Решение № 13 от 26.01.2023, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 13 гр. Пловдив, 26.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Станислав П. Георгиев

Членове:

Стоян Ат. Германов

Христо В. Симитчиев при участието на секретаря Анна Д. Стоянова като разгледа докладваното от Стоян Ат. Германов Въззивно гражданско дело № 20225000500350 по описа за 2022 година

Производството е въззивно и се развива по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 260042/23.03.2022 г. по гр.д. 2806/2020 г. Окръжен съд – Пловдив е осъдил И. М. М. с ЕГН - ********** от село В. Л., о. К., ул.

********** да заплати на И. Т. И. с ЕГН - ********** от град С. З., бул. А. Б.

********* сумите: 1/ 200000-двеста хиляди евро - главница, дължима по договор за паричен заем с отбелязана в него дата 17.01.2011 г., ведно със законна лихва, считано от 31.08.2020 г. до окончателното изплащане; 2/ сумата 118679,76 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода 31.08.2017 г. – 30.08.2020 г.; 3/ сумата от 32884 лева – разноски по делото съразмерно с уважената част от исковете. Със същото решение е отхвърлен иска по чл. 86 от ЗЗД за разликата над уважения размер от 118679,76 лева до пълния предявен размер от 119000 лева. Осъден е И. Т. И. с ЕГН - ********** от град С. З., бул. А. Б. ********* да заплати на И. М. М., с ЕГН - ********** от село В. Л., о. К., ул. ********** сумата 8 лева – разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от исковете.

Срещу така постановеното решение, в осъдителната спрямо него част, е 1 постъпила въззивна жалба с вх. № 263943/11.04.2022 г. от И. М. М. чрез адвокат Н. Х. Ш., вписан в Адвокатска колегия – Пловдив. В жалбата се твърди, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по иск на непредявено основание в нарушение на диспозитивното начало по чл. 6, ал. 2 от ГПК. Излага конкретни доводи свързани с фактическите твърдения относно датата на сключения договор за заем, антидатиране на разписката за получена сума по този договор. Иска се обезсилване на първоинстанционното решение. В случай, че не се възприемат аргументите, свързани с недопустимостта на решението се твърди, че същото е неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Мотивира се с антидатирането на договора за заем, липсата на доказаност за реалността на този договор. Твърди се липса на съгласие и фактическо предаване на вписаната в договора заемана сума, както и привидност на договора, разписка към него и подписаните анекси. Иска се отмяна на решението, като се постанови решение по съществото на спора, с което да се оставят без уважение и да се отхвърлят като неоснователни предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендират се разноски.

От ответника И. М. М. чрез адвокат Р. В. Р., вписан в Адвокатска колегия – Пловдив е постъпила втора въззивна жалба с вх. № 264001/12.04.2022 г. против Решение № 260042/23.03.2022 г. по гр.д.

2806/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив в осъдителните спрямо него части.

Решението се обжалва като неправилно и незаконосъобразно, поради нарушение на материалния и процесуален закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като необосновано и постановено в противоречие с приетия и приобщен по делото доказателствен материал.

Излагат се доводи относно липсата на доказателства заемодателката да е разполагала реално с твърдяната предоставена сума по договора за заем, че не е подала, респ. не е отразила този договор в ГДД по ЗДДФЛ, относно антидатирането на договора за заем, липсата на реално предаване от заемодателката на процесната сума. Твърди се, че цесионният договор между заемодателката и настоящия ищец е нищожен поради липса на цена, липса на съгласие, привидност и невъзможен предмет и че същият не е договор за прехвърляне на вземане, а е упълномощаване, възлагане на мандатност върху цесионера, което от своя страна води до липса на активна легитимация на 2 ищеца, поради липса на правен интерес от исковете, като това води и до недопустимост на исковете. Иска се отмяна като неправилно на обжалваното решение, респ. неговото обезсилване, както и присъждане на разноски.

С вх.№ 265846/02.06.2022 г. е внесен отговор от И. Т. И. чрез адвокат Г.

С. Я., вписана в Адвокатска колегия – Б. на въззивната жалба входирана с № 263943/11.04.2022 г. Намира жалбата и изложените в нея доводи изцяло за неоснователни, а обжалваното решение – за валидно, допустимо и правилно.

Навежда аргументи, че дори да не може да се установи конкретната дата на подписване на договора и разписката, то е било безспорно, че подписите са на посочените в тях лица, че те са признали за съществуването на облигационното правоотношение между тях още с подписване на първия анекс от 16.01.2014 г. Счита вземането на заемодателката за валидно прехвърлено в полза на ищеца. Излага доводи за липса на симулация и необходимост от обратно писмо. Твърди, че въззиваемият е трето добросъвестно лице и се ползва от защита на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД. Коментира подписаната от въззивника разписка и че същата представлява частен свидетелстващ документ, ползващ се с формална доказателствена сила относно авторството си и чрез този документ страната признава неизгоден за нея факт. Иска отхвърляне на жалбата и потвърждаване на първоинстанционното решение като валидно, допустимо и правилно.

Претендира разноски. Няма доказателствени искания.

Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирано лице – ищец, засягат се неблагоприятни за него осъдителни части от първоинстанционно решение, по съдържание и приложения са редовни, поради което се явяват допустими.

Съдът, след преценка на събраните в хода на производството доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:

Пред Окръжен съд – Пловдив са били предявени обективно съединени искове искове с правна квалификация чл. 240, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД от И. Т. И. против И. М. М.. Ищецът е твърдял, че по силата на договор за паричен заем от 17.01.2011 г. С. Й. А. е предоставила на ответника сума в размер на 200000 евро в деня на подписване на договора. С разписка от същата дата заемополучателят признал получаването на сумата. Съгласно договореното, 3 той поел задължение да върне парите в 3-годишен срок. На 16.01.2014 г. между страните бил подписан анекс № 1 към договора, с който страните се съгласили срокът за връщане на заетата сума да бъде удължен до 17.05.2015 г.

С анекс № 2 от 19.05.2015 г. срокът бил удължен до 01.09.2015 г. Твърдяло се е, че с договор за цесия от 27.02.2020 г. С. Й. А. прехвърлила на ищеца вземането по описания договор за заем. С нотариално заверено пълномощно от 03.07.2020 г. А. упълномощила ищеца да уведоми длъжника за прехвърленото вземане. Ищецът не е твърдял да е сторил това. Считал, че ответникът следвало да се приеме за уведомен с получаване на препис от исковата молба. Като е твърдял до настоящия момент задължението за връщане на сумата да не е изпълнено, ищецът е сезирал съда с искане да постанови решение, с което да бъде осъден ответника да му заплати главницата в размер на 200000 евро, ведно със законна лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и сумата 119000 лева, представляваща обезщетение за забава за период от три години преди завеждане на делото. Ответникът И. М. М. в срока по чл. 131 от ГПК е подал писмен отговор, с който е оспоил исковете. Признал, че е подписал посочения в исковата молба договор за заем, както и анексите към него, но никога между него и заемодателя С. А. не е било постигано съгласие за предоставяне на сумата в заем и за нейното връщане в посочените срокове.

Твърдял е, че сумата по договора не му е предадена, съответно за него не е възниквало задължение за връщането й. Поддържал е пред ПОС, че договорът за заем е нищожен поради липса на съгласие, както и защото е привиден страните никога не са имали съгласието и не са целели да бъдат обвързани с договора и с неговите последици. Нито той е получавал пари от А., нито последната е разполагала с такива средства. Като причина за подписване на договора от негова страна е посочил обстоятелства: че към 17.01.2011 г. не бил познавал С. А., не е имал нужда от парични средства. Запознал се с нея в края на 2013 г., тъй като тя е била майка на бившата му съпруга М. С. Я., бракът с която сключил през 2014 г., а през 2018 г. последвал развод.

Ответникът считал, че предявяването на исковете е била поредна провокация и злоупотреба с права от страна на бившата му съпруга и нейната майка, които са завели и други дела против него. Ответникът е твърдял, че процесният договор за заем от 17.01.2011 г. е бил антидатиран, което според него е видно от записването, че личните карти на страните са издадени на 4 дати 27.06.2011 г. и 20.11.2013 г. В действителност договорът бил създаден от съпругата му през есента на 2017 г. и ответникът го подписал по нейно настояване, като гаранция за дадено от него обещание да й дари въпросната сума от 200000 евро, което е сторил на 07.11.2017 г. – превел сумата 210000 евро по банковата й сметка. Предвид доверието, което е имало между тях към този момент, не е изисквал съставянето на обратен документ. Твърди, че в отношенията със съпругата му било практика той да й дарява част от получените приходи, тъй като имал деца от първия си брак и искал да я подсигури в случай, че се случи нещо непредвидено с него. Практика било също така тези негови обещания към съпругата да бъдат обезпечени с договори за заем с майка й С. А.. Антидатирането на договора според М. с посочена дата 17.01.2011 г. не е било случайно, тъй като на 01.01.2017 г. изтичала давността по чл. 109 от ДОПК, което препятствало образуване на ревизионно производство против С. А. за установяване на дължими данъци и установяване на законен източник на доходи в размер на заемната сума. М. е считал, че в подкрепа на доводите му е било съдържанието на договора, което е било в отклонение на обичайните условия – не е било уговорено възнаграждение за заемодателя, липсвало обезпечение предвид размера на сумата, налице е било съгласие за удължаване на срока за връщане, липсвало упражняване на права по записа на заповед, който е бил издаден видно от анекса от 19.05.2015 г., вместо да бъдат предприети мерки за събирането на сумата, вземането се прехвърляло на ищеца, като е предвидено същият да раздели парите с цедента. Ответникът е заявил, че извършената цесия не му е била съобщена. За нея той разбрал от съдържанието на получената искова молба. Считал, че претендираното от ищеца вземане не съществува, тъй като цедентът не е могъл да му прехвърли вземане, което не притежава.

Първоинстанционният съд е намерил за установено, че ищецът представил договор за паричен заем в оригинал, видно от съдържанието на който: на 17.01.2011 г. С. Й. А. в качеството й на заемодател е предоставила на И. М. М. в качеството му на заемател сумата от 200000 евро, която е предадена в брой в момента на сключване на договора; заемателят се е задължил да върне сумата в 3-годишен срок, без да дължи възнаграждение.

Разписка с посочена в нея дата 17.01.2011 г. съдържала признанието на И. М.

М., че е получил от С. Й. А. заемната сума в размер на 200000 евро, предмет на договор за паричен заем от същата дата. С анекс № 1 към договора за 5 паричен заем на дата 16.01.2014 г. страните са се били споразумели срокът за връщане на сумата да се удължи с още 16 месеца. С анекс № 2 от 19.05.2015 г. страните са удължили срока за връщане на заемната сума до 01.09.2015 г.

Записано е било, че за обезпечаване на вземането на заемодателя заемателят издава запис на заповед за сумата от 200000 евро в срок до 01.09.2015 г. Друг анекс № 2 от 19.05.2015 г. с нотариална заверка само на подписа на И. М. съдържал отново уговорка за удължаване на срока за връщане на сумата до 01.09.2015 г. Анексът е бил подписан от И. М. М., както в лично качество /като страна по договора за заем/, така и в качеството му на изпълнителен директор на „Б. м.”АД, ЕИК – ********, със седалище и адрес на управление: град К., ул. ******. Юридическото лице като поръчител е поело да отговаря солидарно със заемателя за изпълнение на задължението за връщане на заетата сума. Посочено е било, че поръчителят и заемателят издавали в полза на заемодателя запис на заповед за сумата 200000 евро, платима в срок до 01.09.2015 г. С договор за прехвърляне на вземане от 27.02.2020 г. С. Й. А. е била прехвърлила възмездно на И. Т. И. вземането си към длъжника И. М. М., произтичащо от договора за заем от 17.01.2011 г. Видно от пълномощно с нотариална заверка на подписа, цедентът А. е била упълномощила цесионера И. да уведоми длъжника М. за извършената цесия. В исковата молба, по която е било образувано настоящото дело ищецът И. И. е заявил, че исковата молба служи като уведомление до ответника по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.