъчно завещание от 29.03.2017 г. на Е. И. П., обявено на 10.05.2017 г. и вписано в Служба по вписванията на 30.05.2017 г.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.

281, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът излага доводи, че завещанието на Е. И. П. е универсално и изводите на съда, че се касае за частно завещателно разпореждане, са неправилни. Поради неправилността на извода относно вида на завещанието, неправилни са и изводите на съда за необходимостта от 1 приемане на наследството по опис.

В открито съдебно заседание касаторът, чрез адв. Н. Т., изразява становище, че обжалваното въззивно решение е правилно и следва да се потвърди, но в него изрично да се посочи, че завещателното разпореждане от 29.03.2017 г. е завет, който не обхваща паричните влогове и вземания на завещателя.

Ответникът по касационната жалба Г. К. З., чрез адв. В., с представения писмен отговор и в открито съдебно заседание, оспорва основателността на касационната жалба.

Страните претендират присъждане на направените разноски в касационното производство.

С определението по чл. 288 ГПК № 3373 от 06.11.2023 г. касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по поставения от касатора процесуалноправен въпрос : „Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да посочи и да обсъди кои конкретни доказателства той възприема като косвени доказателства и да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора?“.

По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване :

Според трайната практика на ВКС / т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК; решение № 44 от 10.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1963/2019 г., II г. о; решение № 217 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о.; решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о.; решение № 15 от 30.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4604/2014 г., IV г. о./, която напълно се споделя от настоящия състав на ВКС, задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. Това задължение на съда произтича и от разпоредбите на чл.12 и чл. 235 ГПК, според които съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, подлежащи на установяване, като обсъди всички доказателства по делото доводи и възражения на страните в рамките на спора, въведен с въззивната жалба.

По съществото на жалбата :

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от Р.

З. П. и Д. П. против Г. К. З. иск с правно основание чл. 30, ал. 1 от ЗН, вр. с чл.

28 от ЗН за намаляване на завещателно разпореждане, който иск е отхвърлен.

Решението на първоинстанционния съд не е обжалвано от Д. П. и по 2 отношение на него е влязло в сила.

За да потвърди решението, с което е отхвърлен искът на Р. З. П., въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че Р. З. П. и Д. П. са наследници по закон на Е. И. П., починал на 03.05.2017 г. в гр. София, както и че със саморъчно завещание от 29.03.2017 г., Е. П. се е разпоредил за след смъртта си, използвайки израза: "Завещавам моето движимо и недвижимо имущество след моята кончина, да бъде наследено от Г. К. З.".

Съдът е приел, че при тълкуване съдържанието на завещанието в съвкупност с приетия по делото доказателствен материал, се налага извод, че извършеното от Е. П. завещание не е универсално, независимо от използвания израз "моето движимо и недвижимо имущество". Изложени са мотиви, че завещателят е бил гражданин на Съединените американски щати, където е прекарал по голямата част от живота си и където е била съсредоточена икономическата му дейност. Съдът е посочил, че са налице данни, че след преместването си на територията на Република България, П. е трансферирал имуществени активи от САЩ, а в последствие, посредством трансферираните активи, е придобивал имущество в гр. София и е откривал банкови влогове. Съдът е приел, че има косвени данни, че на територията на САЩ вероятно са останали имуществени активи, които следва да се включат в наследствената маса. Завещателят е изготвил завещанието прецизно и в пълно съответствие с разпоредбите на българското право, но не е използвал израза "цялото" движимо и недвижимо имущество, макар този израз да е често срещан и ако е бил използван, то би дал безусловна категоричност на универсалния характер на завещателното разпореждане. Изложени са мотиви, че с оглед на факта, че лицето, в полза на което е направено имущественото разпореждане, е български гражданин, с място на основна социална и икономическа активност на територията на България, може обосновано и логично да се предположи, че волята на завещателя е била да раздели "условно" имуществото си, в зависимост от това, в коя държава се позиционира обекта на имуществените права. В такава насока, може да се предположи, че с процесното завещание завещателят е желаел да се разпореди само с имуществото си, което се намира в София и на територията на България – мястото, където е съставено и оставено за съхранение завещанието, за да бъде оповестено след смъртта му. Според съда това се потвърждава и от факта, че приживе, завещателят очевидно е знаел, че има наследници, които живеят в САЩ и където може да се очаква, че той също 3 притежава имуществени активи, към които другите негови наследници по закон може да се очаква да имат претенции.

С оглед приетото, че завещанието не е универсално и съобразявайки разясненията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 19.12.2013 г., че приемането на наследството по опис е материална предпоставка за реализиране правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството, спрямо заветник или надарен, който не е призован към наследяване, въззивният съд е направил извод, че в настоящия случай, материална предпоставка по чл. 30, ал. 2 от ЗН не е налице. Без да са приели наследството по опис, ищците не са надлежно материално легитимирани да упражнят правото по чл. 30, ал. 1 от ЗН спрямо ответника и предявените искове са неоснователни.

Предвид отговора на поставения по делото правен въпрос, въззивното решение, като постановено в нарушение на закона и процесуалните правила, следва да се отмени на основание чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Съдът е изложил мотиви, че при тълкуване съдържанието на завещанието в съвкупност с приетия по делото доказателствен материал, се налага извод, че извършеното от Е. П. завещание не е универсално, без да посочи кои са доказателствата, които е съобразил при тълкуване волята на завещателя. Липсва обосновка и въз основа на кои доказателства е прието, че целта на завещанието е била с него завещателят се разпореди само с активите си в България .

Тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество от настоящия състав на ВКС.

Спорният по делото въпрос е относно характера на саморъчно завещание от 29.03.2017 г., с което Е. П. се е разпоредил за след смъртта си, използвайки израза: "Завещавам моето движимо и недвижимо имущество след моята кончина, да бъде наследено от Г. К. З.". Отговорът на въпроса дали завещанието е частно или универсално налага тълкуване волята на завещателя, която предвид препращащата норма на чл. 44 от ЗЗД, подлежи на тълкуване по общото правило на чл. 20 ЗЗД. В практиката на ВКС /решение № 833 от 6.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1221/2009 г., I г. о./ се приема, че отделните завещателни разпореждания следва да се тълкуват във връзка едно с друго и в смисъла, който произтича от текста на цялото завещание, като се търси действителната воля на завещателя. В определени случаи съдът следва да отчита и останалите доказателства по делото, които могат да изяснят 4 действителната воля на завещателя.

В случая цялостният прочит на завещанието, с което първо изрично завещателят е отменил предходните си завещания, а впоследствие е завещал имуществото си на ответника, употребявайки израза „моето движимо и недвижимо имущество“, сочи на извода, че волята на завещателя е била да се разпореди с цялото си имущество, без каквито и да било разграничения и ограничения, и се касае за универсално завещание. При този начин на изразяване на волята /употребено местоимение „моето“, което при анализ на целия текст на завещанието, дава основание да се приеме, че е употребено вместо израза „притежаваното от мен“/, то фактът, че при описване на завещаното имущество, не е употребена думата „цялото“ , не е основание да се приеме, че завещанието е частно. В тази връзка в решение № 268 от 29.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 410/2011 г., I г. о. е прието, че законът не поставя изискване при съставяне на универсално завещание завещателят изрично да посочи, че се разпорежда с цялото си имущество, съобразно употребените в чл. 16, ал. 1 ЗН изрази.

Изводите на въззивния съд, че завещанието е частно, тъй като може обосновано и логично да се предположи, че волята на завещателя е била да раздели "условно" имуществото си, в зависимост от това, в коя държава се позиционира обектът на имуществените права и може да се предположи, че с процесното завещание завещателят е желаел да се разпореди само с имуществото си, което се намира в София и на територията на България, тъй като е знаел, че има наследници по закон, живеещи в САЩ и където може да се очаква, че той също притежава имуществени активи, към които те да имат претенции, не почиват на конкретни доказателства. Нещо повече- по делото е представено завещание от 30.09.2016г., с което Е. П. се е разпоредил по различен начин досежно недвижимите имоти в САЩ и извън тях, като отделно от това е посочил кому завещава банковите сметки и оставащото друго имущество, от което и следва, че завещателят е имал яснота, че може да се разпореди за след смъртта си по различен начин с притежаваното от него имущество в зависимост от вида и местонахождението му и го е бил сторил. С процесното завещание от 29.03.2017г. П. изрично е отменил всички предходни завещания и се е разпоредил в полза на ответника, без да прави нарочно уточнение, че завещанието се отнася до имущество, намиращо се на територията на Р България или пък да сочи, че завещанието не се отнася за 5 част от имуществото му, както и да прави каквото и да било друго разграничение на имуществото си, от което и се налага извод, че завещателят, след като не е изразил воля, че завещанието му касае част от имуществото му и предвид употребата на израза „моето движимо и недвижимо имущество“, е формирал воля да завещае цялото си имущество на ответника по делото.

С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира предявения от Р. З. П. иск с правно основание чл. 30, ал.1 от ЗН за основателен. Липсата на доказателства, че ищецът е приел наследството по опис, не е основание за отхвърляне на иска, тъй като процесното завещание е универсално, а според приетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 по тълк. дело № 3/2013г. на ОСГК на ВКС, изискването за приемане на наследство по опис е предпоставка за реализиране на правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството само когато наследодателят е извършил дарствени разпореждания или частни завещателни разпореждания, но не и когато завещателното му разпореждане е универсално. Предвид универсалния характер на завещанието , то не е необходимо и да се образува и маса по чл. 31 от ЗН, защото намалението се извършва в дробна част, равна на запазената част от наследството. Съгласно чл. 29, ал. 1 от ЗН запазената част на низходящи, когато наследодателят не е оставил съпруг, е при две и повече деца или низходящи от тях – 2/3 от имуществото на наследодателя. В настоящия случай запазената част на всяко от децата – ищци по делото е по 1/3 от имуществото на наследодателя и 1/3 е разполагаемата част.