Решение № 257 от 23.07.2026, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 257 гр. Стара Загора, 23.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IIА ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четИ.десети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Даниела К. Телбизова-Янчева

Членове:

Мариана М. Мавродиева

Веселина К. Мишова при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова в присъствието на прокурора Г. Сп. М. като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно гражданско дело № 20265500500453 по описа за 2026 година

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България против решение № 375 от 21.04.2026 г., постановено по гр.д. № 3388/2025 г. на Районен съд – Стара Загора.

Въззивникът е останал недоволен от обжалваното решение и счита, че то е неправилно, необосновано и противоречи на закона. Твърди, че съдът неправилно е обсъдил и възприел доказателствата по делото. Приел е фактически и правни изводи, неподкрепени с доказателствата по делото.

Възприел е гласните доказателства, без да ги съпостави с останалите доказателства, събрани по делото, като не е изложил мотиви защо дава пълна вяра на показанията на изслушаните свидетели. Твърди, че свидетелите не установяват факти, показващи промяна на обичайното поведение и начин на живот на ищеца. Твърди, че в хода на производството ищецът не установил основателността на иска си за неимуществени вреди. Счита, че свидетелят В. няма право да бъде свидетел съгласно чл.45, ал.2 ЗАдв, но първоинстанционният съд възприел показанията му изцяло. Също били възприети показанията на свид. И.Д., която била съпруга на ищеца, без да спази предписанията на нормата на чл.172 ГПК. Изложеното в показанията на двамата свидетели не било подкрепено с никакви писмени доказателства. Не било установено как и по какъв начин ищецът търпял страдания, свързани с 1 уронване на честта и достойнството му, както и връзката с наказателното производство.

Въззивникът счита, че присъденото обезщетение противоречи на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, тъй като е силно завишено и прекомерно; не било съобразено и с трайната съдебна практика. Иска се въззивният съд да постанови решение, с което да отмени обжалваното или да измени решението, като намали значително размера на присъденото обезщетение.

Въззиваемият Р. К. Д. взема становище, че въззивната жалба е неоснователна. Излага съображения.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната и частната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Въззивната жалба е неоснователна.

Пред районния съд е бил предявен иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Ищецът Р. К. Д. е твърдял в исковата си молба, че на 16.10.2015 г. с постановление на Районна прокуратура - гр. София е било образувано досъдебно производство № 5516/2015г. по описа СДВР (пр. преписка № 28406 по описа на РП – София) за това, че на 30.08.2001г. в гр. С., чрез използване на неистински документ пълномощно, е получено без правно основание чуждо движимо имущество 9368 бр. поименни компенсационни бонове, в големи размери, на обща стойност 9 368 лв., собственост на наследниците на Б.С.Г., с намерение да се присвоят - престъпление по чл. 212 ал. 4, пр. първо, вр. с ал. 1 от НК. На 23.08.2016г. ищецът бил привлечен в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл. 212 ал. 4, вр. с ал. 2 от НК - за това че на 30.08.2001 г. в гр.

С., чрез съставяне на неистински документ - пълномощно с РД784/30.08.2001г., съзнателно дал възможност на Д.Х.Д. да получи без правно основание чуждо движимо имущество в големи размери - 9368 бр. поименни компенсационни бонове на стойност 9368 лв., с които са били обезщетени наследниците на Б.С.Г., като случаят не е маловажен. След привличането му като обвиняем бил проведен разпит, при който ищецът отказал да дава обяснения. Няколко дни по-късно му била извършена полицейска регистрация по реда на Наредбата за извършване и снемане на полицейска регистрация.

Досъдебното производство продължило близо четири години, до 01.10.2019 г., когато наказателното производство срещу него било прекратено на реабилитиращото основание, посочено в чл. 243 ал. 1, т. 2 НПК - поради недоказаност на обвинението. Със същото постановление наказателното производство по случая било прекратено, поради изтичане на предвидената в закона давност. Постановлението било обжалвано и потвърдено от Софийски 2 районен съд с определение № 172320/10.08.2020 г. по ч.н.д. № 9744/2020 г. по описа на съда. Определението не било обжалвано.

Ищецът е твърдял, че привличането му като обвиняем му причинило значителни неимуществени вреди, изразяващи се в трайна и съществена промяна в състоянието и начина му на живот, обусловена от силните и продължителни негативни психични изживявания, които започнал да изпитва.

Преди привличането му като обвиняем ищецът бил в добро здравословно състояние, имал отлично самочувствие, спокоен живот, добри семейни отношения, радвал се на широки контакти и приятелски отношения. След привличането му като обвиняем емоционалното му състояние трайно се променило, като обстоятелството, че е обвинен в извършване на престъпление, го изтормозило психически и емоционално - станал вътрешно разстроен и напрегнат, като притесненията, които изпитвал, получили и физически прояви - започнал често да изпитва главоболие и стягане в областта на гърдите, кръвното му налягане рязко се повишавало, без видима причина, изпитвал моменти на немощ и отпадналост. В ежедневието си ищецът започнал да изпитва страх, безпокойство, срам и гняв от това, че е обвинен в извършването на престъпление и бил регистриран „като престъпник“. Започнал да страни от приятелите и познатите си, тъй като не знаел кой от тях знае за привличането му като обвиняем и не желаел да бъде изненадван от въпроси, свързани с процесуалното му качество. Ищецът се чувствал изключително обиден и унизен от това, че е несправедливо обвинен.

Допълнително бил оскърбен и от полицейската регистрация, която му била извършена, нея понесъл изключително тежко. Новото му емоционално състояние дало съществено отражение върху поведението му. Преди привличането му като обвиняем ищецът често пътувал в страната и чужбина за удоволствие. В периода на разследването започнал да изпитва опасения, че ако отиде на екскурзия, може да бъде спешно призован за извършване на следствени действия и ненамирането му на адреса да доведе до негативни за него последици. Ищецът изпитвал силно желание да сподели състоянието и опасенията, които чувствал, но системно и последователно се въздържал от това, защото не знаел как изнесената от него информация ще се възприеме от хората, които определял като приятели. Чувствал се унизен и излъган смятал, че има гарантирани от закона очаквания, че прокуратурата на РБългария трябва да разследва престъпници и че лицата с правомерно поведение нямат причини да се страхуват от наказателна репресия. От друга страна, самият той, макар и невинен, бил обвинен. Това противоречие между очакванията и реалността довело ищеца до състояния, в които започнал да редува различни негативни настроения, свързани с обвиняването му - притеснение, гняв, обида, несигурност в бъдещето, усещане за изключителна несправедливост и предстояща опасност. Ищецът бил управител на търговско дружество, което 3 търгувало предимно в чужбина, имало значителни обороти и печалби и било изрядно в данъчно отношение. В периода на обвинението му той често не можел да се фокусира върху себе си и върху работата си и да работи през целия ден, както правел по-рано. Редовно започнал да се прибира в дома си още на обяд, с обяснението, че не бил в състояние да работи повече.

Досъдебното производство продължило дълго време, през което той изцяло загубил доверие в институциите и се отказал да прави планове за бъдещето си.

Често споделял с най близките си, че щом можело да го обвинят несправедливо, то можело и да го осъдят несправедливо. Не без значение бил и размерът на наказанието, предвидено за престъплението, в което ищецът бил обвинен - от три до петнадесет години лишаване от свобода. Ищецът изпитвал силни притеснения, че съществува реална опасност да влезе в затвора, ако бъде осъден, отдал се изцяло на това да се запознае със съдебната практика по подобни случаи и често да я обсъжда със защитника си. С течение на времето станал изключително мнителен и започнал да се консултира и с други адвокати. Ищецът не бил осъждан и нямал представа как работи държавното обвинение. Притеснен за бъдещето си, занемарил външния си вид, отслабнал, не можел да спи, станал безразличен към начина си на хранене и хигиената си - спрял да се бръсне и да сменя дрехите си, не ползвал посуда при хранене.

Спрял да почиства и подрежда дома си, започнал да прекалява с употребата на алкохол и често се напивал, при което започвал да говори за обвинението си, често плачел, псувал и се заканвал, а след това изпадал в униние, от което трудно излизал. Чувствал се онеправдан. Започнал да редува състоянията на тягостно униние и мълчание с безпричинни семейни скандали. Извън семейството си избягвал разговорите. Безсънието му станало хронично, оплаквал се от болки в гърдите и констатирал често повишаване на границите на кръвното си налягане, започнал да се възприема като болен човек и се самовглъбил и отчаял - това било новото му трайно поведение. Близките му се притеснявали за него и му предлагали помощ, която той отказвал, като заявявал, че нищо няма да му помогне. Започнал да следи криминалните хроники, към които по-рано не проявявал интерес, и често звънял на защитника си, за да коментират видяното. Отнасял видяното по новините към случващото се с него, като оценявал обвинението си като абсурден тормоз, продължаващ с години. Това състояние на ищеца продължило близо четири години и започнало да отшумява с окончателното прекратяване на наказателното производство. След прекратяване на наказателното производство ищецът не се успокоил веднага, започнал да проучва нормативните хипотези за възобновяване на наказателното производство и не можел да възприеме определението съда като окончателен край на тормоза върху него. Започнал да се интересува и дали обвинението е оставило негативна следа във водените от държавата регистри, опасявал се „да не 4 попадне в някакви списъци“, като считал, че обвинението, макар и незаконно и прекратено, можело да повлияе на бъдещето му като човек, гражданин и търговец. След прекратяване на наказателното производство ищецът не помислял да съди прокуратурата за вредите, което му били нанесени с незаконното обвинение, тъй като считал, че като отговор на иска му прокуратурата ще предприеме нови неправомерни мерки срещу него и ще му повдигне някакво ново обвинение, безпочвено като първото. С течение на времето, страховете на ищеца постепенно отшумели, но и понастоящем изпадал в раздразнение, когато се сещал за времето, през което бил незаконно обвинен. Нямал доверие в прокуратурата, отношението му на съмнение било трайно и аргументирано от личния му опит. Искал е съдът да присъди обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 12.08.2022 г. до окончателното й изплащане.

Ответникът Прокуратурата на Република България е оспорила иска.

Счита, че твърденията за постановено на 10.08.2020 г. определение на СРС, влязло в сила на 17.08.2020 г., не били подкрепени с доказателства, поради което и на основание чл. 110 от ЗЗД е предявила възражение за погасяване по давност на правото на иск. На следващо място, твърденията в исковата молба за прекратяване на наказателното производство, поради изтичане на предвидената в закона давност, сочели на хипотеза извън приложното поле на чл. 2 ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Както било прието и в т. 8 от ТР 3/22.04.2004г. на ОСГК на ВКС, процесуалните действия, извършени преди изтичане на давността, не давали право на обезщетение, защото били законни - т.е. поради липсата на елемент от фактическия състав на отговорността на държавата не следвало да се ангажира отговорността на Прокуратура на РБ, защото извършените действия са законни. Единствено, ако наказателното производство е продължило по искане на подсъдимия или по предложение на прокурора и е приключило с оправдателна присъда, оправданото лице имало право на обезщетение. Ответникът е изложил становище, че исковата претенция е неоснователна неоснователна и недоказана по размер.

Разпечатката съдържа 26 от 70 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/de007102-96d5-4096-8cd9-8ad819b6553e