Решение № 1090 от 04.05.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1090 гр. Бургас, 04.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИВЕЛИНА Л. МАВРОДИЕВА при участието на секретаря КИНА Н. КИРКОВА като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА Л. МАВРОДИЕВА Гражданско дело № 20252120107357 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на П. К. В. с ЕГН **********, настоящ адрес: гр. Б. ****, против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД с ЕИК 131576434 и против „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД с ЕИК 202513690, с която се претендира да бъде установено в отношенията между страните, че сключеният между ищцата и първия ответник договор за предоставяне на паричен заем № *** от *** г. е нищожен, поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1- во от ЗЗД във вр. с чл. 1, ал. 1, т. 10, чл. 19, ал. 4 и чл. 22 от ЗПК, а при условията на евентуалност, че клаузата на чл. 4 от договора е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД във връзка с чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП, поради противоречие с добрите нрави, както и да бъде установено в отношенията между ищцата и втория ответник, че сключения между тях договор за предоставяне на поръчителство № *** от същата дата е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2-ро и 3-то от ЗЗД във връзка с чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП, поради заобикаляне на закона и противоречието му с добрите нрави. Моли се и за присъждане на напревените по делото разноски.

Ищецът твърди, че на *** г. е сключил договор за паричен заем с „Изи Асет Мениджмънт“ АД за сумата от 2 250 лв., при връщане на обща дължима сума от 2 531.

88 лева, на 13 вноски. Излага, че в договора е включена клауза за задължително 1 предоставяне на обезпечение, уредена в чл. 4, като формално са предвидени алтернативи – предоставяне на поръчителство от две физически лица или банкова гаранция. Ищецът твърди, че алтернативните обезпечения са практически и икономически непосилни за него, доколкото са предвидени при ограничителни и трудно изпълними условия, поради което е бил принуден да сключи и договор за предоставяне на гаранция на същата дата с „Файненшъл България“ ЕООД. По този договор е уговорено възнаграждение в размер на 1 056. 12 лева, разсрочено заедно с погасителните вноски по кредита, като съгласно договора ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е бил овластен да приема плащанията на това възнаграждение.

Поддържа се, че възнаграждението по договора за гаранция представлява задължителен и предвидим разход, пряко свързан с договора за кредит, който е следвало да бъде включен при изчисляване на общия размер на задължението и на ГПР, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския кредит, във връзка с § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК. Според ищеца, непосочването на действителния ГПР представлява нарушение на императивните изисквания на закона и води до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК.

Ищецът навежда и доводи, че клаузата за обезпечение представлява неравноправна клауза, както и че посочването на по-нисък от действителния ГПР съставлява заблуждаваща търговска практика, ограничаваща възможността на потребителя да прецени реалните икономически последици от договора.

Сключените договори били в така взаимовръзка, като в този смисъл недействителността на договора за паричен заем съгласно чл. 22 от ЗПК водила и до недействителност и на договора за гаранция. Поради това се заявяват настоящите искове, като се иска и връщане на платената гаранция, като платена без основание поради нищожността на договора за предоставяне на гаранция.

Правният си интерес от воденето на исковете, въпреки настъпването на уговорения краен падеж по договорите, ищцата обосновава с наличието на неплатени задължения съобразно уговорките по тях.

Предявените искове са правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД във вр. с чл. 1, ал. 1, т. 10, чл. 19, ал. 4 и чл. 22 от ЗПК и чл. 26, ал. 1, предл. 2-ро и 3-то от ЗЗД във връзка с чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП .

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от ответника „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, с който се сочи, че сключения между страните договор за паричен заем е действителен и не противоречи на сочените от ищцата разпоредби на закона, като се излагат обстойни доводи в тази връзка. Излага се също така, че възнаграждението на поръчителя не следва да се включва към ГПР. Оспорват се и 2 твърденията за нищожност на клаузата на чл. 4 от договора, която дори и да се приемела за нищожна, не водила като последицата до нищожността на целия договор.

Навеждат се доводи, че клаузите, уреждащи обезпечението, не са неравноправни, както и че сключването на договора за гаранция е резултат от свободната и информирана воля на ищеца, при наличие на предвидени в договора алтернативни способи за обезпечаване на задължението. С горните мотиви се моли за отхвърлянето на заявения спрямо дружеството иск и присъждане на разноските по делото.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор и от „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Излага подробни съображения за това, че договорът за предоставяне на гаранция не заобикаля добрите нрави и не противоречи на ЗПК, като излага подробни доводите си в тази насока. Излага се, че договорът за предоставяне на гаранция е договор с потребител по смисъла на ЗЗП, но не е потребителски такъв по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което и бил извън приложното поле на ЗПК.

Сочи и че искането на ищеца за обявяване на нищожност на договора за гаранция на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП във връзка с неспазване на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК е неоснователно, тъй като последиците от неприлагането на разпоредбата касаят само договорите за кредит, а процесния договор не е такъв. С горните мотиви моли за отхвърляне на иска спрямо него. Също иска присъждане на направените по делото разноски.

Бургаският районен съд, като взе предвид исковата молба и изложените в същата факти и обстоятелства, становището на насрещната страна по нея и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото между страните няма спор, че са сключили процесния договор за предоставяне на паричен заем № *** от *** г., съгласно който първия ответник, в качеството му на кредитор, е предоставило на ищеца, в качеството му на заемател, кредит в размер на 2250 лева, като се дължи общото връщане на сумата от 2 531. 88 лв. на 13 вноски. Посочен е фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ от 45 % и годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 54. 27 %. В договора на длъжника – заемател е вменено задължение да осигури одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки /чл. 4, т. 3/. Въз основа на тази клауза е сключен и договора за предоставяне на гаранция № *** от *** г. между страните и „Файненшъл България“. В договора на длъжника е вменено задължение да осигури одобрено от заемодателя дружество-поръчител, което предоставя гаранционни сделки.

Съгласно чл. 1 от договора потребителят /заемателят/ възлага, а гарантът – ответното дружество, се задължава да издаде гаранция за плащане на задълженията по горния договор за паричен заем в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ ЕАД, с цел гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, както и всички 3 последици от неизпълнението. За поемането на задълженията по чл. 1 потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 1 056. 12 лв., платимо разсрочено на вноски от по 81. 24 лв., като падежът е съгласно договора за паричен заем /чл. 3/. Чл. 3, ал. 3 предвижда, че „Изи Асет Мениджмънт“ ЕАД е овластено да приема вместо гаранта изпълнението на задълженията на потребителя за заплащането на възнаграждението по този договор.

Въз основа на така установените факти, релевантни за решаването на спора, съдът намира:

В разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Цитираният законов текст е насочен към избягване възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, поточно върху потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. Към датата на сключване на договора договореният ГПР е посечен такъв от 54. 27 %, с което формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и формално отговаря и на изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В случая обаче, така посоченият размер на ГПР не отразява действителният такъв, тъй като в него не са включени част от разходите по кредита, а именно възнаграждението по договора за предоставяне на предоставяне на гаранция поръчителство, сключен между страните и „Файненшъл България“ ЕООД, което следва да е включено в общите разходи по кредита съгласно чл. 19, ал. 1 и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан е предмета на договора за паричен заем, доколкото касае обезпечение на вземанията по него, като съгласно договора за предоставяне на гаранция „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо поръчителя възнаграждението, а освен това кредиторът е едноличен собственик на капитала на поръчителя и двете дружества са с един адрес на управление. Тази свързаност, която се признава и от ответната страна, обуславя извода, че разходът за възнаграждение в полза на поръчителя е известен на заемодателя още при сключването на договора за кредит, което се потвърждава и от обстоятелството, че възнаграждението за поръчителството се дължи заедно с вноските по кредита съгласно погасителния план по договора. С тази договорна конструкция се цели възнаграждението за поръчителя да бъде изведено извън рамките на договора за паричен заем, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“ по смисъла на Директива 2008/48. В случая се касае за конструкция, която цели да прикрие действителните разходи по кредита, тъй като възнаграждението на поръчителя представлява разход, който потребителят следва да заплати във връзка със сключването и изпълнението на договора за паричен заем и който е известен на кредитора към 4 момента на сключването му, поради което следва да бъде отчетен като „общи разходи по кредита“ и следва да бъде взет предвид при определяне на ГПР по договора за потребителски кредит, което не е сторено в процесния договор за кредит. Липсата на този разход при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК, а до превишаването му съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което обуславя неговата нищожност поради противоречието му със закона. Всъщност изложеното погоре обосновава извод и за нищожност на договора за гаранция, тъй като се налага извода, че договорът за представяне на гаранция заобикаля закона, тъй като единствената му цел е обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя, който е икономически по-слабата страна, без това обогатяване да е регламентирано в договора за заем като възнаграждение за заемодателя, като възнаграждението за поръчителство е в размер почти идентичен с този на предоставения паричен заем. С оглед на горното съдът намира, че процесният договор за гаранция е нищожен, поради което предявеният иск за прогласяване на тази нищожност е основателен и следва да бъде уважен.

С горните мотиви съдът намира, че исковете като основателни и доказани следва да бъдат уважени.

При този изход на спора основателна се явява претенцията на ищеца за присъждане на направените по делото разноски и следва на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да се осъди първия ответник да му заплати сумата от 50. 74 евро за направените по делото разноски за заплатената държавна такса по иска срещу него, както и да заплати на адвокат М. М. на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение в минималния размер от 250. 53 евро с ДДС.