Решение № 4720 от 16.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4720 гр. Пловдив, 16.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20265330100569 по описа за 2026 година

Производството е по установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, чл. 22, чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 19 и чл. 21 ЗПК и чл. 143 – 146 ЗЗП.

Ищецът Б. С. О. ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв. Р. Н. Р., е предявил против „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.

„Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, иск за прогласяване недействителността на Договор за потребителски кредит № *** г.

В исковата молба се твърди, че на*** г. между страните е сключен договор за паричен заем, по силата на който на ищеца е предоставена главница 1 000 лв., при фиксиран годишен лихвен процент 50 % и посочен годишен процент на разходите 62,36 %, със срок до 28.11.2025 г.

Ищецът твърди, че договорът предвижда задължение кредитът да бъде обезпечен с един или двама поръчители, които трябва кумулативно да отговарят на редица изисквания, включително относно осигурителен доход, кредитна история и липса на други договорни отношения с кредитора или свързани лица. При непредоставяне на обезпечение е уговорена неустойка в размер на 646,38 лв.

Към договора е подписано Приложение № 4 – „Споразумение за консолидиране на плащания № ***“, според което при начисляване на неустойката плащанията по кредита в общ размер 1 189,62 лв. и неустойката 646,38 лв. се консолидират и се изплащат разсрочено, като общата сума достига 1 836 лв.

1

Според ищеца клаузата за неустойка няма реална обезщетителна функция, а представлява предварително предвиден допълнителен разход и скрита печалба за кредитора. Тъй като тази сума не е включена при формирането на ГПР, посоченият процент не отразява действителната икономическа цена на кредита, с което е нарушено изискването на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК и е налице недействителност по чл. 22 ЗПК.

Ищецът се позовава и на обстоятелството, че неустойката е включена в механизма на плащанията чрез подписаното споразумение за консолидиране, което според него показва, че тя не е случайна последица от бъдещо неизпълнение, а предварително заложен компонент в икономиката на договора.

Ответникът „Сити Кеш“ ООД оспорва иска като недопустим и неоснователен. На първо място възразява за липса на правен интерес, като твърди, че процесният договор е напълно погасен и между страните не съществува действащо облигационно правоотношение. Сочи, че в тази хипотеза установителният иск не води до самостоятелна промяна в правната сфера на ищеца и че евентуалната имуществена защита би следвало да бъде реализирана с осъдителен иск.

По същество ответникът поддържа, че договорът е сключен при преференциални условия с гратисен период, в рамките на който кредитополучателят е можел да върне само главницата, без лихва и други разходи, както и да упражни правото си на отказ по чл. 29 ЗПК. Твърди, че задължението за обезпечение възниква само ако потребителят продължи да ползва кредита след този период.

Ответникът сочи още, че срокът за предоставяне на обезпечение е достатъчно дълъг и че изискванията към поръчителите не са обективно неизпълними. Поддържа, че неустойката се начислява единствено при непредоставяне на обезпечение и при наличие на активно непогасено задължение.

Основното възражение на ответника по същество е, че неустойката не следва да бъде включвана в ГПР, тъй като чл. 19 от Директива 2008/48/ЕО и националната уредба изключват от общия разход по кредита сумите, дължими от потребителя вследствие на неизпълнение на негово договорно задължение. Според ответника кредиторът е длъжен да посочи ГПР според известните и дължими към момента на сключване на договора разходи, а неустойката възниква по-късно при сбъдване на условие.

Ответникът поддържа също, че евентуалната нищожност на отделната неустоечна клауза не може да доведе до недействителност на целия договор по аргумент от чл. 26, ал. 4 ЗЗД, защото кредитният договор може да съществува и без тази клауза.

В писмената си молба преди откритото съдебно заседание ищецът оспорва твърдението, че договорът е изцяло погасен, като сочи, че е заплатил единствено главницата. Поддържа исковата молба и изрично се позовава на направеното от ответника признание, че уговорената неустойка не е включена в ГПР.

Съдът, след като обсъди събраните писмени доказателства и доводите на страните поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна 2 следното:

Между страните не се спори, а и от представения договор се установява, че на *** г. е сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца главница 1 000 лв. В договора е посочен фиксиран лихвен процент 50 % и ГПР 62,36 %.

В чл. 6 от договора е предвидено задължение за обезпечаване с поръчител или поръчители, като са въведени множество кумулативни изисквания относно дохода, кредитния статус и отношенията на поръчителя с кредитора. При неизпълнение на това задължение договорът предвижда неустойка 646,38 лв.

Споразумението за консолидиране на плащанията показва, че при възникване на задължението за неустойка тя не се третира като еднократна извънредна санкция, отделена от цената на кредита, а се включва в общия погасителен механизъм. Така общата сума от 1 189,62 лв. по кредита и 646,38 лв. неустойка се обединяват в общо задължение 1 836 лв., разсрочено на периодични вноски.

Ответникът изрично признава, че неустойката не е включена в посочения ГПР. Спорен е не този факт, а правната му квалификация – дали при конкретното съдържание и икономическа функция на клаузата сумата следва да се третира като разход по кредита.

По допустимостта:

Съдът намира, че възражението за липса на правен интерес е неоснователно.

Правният интерес при установителен иск се преценява с оглед наличието на правна неопределеност или спор относно съществуването и съдържанието на конкретното правоотношение и възможността решението да отстрани тази неопределеност със сила на пресъдено нещо.

В случая между страните съществува действителен спор относно валидността на договора и правното действие на клаузата за неустойка. Ответникът не признава твърдяната недействителност и поддържа валидността на договора и на всички негови последици.

Ищецът от своя страна оспорва изцяло договорното основание, а страните спорят и дали правоотношението е напълно погасено.

При тези данни установителният иск е годно средство за защита, тъй като решението ще установи със сила на пресъдено нещо дали договорът поражда правно действие и ще обвърже страните при евентуални последващи реституционни или други имуществени претенции.

Съдът съобразява и защитната цел на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО. В решение по дело C-321/22 Съдът на ЕС подчертава, че националните процесуални правила относно вида на търсената защита не могат да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителя от правото на Съюза. При наличие на спор относно действителността на потребителски договор отказът от установителна защита не следва да се основава само на формалното твърдение, че договорът 3 е бил погасен.

По основателността:

Ищецът е физическо лице, действало извън своята търговска или професионална дейност, а ответникът е професионален кредитор. Процесният договор е потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК и спрямо него са приложими императивните изисквания на ЗПК и защитните правила на ЗЗП.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. ГПР трябва да дава вярна и прозрачна представа за действителната икономическа тежест на кредита.

По правило сумите, дължими вследствие на неизпълнение на договорно задължение, не са част от общия разход по кредита. Това следва както от Директива 2008/48/ЕО, така и от систематичното тълкуване на ЗПК. Решаващо обаче е дали конкретно уговорената сума действително има характер на санкция за непредвидимо бъдещо неизпълнение, или по своята икономическа функция представлява предварително заложен компонент от цената на кредита.

Именно това разграничение следва от Решението на Съда на ЕС от 21.03.2024 г. по дело C714/22, Profi Credit Bulgaria. СЕС приема, че националният съд е длъжен да изследва действителното естество на разхода, а не само използваното от търговеца наименование.

Когато плащане, формално представено като отделна услуга или последица от определено поведение, в действителност е част от икономическата цена на кредита, то трябва да бъде отчетено при преценката на ГПР.

Този подход е възприет и от ВКС. В Решение № 50013/05.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., както и в последваща практика, ВКС изрично съобразява задължителното тълкуване по C-714/22 и приема, че непосочването в ГПР на разход, който по същество е част от цената на кредита, е релевантно за приложението на чл. 22 ЗПК и може да доведе до недействителност на договора, при което потребителят дължи само чистата стойност на кредита.

В конкретния случай неустойката от 646,38 лв. е в съотношение над 60 % спрямо предоставената главница 1 000 лв. Този размер трудно може да бъде обяснен като разумно предварително определено обезщетение за вреди от непредоставяне на обезпечение, още повече че самото непредоставяне на поръчител не води автоматично до вреда, равна на подобна сума.

Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, преценката за нищожност на неустойка поради противоречие с добрите нрави се извършва към момента на сключване на договора с оглед нейните обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, естеството и размера на обезпечаваното задължение, вида на неизпълнението и съотношението между неустойката и очакваните вреди.

Прилагането на тези критерии води до извод, че процесната клауза излиза извън присъщите функции на неустойката. Тя не обезпечава главното задължение за връщане на кредита, а 4 акцесорно задължение за предоставяне на допълнително обезпечение след отпускането на средствата. Кредиторът сам е извършил оценката на кредитоспособността и е предоставил сумата преди осигуряването на поръчител.

Ако предоставянето на обезпечение е било съществено условие за поемане на кредитния риск, кредиторът е разполагал с възможността да обуслови усвояването на кредита от предварителното му предоставяне. Вместо това заемната сума е предоставена, а за последващото непредставяне на поръчител е предвидено значително парично задължение.

Особено значение има начинът на плащане на тази сума. Подписаното едновременно с договора споразумение предвижда още предварително конкретния механизъм, по който при начисляване на неустойката тя се консолидира с плащанията по кредита и се разсрочва заедно с тях. Това е силен индикатор, че сумата е предвидена като икономически компонент от цялостното договорно натоварване на потребителя.

Съдът не възприема възражението, че наличието на гратисен период или правото на отказ променя характера на спорната клауза. Правото на отказ е законово гарантиран инструмент за защита на потребителя и не може да служи като основание за валидиране на клауза, която иначе противоречи на императивни правила или добри нрави. Същото се отнася и до възможността за предсрочно връщане на главницата.

Не е решаващо и дали срокът за обезпечение е шест или двадесет и девет дни, както различно е представено в становищата на страните. Дори при по-дългия срок остават непроменени същността на акцесорното задължение, високият размер на санкцията и предварителното й включване в алтернативния погасителен механизъм.

Процесната клауза следва да бъде преценена и през правилата на чл. 143 ЗЗП. Тя не е доказано индивидуално уговорена и поставя потребителя в значително неблагоприятно положение, като при неизпълнение на акцесорно задължение го задължава да заплати сума, несъразмерна с възможните вреди. Това съответства на хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.