Протокол № 99 от 19.03.2025, Окръжен съд - Благоевград

ПРОТОКОЛ

№ 99 гр. Благоевград, 19.03.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРИНАДЕСЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Диана К. Ангелова при участието на секретаря Мирела Гълъбова

Сложи за разглеждане докладваното от Диана К. Ангелова Търговско дело № 20241200900118 по описа за 2024 година.

На именното повикване в 10:15 часа се явиха:

ИЩЕЦЪТ А. М. – редовно призован, не се явява. За него се явява адв. Р., с пълномощно от по-рано.

ЗА ОТВЕТНИКА „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД – редовно призован, явява се юриск. С., с пълномощно по делото.

СВИДЕТЕЛЯТ В. К. – редовно призован, явява се лично.

ПЪЛНОМ. НА СТРАНИТЕ/по отделно/ - Да се даде ход на делото.

СЪДЪТ, като съобрази разпоредбата на чл.142, ал.1 и ал.2 от ГПК, счита, че не са налице процесуални пречки за разглеждане на делото в днешно съдебно заседание, поради което

ОПРЕДЕЛИ:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО

ПЪЛНОМ. НА СТРАНИТЕ/по отделно/ – Нямаме искания преди разпита на свидетелите.

1

АДВ. Р. – Водим вторият ни допуснат свидетел - В.Р..

СЪДЪТ пристъпва към разпит на допуснатите свидетели.

СНЕМА се самоличността на свидетелите:

В. Н.А Р. – 62 г., ***

В. Б. К. - 24 г., ***

НА СВИДЕТЕЛИТЕ се разясниха правата и задълженията им в производството и бяха предупредени за отговорността, която носят по чл. 290 от НК. Обещаха да кажат само истината, след което свидетелят В. К. бе изведен от залата.

Пристъпва се към разпит на св.В.Р..

СВИДЕТЕЛКАТА В.Р. на въпроси от страните и съда – Брат ми, А. М., на 08.12.2021 г. претърпя ПТП. Това беше истински кошмар за мен. Обадиха се негови приятели от Якоруда, обадиха се на съпруга ми, а той на мен и казаха, че брат ми е катастрофирал. Не знаех дали казват цялата истина и дали е жив.

Линейката тръгна за София и в Окръжна болница го чакахме да пристигне.

Целият беше изпочупен, със срязано лице, нос, отоци, целият беше в кръв, бяха го шили нещо в разложката болница. Там са му правили обездвижване на краката. Веднага беше транспортиран, още същия ден беше транспортиран в Окръжна болница София, със сегашно име „Св. Ана“.

Пристигайки в

София той повече от 7-8 часа престоя вътре за прием, но казаха, че това се налагало заради множеството изследвания, които му се правиха – два пъти скенери, защото се съмняваха за коремни кръвоизливи. Някъде през нощта около 12 часа го приеха в отделението. Ние не можехме изобщо да го съблечем, двата му глезена бяха счупени. Той беше станал веднага черен от кръвонасядания, не можехме да го съблечем. Той казваше, че не е пикал от 10 часа. Не можехме по никакъв начин да го обслужим. Свалихме му дрехите, настанихме го, но това бяха такива болки, че…нямаше нищо за болкоуспокояване, имало значение за това дали признаците, които проявява заради болките и кръвоизливите също явно имат някакво значение за 2 лекарския екип. В болничната стая бях аз, макар да беше „ковид“, трябваше някой да остане, тъй като той беше абсолютно неподвижен човек, за да може поне малко да му помага. Глезените му бяха на парчета кости изпочупени.

Ние не се сетихме да снимаме. Тялото му беше черно, от колана тук /показва/ целият беше като обесен. Както е бил закопчан колана, от пристягането това беше абсолютно черно. След това, това черно ще повече се появиха. Силната болка, направо…, той започна да буйства. Вечер му биеха успокоително, за да го укротят. Буйстваше защото имаше силни болки. Единият му крак, на който беше по-наранен, беше счупена подбедрената кост, глезена му изпочупен и започна да прави някакво възпаление. Аз питах защо не го оперират.

Хемоглобина много му падаше и докторите се притесняваха за вътрешни кръвоизливи. Изчакваха за да се стабилизира по някакъв начин. Имаше възпаление и на левия крак. Купихме шина, която го обездвижи в този момент. След това направиха операция. Доктора се изрази така “все едно сглобявах пъзел“, парченце по парченце. Той не можеше да приеме, че не може да стане да отиде до тоалетната. Той отказваше на санитарките подлога или памперс. Отделно от това от удара, който претърпя го болеше и корема, той отказваше да ходи на тоалетна по тази начин. Това беше докато беше в болница. Той беше в болницата до 15.12., като първо беше в ортопедично отделение и после го качиха в отделение „Уши, нос, гърло“. Качиха го там, защото имаше счупен нос. Слагаха му някакви шини вътре в носа. Те му наместиха носа, наместиха му костта и сложиха шините. Беше сцепен от катастрофата по лицето. Цялата му глава беше в стъкла. През цялото време изваждахме стъкла от главата. Трябваше няколко пъти да му се направи скенер, защото имаше съмнения за вътрешен кръвоизлив. Трябваше да го преместим от леглото и да го качим на носилката за скенер. Това костваше ужасни усилия. Имаше затруднения как да го преместим. За него тази безпомощност беше ужасно унижение. Аз се опитвах, но не можех да го помръдна, все пак е мъж. С чаршаф го мъкнехме, това беше истински кошмар.

Аз и до сега преживявам тези картини, „дали можеше това да се направи, дали другото, защо трябваше да го боли толкова“.

Неговото психическо състояние беше пълен срив за това, че не можеше да се обслужва, че изоставя всичко, че изоставя децата си – прекрасни студенти в Англия. Дъщеря му имаше докторантура, щеше да прекъсне, синът му кандидатства, но си изпусна работата, защото трябваше да остане и да 3 помага на майка му да намери квартира. Загубиха около 14 000 паунда от депозити и даване на пари. След това имаше рехабилитация. Поне го вдигаха, обслужваха, караха го до банята, за да се измие. Купихме му инвалиден стол, за да го предвиждаме. В Якоруда, като го закарахме се свалиха врати, за да може да минава количката. Там по същия начин обслужването беше кошмар.

Беше на памперси, противеше се, направи си голям проблем с това. Не можеше да влезе в баня, как да го вдигнеш с два счупени глезена. Той нямаше опора на двата крака 45 дни, не трябваше да стъпва на двата си крака.

Хигиенният стол, който избрах беше по-тесен, за да може да минава през вратите. Минаваше едва, едва, но успяхме да го откараме.

Изкъртиха врати, направиха някакви дъски, приспособиха се на стълбите за да може да се движи количката. Вратата на банята се махна. Това е на първи жилищен етаж.

Родителите ми бяха живи тогава. Той дойде да се погрижи за тях за дърва, ремонти. Но това не можа да стане. Те живееха в същата къща на втория жилищен етаж. В момента родителите ни не са живи.

Освен цялата вина за деца, че не може да издържа семейството си, родителите му, автомобила беше унищожен, а това беше единственият начин баща ми да се придвижва, за да си закупи продукти от първа необходимост и лекарства. Това се отрази и на баща ни, а брат ми изпитваше вина за това.

С приятели и ние му помагахме да се придвижва. Съпругата му нямаше автомобил, нито синът му. Той беше десет месеца нетрудоспособен. На него увредата му е трайна. Той някак си преодолява това, за да се грижи за семейството си. Това му се отразява. Определени движения не прави докрай.

С този крак, в който са му пироните, той не може да клекне повече от 90 градуса. В Англия, за да си продължи работата трябва се държи с болката и всичко, за да работи.

Брат ми и снаха ми останаха в България от м. декември до края на м. март.

Преди инцидента той беше изключително деен, непрекъснато прави нещо, да помогне на някой, независимо дали са роднини или приятели. Това, че той не можеше да помага и да свърши работата, която трябва да се свърши, той страда от това. Той не можеше да се погрижи за децата си, за 4 родителите си. И сега говорейки с него се налага да му внушавам, че децата му са големи и ще се оправят.

Бих описала брат си като суетен човек. Белезите по лицето му му се отразиха ужасно. Той не искаше на никой да се покаже, не искаше никой да ходи да го вижда. Дори на децата си не позволяваше. Аз му казвах да се покаже на децата си да го видят, че е жив, но той отказваше, не искаше те да го виждат така. Казваше: „не мога да се покажа така“. И сега има белези, срязванията си му стоят.

Той имаше много приятели, много излизаха, имаше много контакти. Той сега не иска да контактува с никой, не иска събирания, а само да е сам със семейството му. Казва: „не мога да говоря, не ми се говори“. Затвори се, абсолютен срив. Много нервен и много сприхав е от невъзможността да прави всичко. Той се тормози от тази невъзможност, че не може да върши много неща. И в Англия ходиха на изследвания. Кракът му до сега от лявата страна има загубена чувствителност, отстрани на бедрото.

Непрекъснато е в тази паника и кошмар. Болят го краката, боли го корема, това продължава и сега.

След счупването той диша трудно. Диша може би през устата повече.

Това му пречи, той започва да хърка. Той изпитваше болка в корема, която беше ужасна, тази болка продължи дълго време, започна да отшумява, но периодически се проявява. В Англия му направиха всякакви изследвания.

Много време след инцидента го болеше, мисля че и до сега. Има някакво образувание от притискането на колана, като мъртва зона, има някакво като насъбрано образование.

От инцидента до сега той не е ходил на гости на приятели, на почивка, на море. Той обикновено като се връща от Англия, но не идва у нас.

За да започне да ходи сам на тоалетна, му бяха необходими около три месеца. Това стана, когато му разрешиха да стъпва на единия крак, някъде март месец. Придвижването му до Англия беше тежко и болезнено. Там беше продължила цялата драма. Т.е. преди да замине той можеше да се обслужва сам. С патерици и на един крак не можеше да изкачва или да слиза по стълбите.

Проблемите със зъбите се проявяват сега. Оказа се, че има спукани 5 корени на зъбите и се проявява сега. Това е констатирано преди около една година. Направиха панорамни снимки и се показа, че са спукани.

Зъболекарите се чудеха какво е това, а се оказа, че са спукани, счупени. Той след катастрофата не можеше да се храни, болеше го ужасно. Правиха снимки на челюстта. Ядеше само кашави храни, отказваше и да се храни заради тоалетната, общо взето. Около един месец ядеше само кашави храни, сокове. Той казваше, че не може да дъвче, всичко го болеше. Опитвах се да му дам един-два залъка, но той отказваше. Аз когато исках да го преместя, нямаше къде да го хване човек. В София с него в болницата бях само аз. После дойде съпругата му и тя се грижеше. След като на 15-ти го изписаха, отиде в „Сердика“, това е център за физиотерапия. Там ни препоръчаха да има физиотерапевт, за леко раздвижване. Това беше до края на м. декември, някъде десетина дена. След това си го взехме в Якоруда, макар, че той не искаше. Той не искаше да отиде в този център, но нямаше кой да се грижи за него. Родителите ни бяха напълно безпомощни. След това майка ми се разболя от рак.

Брат ми живееше с пари, това което му беше спестено. Съпругата му спря работа. Дъщеря му в Англия се издържаше от това, което беше останало.

Всички помагахме. Той не може да ги издържа в Англия, ако не работи.

Първият му страх беше, че няма кой да я издържа, за да завърши. Тя отложи изпити, защото не се знаеше какво точно ще се случи. Синът му беше спечелил работа тук /в България/ с конкурс, но се върна обратно. Това събитие, ужасно като преживяване беше за всички нас. Баща ми си въобрази, че му е отрязан крака. И двамата ни родители рухнаха.

Преди ПТП брат ми работеше в общинска фирма, с добро заплащане, но за съжаление… Работеше на длъжността „шофьор“. Към днешна дата работи на същата длъжност.

Страните /по отделно/: Нямаме повече въпроси към свидетеля. Да се освободи.

СВИДЕТЕЛКАТА бе освободена и напуска залата.

В залата се въвежда св.В. К..

6

На въпроси на страните и съда свидетелят отговори:

СВИДЕТЕЛЯТ В. К. – Инцидента стана на 08.12., зимата. Аз бях с л.а.