Определение № 329 от 05.02.2026, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 329 гр. Пловдив, 05.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стефка Михова

Членове:

Николай Стоянов

Иван Йорданов като разгледа докладваното от Иван Йорданов Въззивно частно гражданско дело № 20265300500133 по описа за 2026 година

Производство по чл. 274, вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК, образувано по частна жалба на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление: ***, чрез пълномощника юрисконсулт Н., срещу Разпореждане №3024 от 03.12.2025 г., постановено по ч.гр.д.

№2084/2025 г. по описа на РС-Карлово, III гр.с., с което е отхвърлено изцяло заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Е. Г. Л., с ЕГН **********.Поддържаните оплаквания са за неправилност на обжалваното разпореждане, искането е за неговата отмяна и постановяване на въззивен съдебен акт за уважаване на заявлението.

Съдът установи следното: Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, на основание чл.

413 ал. 2 от ГПК препис от жалбата не се връчва на ответната страна.

Следователно е допустима и ще се разгледа по същество.

Производството пред районния съд е образувано по подадено от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, като кредитор, срещу длъжник Е. Г. Л., с ЕГН **********, Заявление по чл. 410 от ГПК, с което се иска издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение за следните вземания: 1600 лева – главница, 240,30 лв. – договорна лихва за периода от 04.11.2024 г. до 05.05.2025 г. и 184,42 лв.- мораторна лихва за периода 05.11.2024 г. – 17.11.2025 г. Посочено е, че вземането произтича от договор за потребителски кредит №5255736 от 21.10.2024 г., сключен между длъжника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, при сключването на който е бил сключен и договор за предоставяне на гаранция /поръчителство/ между „Файненшъл България“ ЕООД и Е. Г. Л. във връзка с възникналото облигационно правоотношение между кредитополучателя и кредитодателя.

Поради неизпълнение на задължението си по договора за потребителски кредит от страна на Кредитополучателя, същото е било изпълнено от „Файненшъл България“ ЕООД. Заемополучателят не възстановил платената сума по договора за заем на своя поръчител. Между заявителя и поръчителя е бил сключен договор за цесия за процесното вземане /приложение №1 от 03.06.2025 г. към договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 1

01.02.2024 г./. Заповедният съд е приел, че има съществен риск от наличие на неравноправни клаузи, водещи до изначална нищожност на договора по смисъла на чл. 22 от ЗПК и потребителят да дължи връщане само на полученото, без лихви, такси и други разноски. Изложено е от съда, че в този случай, самият договор за гаранция с праводателя на заявителя също би се явил нищожен на специалните основания, предвидени в ЗПК, доколкото същият е сключен във връзка с договора за кредит. Съдът е изложил, че въпреки изрично дадените указания, заявителят не е посочил размера на извършените плащания по договора за кредит до момента на цесията. Съдът е приел също така, че липсват доказателства заявителят да има качеството на кредитор, тъй като към заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК не са представени договора за цесия и приложение № 1 към него, както и доказателства за уведомяване на длъжника.

Настоящият състав на съда, след като се запозна с материалите по приложеното заповедно производство, съобрази доводите на жалбоподателя и прецени правилността на обжалваното разпореждане, намира частната жалба за неоснователна по следните съображения:

По делото не са представени доказателства, че заявителят има качеството кредитор – не са представени доказателства за извършената цесия, респективно – че длъжникът е уведомен за нея. Не е ясно и какво е цедирано на заявителя (явяващ се жалбоподател в настоящето производство). Сам по себе си този факт е самостоятелно основание за отказ да се издаде заповед за изпълнение. Вярно е, че, за да е редовно заявлението, е достатъчно в същото да са посочени съществените юридически факти, от които произтича вземането и които позволяват индивидуализацията му. В конкретния случай обаче такава индивидуализация липсва. Съдът е длъжен служебно да провери дали са спазени всички изисквания относно съдържанието на договора. Нещо повече - чл.410, ал.3 от ГПК изисква да се приложат към заявлението всички приложения и изменения, касаещи договора, сключен с потребител, от който се претендира да е възникнало вземането. В разглеждания казус жалбоподателят не е установил, че има качеството кредитор, респективно – че има вземане спрямо длъжника, не са налице предпоставките за издаване на заповед за изпълнение.

Отделно от изложеното съгласно задължителните разяснения в т. 4г от ТР № 4/18.06.2014г. на ВКС, в хипотезата на частно правоприемство на страната на кредитора /в случая цедиране на вземанието/, на общо основание трябва да са представени доказателства за уведомяване на длъжника, тъй като в противен случай прехвърлянето на вземането няма действие по отношение на него /чл. 99, ал. 4 от ЗЗД/. А в хипотеза на настъпило частно правоприемство, преди надлежното уведомяване на длъжника за прехвърлянето на вземането, легитимиран да подаде заявлението е цедентаправодател, който е носител на спорното право към този момент /в този см. определение № 492/30.07.2014г. на ВКС, II т. о., постановено по т. д. № 3933/2013г./.

Следва да се посочи, че според законодателните изменения в ГПК, винаги когато спорът се основава на права от договори с потребители, съдът е длъжен да извършва проверка за неравноправни клаузи. В случая длъжникът се явява потребител по смисъла на ЗЗП, поради което и заповедният съд е процедирал правилно, извършвайки проверка за наличие на неравноправни клаузи в договора. В настоящия случай с оглед данните по делото се налага извод за наличие на обоснована вероятност, отразеният размер на ГПР в 2 процесния договор за кредит, да не съответства на действителния, прилаган по договора, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита, като в тази насока изцяло се споделят доводите на заповедния съд.

При това положение потребителят няма яснота относно действителната финансова тежест по договора, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по см. на чл. 6, § 1 от Директива 2005829/ЕО, както и нарушение на изискването за добросъвестност.Това налага и извод за неравноправност на договорни клаузи по см. на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Касае се за недействителност на целия договор, като в тази хипотеза съгласно чл. 23 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита. Заповедният съд в случая обаче не би могъл да определи какъв е размерът на невърнатата главница, тъй като е поискано издаването на заповед за изпълнение и за други вземания, основаващи се на вероятно неравноправни клаузи – възнаградителна лихва, обезщетение за забава.

Предвид горното настоящият състав намира, че разпореждането, с което е отхвърлено заявлението, следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, а частната жалба като неоснователна следва да се остави без уважение.

По изложените съображения съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №3024 от 03.12.2025 г., постановено по ч.гр.д.№2084/2025 г. по описа на РС-Карлово, III гр.с.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3