Определение № 894 от 23.10.2023, Окръжен съд - Добрич

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 894 гр. гр. Добрич, 23.10.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменуга Ив. Стоева

Членове:

Светослав Н. Т.

Надя Г. Славова като разгледа докладваното от Светослав Н. Т. Въззивно частно гражданско дело № 20233200500708 по описа за 2023 година за да се произнесе съобрази следното:

Производството е по реда на чл.274 и сл. вр. чл.413, ал.2 ГПК.

Постъпила е частна жалба от „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД срещу Разпореждане № 407 от 05.09.2023г., постановено по ч.гр.д. № 2255/2023г. по описа на Районен съд – Добрич, с което съдът е отхвърлил частично заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК срещу длъжника С. М. А. за сумата от 572.56 лева, претендирана като възнаградителна лихва за периода от 15.10.2022г. до 15.07.2023г., както и сумата от 332.99 лева, представляваща разлика между дължимото обезщетение за забава върху главница от 2909.01 лева в размер на 258.67 лева и претендиранато в размер на 591.66 лева за периода от 15.01.2022г. до 27.07.2023г.

В жалбата се твърди, че след въвеждането на ал.4 и ал.5 на чл.19 ЗПК се цели установяване точно и ясно на общите разходи по кредита и предела на неговото оскъпяване. По този начин законодателят въвел ограничение не върху размера на договорната лихва, а на годишния процент на разходите. С въвеждането на ограничение в ГПР, съображенията в обжалваното разпореждане за размера на възнаградителната лихва и цитираната от съда съдебна практика се явявали неотносими. Към момента на сключване на процесния договор вече съществували законовите разпоредби на чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК и дължимата проверка от съда била относно размер на ГПР, а не на възнаградителната лихва по договора. Моли за отмяна на разпореждането в обжалваната му част и постановяване на разпореждане за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за всички претендирани със заявлението суми.

Добричкият окръжен съд след преценка на доводите на жалбоподателят и данните по делото приема за установено следното:

1

Частната жалба е подадена от процесуално легитимирана страна, чрез процесуален представител с надлежно учредена представителна власт, срещу акт на съда, подлежащ на инстанционен контрол и в законоустановения преклузивен срок, поради което се явява процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения:

С обжалваното разпореждане заповедният съд е приел, че уговорената в сключения между страните договор за потребителски кредит възнаградителна лихва надвишава трикратния размер на законната лихва, поради което тази клауза от договора противоречи на добрите нрави и е отхвърлил искането за издаване на заповед за изпълнение за посочената от заявителя сума в размер на 572.56 лева. Заповедният съд е извършил служебна проверка и по отношение размера на претендираното от заявителя обезщетение за забава и отхвърлил частично искането за издаване на заповед за изпълнение в тази част.

В разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК изрично е предвидено задължение за съда да провери дали искането за издаване на заповед за изпълнение противоречи на закона и добрите нрави и да отхвърли заявлението при констатиране на такова противоречие. В този смисъл заповедният съд не само има право, но е и задължен да извърши проверка дали искането за издаване на заповед за изпълнение на всяко отделно вземане противоречи на добрите нрави. Тази проверка от съда се дължи и по отношение на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК.

Договорната автономия не е абсолютна, тя е ограничена от чл. 9 от ЗЗД, според който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото той не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави.

С приемането на разпоредбите на чл. 19, ал.4 и ал.5 ЗПК, в сила от 23.07.2014г. (видно от стенограмата от 30.01.2014г. по обсъждане на проекта ЗИД на ЗПК), се цели избягване възлагането от страна на търговеца на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна-потребителя.

За да възприеме критериите по чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК законодателят е отчел, че размерът на възнаградителната лихва за предоставяне на парични средства на потребителя не винаги е меродавен, тъй като към него могат да се насложат допълнителни разходи-такси, комисионни и други разноски, които увеличават кредитната тежест за потребителя. Именно за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил максимален размер на ГПР, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общо оскъпяване на кредита. Задължението на съда да следи за противоречие на договора императивни правни норми, като тези на чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК не изключва задължението му да извърши преценка за съответствие на всеки 2 договор с добрите нрави, включително след влизане в сила на императивна норма, посочила законодателно крайна граница за годишния процент разходи по потребителски кредит, чието прекрачване пряко влече нищожност съгласно чл. 22 ЗПК.

Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани в правни норми правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях.

Извод за съответствие с клаузите на договора с добрите нрави следва да се извърши въз основа на конкретна преценка на всички условия и обстоятелства по договора. Както правилно е посочено в обжалваното определение, трайната съдебна практика приема като критерии за нарушаване на добрите нрави определянето на размер на възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит надвишаващ трикратния размер на законната лихва. Това разбиране се споделя и от настоящия състав на съда.

Доколкото в процесния договор за потребителски кредит е уговорен размер на възнаградителната лихва надвишаващ трикратно размера на законната лихва към момента на сключване на договора, то правилен е извода на заповедния съд, че искането за издаване на заповед за изпълнение за сумата от 572.56 лева противоречи на добрите нрави и заявлението следва да се отхвърли в тази му част.

С оглед въведеното от законодателя служебно задължение при вземания, които произтичат от договор сключен с потребител, съдът да извършва проверка дали твърденията на заявителя и доказателствата, на които се основават съответстват на закона и не е налице обоснована вероятност за наличие на неравноправна клауза в договора, то заповедният съд разполага с правомощия да провери дали претендирания размер на обезщетение за забава съответства на посочените от заявителя главница и период. Присъждането в заповедта за изпълнение на обезщетение за забава в по-висок размер от нормативно установения би довело издаване на заповед за изпълнение в нарушение на императивната правна норма на чл.33, ал.2 ЗПК, според която при забава на дължимите от потребителя плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва Обжалваното разпореждане не страда от посочените в жалбата пороци и следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Водим от горното, Добричкият окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 407 от 05.09.2023г., постановено по ч.гр.д. № 2255/2023г. по описа на Районен съд – Добрич, в частта му с която е отхвърлено частично заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК срещу длъжника С. М. А. за сумата от 572.56 лева, претендирана като възнаградителна лихва за периода от 15.10.2022г. до 15.07.2023г., както и сумата от 332.99 лева, представляваща 3 разлика между дължимото обезщетение за забава върху главница от 2909.01 лева в размер на 258.67 лева и претендиранато в размер на 591.66 лева за периода от 15.01.2022г. до 27.07.2023г.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4