Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 454 от 29.04.2026, Окръжен съд - Варна

Съд
Окръжен съд - Варна
Дело
Въззивно гражданско дело 589/2026
Вид
Решение № 454
Подписан
29.04.2026
В сила
29.04.2026
Състав
Галина Чавдарова, Ралица Каменова, Ралица Цанкова Райкова

Цитирани разпоредби

  • чл.124 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.236 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.259, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.633 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.38 · Закон за адвокатурата
  • чл.38, ал.1, т.2 · Закон за адвокатурата
  • чл.26, ал.1, пр.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.55, ал.1, пр.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.7 · Закон за задълженията и договорите
  • §13, т.1 · Закон за защита на потребителите
  • чл.11, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.22 · Закон за потребителския кредит
  • чл.23 · Закон за потребителския кредит
  • чл.9, ал.3 · Закон за потребителския кредит
  • §1, т.1 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 454 гр. Варна, 29.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Галина Чавдарова

Членове:

Ралица Ц. Райкова

Ралица Каменова при участието на секретаря Мая М. Петрова като разгледа докладваното от Галина Чавдарова Въззивно гражданско дело № 20263100500589 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по постъпила въззивна жалба, подадена от „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Лозенец, ул.Димитър Хаджикоцев №52-54, срещу решение №4577/15.12.25г., постановено по гр.д.№16031/24г. на ВРС, в частта, с която е признато за установено в отношенията между З. Д. П. от гр.Варна и „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, че сключеният между тях договор за потребителски кредит №720031102096/07.07.21г. е нищожен поради противоречието му със закона, на осн. чл.124 ГПК вр. чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, и е осъдено „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК 131134023, на осн. чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, да заплати на З. Д. П. сумата от 3978,10лв, платена при начална липса на основание с оглед нищожността на сключения между тях договор за потр.кредит №720031102096/07.07.21г.

В жалбата въззивникът е навел оплаквания за неправилност и необоснованост на решението. Оспорва извода на ВРС за недействителност на договора на осн. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, излагайки аргументи за характера на застр.премия. Сочи, че сключването на застраховката не е задължително условие за получаването на кредита, а кредитополучателят сам е пожелал ползването на тази допълн.услуга, като тя е предоставена при сключване на отделно договорно правоотношение- договор за застраховка и застр.премия е цената на предоставената застр.услуга. Излага доводи, че застр.премия не е част от общите разходи по кредита, тъй като сключването на застр.договор не е задълж.условие за получаване на кредита. Сочи, че банката 1 е финансирала застр.премия и я е платила от името и за сметка на кредитополучателя, като при отказ от застраховката застр.премия се възстановявала на потребителя и той можел да се разпорежда с нея, но условията по договора за кредит оставали непроменени. Оспорва извода на ВРС, че реалният размер на ГПР бил различен от този, посочен в договора.

Заявява изрично, че не оспорва факта, че застр.премия не е взета предвид при изчисление на ГПР, като при включването й ГПР ще се измени, като поддържа твърдението, че този разход не следва да се включва в ГПР. Моли да бъде отменено решението, като бъдат отхвърлени исковете.

В срока за отговор на депозираната въззивна жалба от възз.страна З. Д. П. от гр.Варна, е постъпил отговор, с който счита жалбата за неоснователна и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.

За да се произнесе по спора Варненски окръжен съд съобрази следното:

Производството пред ВРС е образувано по предявени от З. Д. П. от гр.Варна срещу „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК 131134023, обективно съединени искове с правно основание чл.22 вр. чл.11, ал.1 ЗПК за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит №720031102096/07.07.21г., а в евентуалност с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл.7.1. от договора, както и иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 4053,79лв, платена при начална липса на основание.

В исковата молба твърди, че между страните е сключен договор за потр.кредит от 07.07.21г., по силата на който „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД е предоставил на ищeца потребителски кредит в размер на 2600лв, при ГПР 48,88% и ГЛП 41,12%. Счита договорът за недействителен поради противоречието му с изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като при определяне на ГПР не е посочен разхода за застр.премия, както и липсва ясно разписана методика на формирането му. Счита, че кумулирането на застр.премя към главницата води до скрито оскъпяване на кредита и обогатяване на кредитора като въвежда допълн.източник на доходи. Излага доводи, че сключването на договора за застраховка в случая представлява условие за отпускане на кредита, поради което и застр.премия представлява общ разход по кредита и следва да бъде включен в състава на ГПР. Счита още, че договорената лихва е прекомерна, поради което и клаузата е неравноправна. Намира договорът за кредит за нищожен, поради което и в случая съгл. чл.23 ЗПК следвало да се върне единствено главницата. Предвид наличието на надвнесени суми претендира тяхното връщане.

В отговор на исковата молба „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК 131134023, оспорва исковете. Счита, че разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК не следва да се тълкува разширително, като неправилното изчисляване на ГПР не води до недействителност на договора. Излага, че кредиторът няма задължение да предоставя информация как е изчислен ГПР, а да информира потребителя за неговия размер. Счита, че задължението на кредитора да включи в договора взетите предвид допускания не е абсолютно, а само ако такива са били използвани. Оспорва ГЛП да е в противоречие с добрите нрави.

2

Излага, че сключената застраховка не е разход по договора за кредит, тъй като сключването й не е условие, което да бъде изпълнено от потребителя, за да получи кредит. Тъй като сключването на договора за кредит не е обусловено от задължителното сключване на договора за застраховка, то при отказ от нея застр.премия ще бъде възстановена на потребителя, доколкото банката е финансирала застр.премия и я е платила от негово име и за негова сметка.

Излага, че незадължителният характер на застраховката е разписан и в СЕФ, като ищецът е подписал и декларация, в която е заявил, че се интересува от застр.защита и е приел, че застр.програми съответстват на изискванията и потребностите му. Счита договорът за действителен и моли исковете да бъдат отхвърлени.

Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.2 от ГПК, от надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

В обхвата на служебната проверка по чл.269 ГПК, съставът на въззивния съд намира, че решението на ВРС е валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, съдържащо реквизитите по чл.236 ГПК, както и допустимо.

По делото няма спор, че между страните е сключен договор за потр.кредит от 07.07.21г., по силата на който ответникът „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД е отпуснал на ищеца кредит в размер на 2600лв. при фиксиран лихвен процент в размер на 41,12% и ГПР в размер на 48,88%, със срок на издължаване до 15.07.2025г. на месечни вноски от 170,61лв. Съгласно чл.7.1 от договора в общия размер на кредита /3990,56лв/ освен предоставения кредит от 2600лв е включена и сумата от 1390,56лв застрахователна премия по застраховка Защита на кредита и сметките. Предвидено е в чл.7.2.2 частта от средствата по кредита, дължима за конкр.застраховка, да се превежда директно по сметка на застрахователя, респ. застр.посредник. В чл.11.2 от договора е инкорпориран погасителен план, включващ падеж и размер на вноската, в т.ч. главница и лихва, и дължимия остатък.

Представени са още декларация от 07.07.21г., изходяща от ищеца, за определяне на изискванията и потребностите и за присъединяване на застраховано лице към застрахователна програма "Защита на кредита" и „Защита на сметките“, и допълн.медицинска услуга „Второ медицинско мнение“ за кредитополучателите на потребителски кредит, предоставени от „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, както и сертификат за застраховане на ищеца за горепосочените застрахователни програми, ведно с ОУ, в който е посочено, че срокът на застраховката е равен на срока на договора за потребителски 3 кредит; че общата еднократна дължима сума възлиза на 1390,56лв. и че застраховката е сключена със застрахователното посредничество на „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД.

Предвид факта, че кредитът е предоставен на физическо лице, за което не са налице данни да е действало като професионалист, то кредитополучателят се явява потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП и чл.9, ал.3 от ЗПК, при което процесният договор за кредит попада в приложното поле на

Закона за потребителския кредит и общата императивна потребителска закрила.

Разпоредбата на чл.22 от ЗПК повелява, че когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2, и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Според оплакванията във въззивната жалба спорът се свежда до това спазена ли е разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК в процесния договор за потр.кредит.

В договора е посочен годишен процент на разходите (ГПР) от 48.88%, който формално не нарушава императивната забрана на чл.19, ал.4 от ЗПК, според която ГПР не може да е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно нормата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а §1, т.1 от ДР на ЗПК дава дефиниция за "общ разход по кредита", като предвижда, че това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В случая, макар и застраховката да не е посочена като задължително условие за отпускане на кредита, то застрахователната премия е предмет на кредитирането и е включена като част от главницата, а оттам в месечните погасителни вноски и общата дължима за връщане сума, като по този начин посоченият ГПР в договора не надхвърля максимално допустимия размер според закона. С включването на застр.премия като част от главницата кредиторът получава и възнаграждение под формата на договорна лихва върху застраховката.

Тъй като застраховката има за цел да обезпечи кредитора по договора за кредит, то несъмнено същата съставлява разход по кредита, и то съществен такъв, и следва да се отчита при изчисляването на ГПР. По делото няма спор, че застраховката не е включена в ГПР като разход, както и че при 4 отчитането на застр.премия като разход ГПР би се изменил, в който смисъл са и твърденията на самия въззивник. Невключването в ГПР на застр.премия създава невярна представа у потребителя за точната стойност на разходите по кредита и има за последица скрито оскъпяване на кредита, като по този начин се заобикаля нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. В този смисъл е и даденото задължително тълкувание в Решение на СЕС от 21.03.2024 год. по дело C714/22.

След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, това води до неяснота за потребителя относно неговия размер и не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.11, ал. 1, т.10 ЗПК. Противоречието с изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК влече недействителност на сключения договор за потребителски кредит съгласно чл.22 ЗПК, в който случай потребителят дължи само чистата стойност на кредита на осн. чл.23 ЗПК.