Определение № 2040 от 20.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2040 гр. София, 20.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Борис Д. Илиев като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Касационно гражданско дело № 20258002100498 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Русе, чрез пълномощника й по делото Г. И. - началник-отдел „Правно-нормативно обслужване“, против Решение № 445 от 28.10.2024 г. по в. гр. д. № 651/2024г. по описа на Окръжен съд Русе, с което е потвърдено Решение № 958 от 02.07.2024 г., постановено по гр. д. № 906/2024 г. по описа на Районен съд Русе, с което Община Русе е била осъдена да заплати на Б. В. Н. сумата от 35 000 лв. представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, причинени в резултат на трудова злополука, настъпила на 05.07.2022 г. в гр. Русе, ведно със законната лихва върху нея от 05.07.2022 г. до окончателното изплащане на сумата.

В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение - касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, като се иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде намален или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея Б. В. Н., ЕГН **********, чрез пълномощника му по делото адв. Е. Н., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

С определение № 2770 от 30.05.2025 г. на настоящия състав 1 производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 7, във връзка с чл. 292 от ГПК до приключване на производството по тълкувателно дело № 1/2023 г. на ОСГК на ВКС. С постановяване на тълкувателно решение № 1 от 05.03.2026 г. по тълк. д. № 1/2023 г. на ОСГК на ВКС е отстранена пречката за движението на производството, поради което на основание чл. 230, ал. 1 ГПК делото следва да се възобнови служебно.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че между страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор от 02.02.2022 г., с който ищецът е назначен в ответната община на длъжност „социален сътрудник“. На 05.07.2022 г. при изпълнение на служебните си задължения се придвижвал от административна сграда на Община Русе в центъра на града до работното си място на ул. „Белмекен“ с лично превозно средство - електрическа тротинетка.

При движение по велоалеята на бул. „Цар Освободител“, малко преди кръговото кръстовище с бул. „Липник“, ищецът загубил управление на превозното средство и паднал от него, в резултат на което получил фрактура на дясна голямопищялна кост. С разпореждане на ТП на НОИ- гр. Русе така настъпилата злополука с Б. В. Н. била приета за трудова злополука по чл. 55, ал.1 КСО. Въз основа на събраните по делото доказателства за тежестта на увреждането; продължителния период на възстановяване; вида, продължителността и интензитета на търпените болки и страдания; възрастта на ищеца към датата на инцидента и дългосрочните негативни последиците за неговото здравословно състояние съдът е приел, че в съответствие с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД следва да му бъде определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 35000 лв. За неоснователно е прието възражението на ответната община за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия в резултат на допусната от него груба небрежност. В тази връзка съдът е посочил, че обстоятелството, че при управление на електрическо превозно средство (тротинетка) ищецът е паднал от него не е достатъчно, за да се приеме, че е проявил груба небрежност.

Съставените на ищеца акт за установяване на административно нарушение и наказателно постановление не променят този извод, тъй като тези документи не се базират на преки констатации на съставителите им, а и същите не са задължителни за гражданския съд като влязлата в сила присъда съгласно чл.

300 от ГПК. Приел е, че по делото липсват доказателства за поведение на пострадалия, което да може да се квалифицира като груба небрежност. За неоснователно е прието и възражението на ответната община за приспадане от дължимото обезщетение за неимуществени вреди на получените обезщетения за временна неработоспособност от пострадалия.

Съдът е изложил съображения, че такова приспадане в случая не може да се извърши, тъй като двата вида обезщетения репарират различни вреди- обезщетението за неимуществени вреди компенсира търпените от пострадалия болки и страдания, а обезщетенията за временна неработоспособност- имуществените 2 вреди, изразяващи се в невъзможността да се получава трудово възнаграждение. Като неоснователни са преценени и доводите на ответната община за допуснати процесуални нарушения от първата инстанция, изразяващи се в недопускане по делото на автотехническа експертиза. По това възражение съдът е изложил съображения, че по делото не са били събрани доказателства, които да е необходимо да бъдат интерпретирани от вещо лице със специални знания за извличане на допълнителна информация относно механизма и причините за настъпване на инцидента. Посочил е, че протоколът за ПТП е съставен след настъпване на инцидента и съставителят му няма преки впечатления за отразените в него фактически констатации, а разпитаните по делото свидетели-очевидци не могат да кажат с каква скорост се е движил пострадалият.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът излага доводи за наличието на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото:

1. Когато съдът определя обезщетение за неимуществени вреди по чл.

200 от КТ, длъжен ли е да приспадне полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване?

2. Следва ли съдът да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?

3. Следва ли съдът да присъди обезщетение за претендирани емоционални страдания, без установяване на настъпването им съобразно изискването на чл. 154 ГПК?

4. При липса на преки доказателства за механизма на настъпване на трудова злополука, следва ли съдът да кредитира данните от съставен акт за установяване на административно нарушение и издадено наказателно постановление при преценката на основателността на възражението за съпричиняване на вредоносния резултат?

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.

Първите три правни въпроса са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд, поради което за тях е налице общата предпоставка по чл.

280, ал. 1 ГПК, но същите не са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната тълкувателна практика на ВКС и ВС или с решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение на първия въпрос е изцяло в съответствие с актуалната тълкувателна практика на ВКС, обективирана в тълкувателно решение № 1 от 05.03.2026 г. по тълк. д. № 1/2023 г. на ОСГК на ВКС, с което се прие, че когато съдът присъжда обезщетение за търпени неимуществени вреди по чл. 200 КТ, не следва да приспада от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване съгласно чл. 200, ал. 3 КТ.

За втория и третия въпрос относно задължението на съда да обсъди и 3 анализира всички конкретно съществуващи обстоятелства при преценката по чл. 52 ЗЗД и приложението на процесуалноправното правило на чл. 154 ГПК също не е осъществено специалното условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не се констатира противоречие с цитираните в изложението т. 2 на ППВС 4/1968 г., решения № 93 oт 23.06.2011 г. пo т. д. № 43/2010 г. нa ВКС, ТК, II т. о., № 259 от 19.12.2014 г. пo гp. д. № 1746/2014 г. нa BКC, ГК, III г.о., № 104 oт 25.07.2014 г. пo т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., № 136 oт 01.03.2012 г. пo гр. д. № 414/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о., № 88 от 17.06.2014 г. пo т. д. № 2974/2013 г. на ВКС, TK, II т.о., № 158 oт 17.10.2014 г. пo т. д. № 3594/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о.) В случая, макар лаконично, в мотивите на въззивното решение са изтъкнати обстоятелствата, които според въззивния съд обосновават присъдения от него размер на обезщетението за претърпените от ищеца морални вреди, при съблюдаване установените в ППВС № 4/1968 г. критерии по чл. 52 ЗЗД. В същото време касаторът не сочи някой конкретно обективно съществуващ факт, обуславящ по-нисък размер на обезщетението, който въззивният съд не е съобразил, а излага съображения за недоказаност на въведените от ищеца твърдения за претърпени от него морални вреди. По приложението на чл. 154 ГПК относно правилата при разпределяне на доказателствената тежест и доказателствените средства за установявяване на вредите, настъпили вследствие на трудова злополука, като елемент от фактическия състав на отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ, касаторът не цитира тълкувателна или казуална практика на касационната инстанция, в противоречие с която въззивният съд да се е произнесъл.

Аргументите на касатора, че съдебно-медицинската експертиза, на която въззивният съд е основал изводите си доказва само медицински признаци, а не и психически и емоционални страдания, техния вид, интензитет и продължителност, за които според касатора не са събрани доказателства, представляват оплаквания за неправилност на съдебното решение по чл. 281, т. 3 ГПК поради необоснованост на въззивния акт. Същите не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК, а в производството по чл. 290 ГПК, след като касационният контрол бъде допуснат на някое от селективните основания.

Четвъртият въпрос, свързан с приложението на чл. 201, ал. 2 КТ е поставен в контекста на оплакването, че при преценката за основателността на възражението за съпричиняване, въззивният съд е отрекъл правното значение на влязлото в сила наказателно постановление, издадено на пострадалия ищец за нарушаване на разпоредбата на чл. 20, ал. 1 ЗДвП, вменяваща задължение на всеки водач да контролира ППC непрекъснато, което според касатора доказва поведение, съставляващо груба небрежност по смисъла на чл. 201,ал.

2 КТ. Той не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. ГПК, тъй като въззивният съд не е игнорирал доказателствената стойност на издаденото срещу ищеца наказателно постановление, а е приел, че то не се ползва със задължителна сила на основание чл. 300 ГПК. За да приеме, че липсва принос от страна на пострадалия, въззивният съд е приел, че констатацията на административно-наказващият орган за извършено административно нарушение на правилата за движение по пътищата, преценена в съвкупност с 4 показанията на свидетелите-очевидци, според които той не се е движил с висока скорост, не доказва релевантната по чл. 201, ал. 2 КТ степен на проявена от страна на пострадалия небрежност за намаляване на обезщетението, а именно „груба небрежност“. Липсата на общата предпоставка по този въпрос е достатъчна за недопускане на касационното основание по него, без да се обсъжда осъществяването на допълнителните основания по него. Въпреки това съдът не констатира противоречие с цитираните решения решение № 60127 от 17.11.2021 г. по гр. д. № 1145/2020 г. на II т.о., № 60136 от 24.11.2021 г. по № 1897/2020 г., II т. о., № 36 от 28.02.2012 г. по т. д. № 319/2011, II т.о., т. 7 от ППВС 1963 г., които освен това са неотносими към така поставения въпрос.